Имало едно време един малък охлюв, който както всички останали охлюви от неговия вид, имал своята малка вълшебна черупка, която често използвал за свое укритие от птиците и за своя къщичка, когато му било студено.

Един ден обаче, докато си ядял поредното листо от спанак в градината, завалял дъжд. Тогава неговите далечни братовчеди – голите охлюви, изпълзели от почвата и също започнали да търсят храна, за да утолят глада си.
Първоначално при вида им охлювът с къщичката се смутил, дори леко се почувствал уплашен, защото излезлите на повърхността голи охлюви, макар също да били същия вид като него, изглеждали доста по-различно. Били далеч по-тъмни на цвят, с плоски тела, а онова, което най-много го стресирало във вида им, било, че нямали къщички. Това ги карало да изглеждат зловещи и по всичко личало, че си търсели белята. Малкият охлюв никак не успял да скрие възмущението си, когато видял как бързо се струпали и нападнали една зелена маруля.
Така, докато ги наблюдавал със своите очи на охлюв, си мислел каква е причината да изглеждат така.
„Защо нямат къщички?“, чудел се той – „Къде се крият, когато птиците ги забележат?“ След известно време, когато дъждът спрял, малкият охлюв изглежда вече придобил известна смелост, решил да разгадае тази мистерия. Така той плъзнал тялото си по рохката почва и се насочил бавно към марулята, от която хапвали доволно далечните му братовчеди. Когато ги наближил съвсем, разбрал, че те са доста по-пъргави от него. Отдал това на липсата на черупката, която навярно го правела доста тромав. Тогава в главата на малкия охлюв се родила чудна идея – ще попита своите далечни братовчеди как са се отървали от тази тежест.
Щом се качил на марулята и се озовал в непосредствена близост до един от голите охлюви, решил да наруши мълчанието:
- Здравей, братовчеде! – вежливо поздравил той, тъй като също бил от онези малки, но доста добре възпитани охлюви. Ала неговият далечен братовчед изглежда бил по-зает да хрупа маруля, вместо да му обърне внимание. Затова без да дочака да чуе поздрав от голия охлюв, той се прокашлял и продължил:
- Ти как се озова без къщичка на гърба си? И заради нея ли стана толкова бърз?

Охлювът без черупка вдигнал главата си от марулята, и все още хрупайки от нея, със стърчащо парченце листо от устата си, му хвърлил изпитателен поглед от глава до пети, в случая – от черупка до връх на опашката и заговорил:
- За какво говориш? Та аз винаги съм бил без къща.

- Да не би да си бездомен? – побързал да предположи малкият охлюв, който при тази мисъл дори леко потръпнал. – И как живееш без къща? – продължил той. – Не те ли е страх, че когато някоя птица те нападне, дори няма да има шанс да се скриеш?

След тези думи голият охлюв навел главата си, за да отхапе още едно парче от вкусната хрупкава маруля и все още дъвчейки му обяснил:
- Не. – казал той. – Птиците не ни нападат, защото не сме охлюви с черупки. – след тези думи изражението му се променило, на устата му се появила ехидна усмивка.
- Ала знаеш ли какво?! – продължил той. – Ако толкова ти пречи черупката, то знам една стара знахарка на другия край на градината, която може да те отърве завинаги от нея.

При тези думи малкият охлюв с къщичката подскочил от вълнение.
- Кажи ми тогава къде и как да я открия. – рекъл той.
- А аз какво ще получа. – полюбопитствал голият охлюв. – Все пак нали не очакваш от мен да те отърва завинаги от твоите мъки безплатно?

