Дядо ми е живял от земята. Прадядо също. Нямали са пенсии. Копали са докато са паднали. Не е ли хубава такава смърт? Да паднеш на нивата. Мотиката е до теб, нямаш сила да я вдигнеш, но нямаш сила и да я пуснеш. Стискаш я. Слънчогледът е висок, колкото малко дете и ти си паднал досами него. Духа лек ветрец. Небето е синьо с пухкави облаци.От онези, огромните. Които все приличат на нещо. Хубаво е така да си идеш. Затова и заминах. Защото разбрах, че няма да мога да си ида така. Днес си отиваш по друг начин. Щастливците падат до компютрите си. Удрят си брадичката в плота от ПДЧ и се свличат на ламината. Отгоре се вижда долната страна на бюрото. До главата им е кошчето потънало в боклуци и празни кенчета от бира. С усилие, ужасени и отчаяни те бъркат в джоба на стегнатите си джинси и звънят на 112. Понякога някой друг звъни вместо тях. Идват екипите и ги вземат. После не е за разправяне. На нивата никой не идва. Но оживяваш, ще каже някой. Оживяваш в цивилизованият свят. Но за какво, питам аз? За какво оживяваш? За да седнеш пак зад монитора, или за да започнеш да пиеш само зеленчуков сок от ГМО, мислейки си че пиеш нещо с витамини, или за да вземеш да четеш сайтове за здравословно хранене, и да си говориш по форуми с лелички за това как содата лекува, или пък витамин В17 оправя всичко.. Може би оправя нещо, кой знае. Но знаех, че някак си, нещо не беше в ред. Затова заминах. Не исках да остарея по реда си. Ужасявах се.Всичко водеше натам, до оня миг под бюрото, докато чертаех поредната кухня, или дневна за някой клиент.

Когато си несемеен е лесно. Можеш да идеш където ти видят очите. Стига да не си страхлив. На мен ми отне години, именно защото бях страхлив. Седях, чертаех, пиех бира, мислих и се страхувах. Няма да ви лъжа, страх ме беше. Но всеки път си представях дядо, и някак си ми олекваше. Хората може да ме мислят за заблуден. Не ги виня. Всеки гледа от своята камбанария. Аз реших, че за да имам семейство и деца в този свят, ключовата дума е - този свят, та за да имам в този свят деца, трябва да съм безумно смел! А аз не бях. Имах куче. Искаха да му слагат чип.  Ходих до ветеринаря често и веднъж ми, отказаха ваксина, защото кучето ми нямало чип. - Няма да сложа чип на Ричо, казах аз! Отказвам!- Защо, попита той? Защото е ненормално- рекох, не е нормално и това е. И си тръгнах. Без ваксина.

Ваксини, ГМО, Чипове, Роботи, Нанороботи, дронове........ Къде си дядо?

 Прадядо ми е бил най- лошият човек в селото. Така казали на баба ми , като съобщила, че ще се жени за дядо. - Казали и - Ейййй сакън, не го вземай! Баща му е най- лошавият човек в селото. Но тя го взела и така до мен. А след мен? Незнам. Не чувствах вина. Никаква. Не робувах на стереотипи и хорски мнения. Радвах се на хората със деца и семейство. Радвах се искрено! Възхищавах им се! Те бяха достойни за това. Още повече биха били, ако запазеха семейството си докрай.. Ако красивата женица до тях, остарееше и те я прегръщаха със същата жар и със същата радост, както в сутрините, когато двамата сядаха да пият кафе, а малките им човечета търчаха около тях, показвайки им нелепиците които са нарисували.. На такива  им се възхищавах двойно. Ако държаха нейната ръка, някога изпъната, гладка и свежа, а тогава смалена и обсипана с бръчици, ако я държаха със същата страст, или ако не със същата страст, то със същото уважение, то това бе велико. Това е един от смислите на живота. Да остарееш и умреш със жената на младостта си. Животът има много смисли. Повярвайте. Много са. Пътищата Господни са неведоми. Но това е един от най- грандиозните! Да остарееш със жената от младостта си. Да я познаваш като себе си. Да сте си прощавали, да сте се смяли, да сте плакали заедно. Да сте слушали Shade, или  всъщност  Elvis, на свещи, с бутилка вино в някоя незабравима майска вечер, която ви се е искала никога да не свършва. Знаете ли? Може би това е усещане за рая. Момент който не ви се иска никога да свърши. Всичко е създадено за да е прекрасно. Но не е. Нещо се е объркало и не е. И ако въобще има нещо прекрасно, то е мимолетно, кратко, временно, но човек се вкопчва в него. Като удавник за сламка. Помни го, стиска, не иска да го изпусне, нарочно се напива, за да върне спомена, а ако го забрави, се саморазрушава, и се озлобява и тогава става тъжно. Светът е пълен с тъжни хора, тъжни бракове, тъжни деца и много его. Егото е обратнопропорционално на щастието. Не знам дали тази дума - обратнопропорционално - се пише слято, но така я чувствам. Егото е зло. А аз съм пълен с его. Затова ме бе страх да се оженя. Да не съсипя някой друг, освен себе си. Обвинете ме ако искате, няма да ви се разсърдя. Но тук, а вероятно и навсякъде другаде, хората си имат съдба. Но те са действащи лица в нея. Затова и заминах. Понякога да изгориш мостовете след себе си, да запалиш стърнищата, да полееш за последно гробовете на любимите си хора, е не само нужно, то е животоспасяващо. Но накъде поемаш и най-вече защо? Ето това е нещо, което никой не може да каже със сигурност. Животът е приключение. Понякога интересно, понякога нелепо. Но както е писано - "Никой не живее за себе си и никой не умира за себе си.."

