- Защо седиш тука, синко? - попита старата жена и седна до момчето на стария дънер, обрасъл с мъх!
- Тъжен съм! - думите излизаха сякаш от забравена пещера на хиляди километри от тук и се повториха в своеобразно ехо, резониращо от кухия боров ствол.
Старата жена погледна надолу към земята. Тя не знаеше какво да попита момчето. Нейното желание беше да го накара да се усмихне. Искаше и се, но в сърцето и заговаряше глас да не го прави. Погледът и сега се устреми нагоре. Срещу края на гората, в короните на дърветата, обедното прежарящо слънце се обръщаше вече към запад. Лъчите му едва достигаха в пъстра сянка до дънера. С мержелеещ поглед старата жена се обърна към момчето. Сега в нея въпросът беше довършен. Момчето също се обърна към нея. Лицето му беше мокро от сълзите, които беше ронил, откакто бе дошъл.
- Синко, искаш ли да ти разкажа приказка? - очите на старицата бяха оцветени в тоновете на гората - зелени и подканящи към красивия свят на горските легенди.
- Разкажи ми, бабо! - сега ...