Тогава малкият градински охлюв с черупката се замислил. Сетил се, че съвсем наблизо в градината от скоро се появили нови и малки вкусни листа лапад, и му предложил така:
- Ако ти ме заведеш до знахарката, аз ще те заведа до един млад лапад, който е достатъчен, така че не само да нахрани теб, но и цялото ти семейство.
След тези думи голият охлюв се съгласил. Така двамата внимателно се спуснали по листата на марулята, като естествено голият охлюв бил доста по-бърз и за съжаление му се налагало да чака дълго време охлювчето с къщичката на гърба си. Щом тялото на малкия охлюв с къщичката, докоснало рохката почва, двамата се отправили към другия край на градината, където се намирала знахарката.
Слънцето се изтърколило по небето, залязло, а те продължили да влачат телата си по градината. Рано сутринта на другия ден, пристигнали до заветното място. Пред очите на малкия охлюв се открила гледката към една висока и здрава лоза, чиито клони били вплетени в специално желязно скеле. На едно от листата се припичала на слънце една голяма и пухкава гъсеница.
- Това ли трябва да бъде знахарката? – попитал малкият охлюв, щом я съзрял.
- Тъй вярно! Тя е истинска царица на преобразяването. – отговорил голият охлюв, а след това повикал гъсеницата.
Щом видяла двата охлюва, тя загладила пухкавата си козина, поизтупала се леко от прашинките, които насъбрала и бързо се спуснала по стеблото на лозата. Когато стъпила пред двата далечни братовчеда, се изкискала лукаво и заговорила:
- Нека позная… Дошъл си тук, за да те отърва от черупката, за да станеш бърз като голите охлюви? – предположила тя и хвърлила изпитателен поглед към малкия охлюв. В отговор той кимнал с глава.
- Е. – казала гъсеницата. – Имаш късмет, защото си дошъл точно на най-правилното място.
Това накарало малкият охлюв да се усмихне. Нещо във външността на гъсеницата и нейният глас, го карало да не бъде особено разговорлив, а да запази самообладание.
- Сигурен ли си, че искаш това? – попитала го за последно гъсеницата, в отговор малкият охлюв кимнал с глава. – Е, добре, но да знаеш, че няма да има връщане назад. – казала тя, извадила една малка вълшебна пръчица и отнела черупката на малкия охлюв.
Сега той по нищо вече не се различават от останалите си далечни братовчеди. След като получил необходимата скорост, която целял. Изпълнен с щастие, че огромната тежест паднала от тялото му, поблагодарил на гъсеницата и повел голия охлюв към мястото с пресен лапад, за да изпълни своята част от уговорката.

Тъй като голият охлюв бил егоистичен, дори и не повикал със себе си своите събратя, ами поискал лапада единствено и само за себе си. Щом стигнали до мястото, той се нахвърлил върху листата му и лакомо захрускал. Малкият охлюв се почувствал вече излишен и тръгнал да влачи по-бързо тялото си по рохката почва, за да се върне при вкусния спанак.

Само няколко часа по-късно през градината минало детето на стопанката, което събирало в кофичката си всички охлюви с черупки. Тъй като то било малко, не ги убивало, напротив, много им се радвало и след като ги приберяло в своята кофичка, ги изнасяло на сигурно място, където да не бъдат убити и да продължат да живеят своя живот. Ала друга съдба имали голите охлюви. Тъй като те нямали черупка, за която да бъдат хванати от детето, то ги оставяло на своята вярна патица - Лили, която пирувала с тях. Когато патицата и малкото дете минали покрай лапада, патицата забелязала тлъстият и вече охранен гол охлюв, и той бил първата изядена жертва. Същото последвало и неговите събратя, които пирували върху марулите. Виждайки всичко това, малкият охлюв без къщичката, се уплашил. За миг му се приискало да се скрие в черупката си, ала точно понечил да се свие, когато си спомнил, че той вече нямал такава. Щом разбрал, че охлювите с черупки са спасени от детето, веднага съжалил за това, което бил направил по-рано. Тогава си дал сметка за необмисленото решение, което взел и колко много бил загубил, давайки своята черупка на гъсеницата. Ала нямало връщане назад, затова побързал да се скрие от погледа на патицата в корените на едно градинско растение с надеждата, че няма да бъде открит.