Мислех си за дядо често. Поправял е покриви. На седемдесет и седем години, поправил покривите на селото, след земетресение и починал. Докторът рекъл, че сърцето му било огромно, като на щангист. Било пълно със следи от микроинфаркти. Баба разправяла, че дядо си лягал понякога и казвал да не го безпокоят. Даже си имала специална дума за това му състояние, но я забравих и не мога да си я спомня. Хората едно време са работили здраво, не са разчитали на пенсия, не са гълтали химия, като са им падали зъбите, просто са падали и това е. Днес сме изнежени и наричаме това - научно-технически прогрес! Няма нищо против науката. Но ако тя, реши, че е по-добра от естественото състояние на дадено същество, тоест ако реши, че може да го подобри, то аз ще и се изсмея. И го правя. Смея и се, и и се присмивам. Но ползваш упойки, нали, ще кажете! Да! Защото съм слаб и страхлив. Защото съм суетен. Защото не мога да приема да остана без зъби. Но ако трябва да съм честен, смятам, че упойката не подобрява нещата, тя просто ги облекчава. И това е целта на науката. Не да подобри нещо, а да го облекчи. Затова тогава в раницата си натъпках, няколко блистера седалгин нео. За всеки случай. Имах откъде да го взема без рецепта. Взех и широкоспектърни антибиотици и много витамин Ц. Кибрит 100 метра канап, нож, брадвичка, дъждобран, спален чувал и поларено одеяло, много чорапи, палатка и втори чифт обувки - Саломон боти, взех и доста снимки на любимите хора. Това е всичко което сметнах, че ми трябва. Малко консерви. Риба тон,  пастет и хляб Бонус-пълнозърнест. Взех си и въдицата с такъмите. Човек без въдица е половин човек и запраших. Това беше преди повече от двадесет и пет години. Скитосвах. Хранех се от изхвърлените стоки с изтекла годност. Пиех бира в Гърция, в Италия, в Испания и така стигнах в Португалия. Има разлика когато си на двадесет, на тридесет и на четиридесет години. Сутрин се усеща. Но истинската разлика идва след това. На петдесет, и нагоре. На петдесет и пет спрях в Португалия за по- дълго. Защото беше винаги топло.Имах същите неща в раницата с която тръгнах на тридесет. Същите като вид. Единственото нещо което остана от онези вещи, беше ножът ми,брадвата и полареното одеало, също и снимките. Да не повярваш чак, но одеалото си бе все същото. Имах прилична брада и дълбоки скули. Бях красив. Приличах на поне петнадесет години по- млад. Обрулен и обгорен от вятъра. Все още силен. Четях. И преди всичко, бях радостен и не знаех що е депресия.  И тогава, там , докато стоях на кафе машината, до мен застана една дребна жена. Също с раница на гърба. Смугла, също обрулена от вяртъра, с една разрошена коса и лека усмивка. Взех и кафе. Пихме по бира на тротоара. Имаше палатка  Маккинли, същата като моята. Беше Хърватка. Казваше се Рита. Имаше огромен белег на крака. Като я питах от какво е, каза че е от куче, нападнало я във Норвегия, преди много години. Живеела в някаква хижа там, и било страшна зима, а това куче било полудиво и докато цепела дърва зад къщата, то изскочило изневиделица и право отгоре и. Убила го с брадвата. Сетне работила на платформа в северно море. Пътувала в Южна Америка с някаква католическа организация, преподавала френски в Чили и работила в пекарна в Испания. Слушах я,пиех португалска бира и мислех. Слънцето залязваше, хвърляше едни златни отенъци, като пожарища на отсрещният хълм, а на мен не ми се искаше тази вечер да свърши. И тя не свърши. Никога.

После, когато погребвах моята Рита след двайсет години, насред нищото, до една река. Изкопах дълбок ров, положих я и исках и аз да умра там. Просто там да падна , отгоре върху нея и времето, и дъжда да свлече пръста, и да ни покрие. Паднах, но след няколко години. Живеех на палатка до гроба и. Ловях риба в реката и ходех често до  града, в библиотеката ми даваха безплатно книги. На връщане, минавах през нива със слънчогледи. И когато прекосях тях, виждах камъка на Рита и моята палатка. И веднъж,  съвсем накрая, тъкмо когато излизах от нивата, нещо ме пристегна в гърдите. Пред очите ми мина целият живот. Прилоша ми и полегнах на земята. Бе облачен ден. До мен се издигаха стъблата  на слънчогледите. Гледаха надолу, към мен, та не се почувствах сам. Погледнах към камъка. Вятърът галеше леко лицето ми, а на небето имаше едни огромни пухкави облаци. Толкова беше красиво. Много красиво. После я съзрях. Тя тичаше през слънчогледите.