Дядо ми е живял от земята. Прадядо също. Нямали са пенсии. Копали са докато са паднали. Не е ли хубава такава смърт? Да паднеш на нивата. Мотиката е до теб, нямаш сила да я вдигнеш, но нямаш сила и да я пуснеш. Стискаш я. Слънчогледът е висок, колкото малко дете и ти си паднал досами него. Духа лек ветрец. Небето е синьо с пухкави облаци.От онези, огромните. Които все приличат на нещо. Хубаво е така да си идеш. Затова и заминах. Защото разбрах, че няма да мога да си ида така. Днес си отиваш по друг начин. Щастливците падат до компютрите си. Удрят си брадичката в плота от ПДЧ и се свличат на ламината. Отгоре се вижда долната страна на бюрото. До главата им е кошчето потънало в боклуци и празни кенчета от бира. С усилие, ужасени и отчаяни те бъркат в джоба на стегнатите си джинси и звънят на 112. Понякога някой друг звъни вместо тях. Идват екипите и ги вземат. После не е за разправяне. На нивата никой не идва. Но оживяваш, ще каже някой. Оживяваш в цивилизованият свят. Но за какво, питам ...