14 мар. 2021 г., 07:26

Примката на кабела 

  Проза » Рассказы
557 2 5
9 мин за четене

 

Примката на кабела

 

       Дъждът не спираше да вали. Заваля още като тръгваха за летището. Беше мрачно. Тягостно време. Вън и вътре в Галя. От време на време се прокрадваше някой самотен слънчев лъч между облаците. И на лицето й. Пристигнаха. На мястото, наречено Терминал 2, чиито две очи винаги плачеха. Едното от мъка със заминаващите, другото от радост с пристигащите.

       Галя се насочи към входа за заминаващи.

       Душата й се разцепи на две…

      Самолетът излетя. Издигна се бързо на високо и се скри в облаците. Тук вече можеше да плаче. Облаците криеха всичко. Вече можеше да пусне на воля болката в гърдите и спотаения страх. Разплака се… отначало хлипайки, после се затресе от неудържим плач. В очите й имаше ужас. Къде бе тръгнала? Защо бе тръгнала? Защо тя? Как можа да тръгне? Сълзите я давеха...

       Някой до нея й подаде салфетка. Беше възрастна жена. На около 70 години. С бяла коса падаща на леки вълни около бледото й лице, по меките черти на което времето беше оставило следите си. Очите й - големи, красиви и мъдри нямаха възраст… Гледаше я с тих поглед пълен с топлина и разбиране.

Галя още по-силно се затресе. Навлизаха в турбулентна зона, съобщи стюардесата. Но тя вече беше там … сърцето й подскачаше ту нагоре, ту надолу, свиваше се и се гърчеше сякаш искаше да се освободи от някакъв затвор. Забравяше да бие… Галя притисна силно главата си с две ръце. Изпитваше непоносима болка. Сякаш я разсичаха с горещ стоманен нож - бавно… от горе надолу… От върха на темето слизаше надолу между очите - за миг сякаш нещо ги прободе... Стана й тъмно и горещо. После болката продължи надолу… разцепи цялата глава… стигна до гърдите… трудно дишаше. Възрастната жена погледна спътницата си. Видя бледото лице покрито с небрежно паднали шоколадови кичури коса, сякаш за да скрият тъмните кръгове под мокрите клепачи. Позвъни на стюардесата. Нямаше лекар. Само хапчета. И студен компрес. Галя не мислеше за нищо. Мозъкът й беше разполовен от болката, която продължаваше по-надолу … стигна до сърцето. Раздели и него. Червена лава изригна от него и се изля в очите й.

       Непознатата жена придърпа към себе си и положи главата на плачещата без глас жена на рамото си.

      Турбуленцията свърши - сякаш ангел беше взел под крилото си самолета и го изведе над облаците. Сега те се белееха огрени от слънцето и приличаха на заснежени върхове. Това сякаш беше друг свят. Ярко слънце, синьо небе докъдето ти стигне погледа, а отдолу безкраен пухкав килим от бели като сняг облаци… Галя не можеше да види този свят обитаван от Ангелите. Тя беше още там под облаците… при дъжда, който плачеше вместо нея. Там, където остана половината й душа и половината й сърце.

      Постепенно дъждът от очите й престана… успокоителните бяха подействали. Ръката на Непозната все още покриваше раменете на Галя, която инстинктивно се сгуши като птичка под крилото на майка си. Зави я с якето й. Тя бе видяла всичко… там на терминала за изпращачи. Една жена, стискаща в прегръдките си малко момиченце. Притискаше го здраво и дълго. То бе обявило главата й с малките си ръчички и не спираше да говори… но тя… Непознатата видя очите й… това бяха очи на осъден…. Очи на човек знаещ, че му остават още броени минути живот... Непознатата познаваше този празен поглед…, зад който никой не можеше да види черната дупка на неизвестността. Но тя я виждаше, познаваше я...

     Самолетът се приземи. Галя взе куфарите си и се сбогува с Непознатата. Обеща й да отиде на лекар - имаше огромен кръвоизлив в окото … почти цялото беше червено, навярно лек инсулт, избил в окото… от турбуленцията в сърцето й… Това беше изригналата лава … Така с едно здраво око се намери в обетованата земя. А другото…, както половинките на душата и сърцето й си останаха там… в дъждовния свят.

      Галя премина през всичко, което един гурбетчия минава. Знаеше за какво е тръгнала и издържаше на всичко. Дори не подозираше колко много издържа. Работеше на две места и дните прехвърчаха като секунди. Но нощите…. Сънуваше за пореден път онзи терминал и малките ръчички на дъщеря си обвили лицето й… липсваше й тази миризма на детското личице … Ръцете й насън сплитаха детската косичка на рибена кост… В ушите й пищеше въпросът “Мамо, нали след утре ще се прибереш?”, на който не даде отговор… Това утре продължи вече повече от година. Живееше от събота на събота. Защото само в събота можеше да се обади по телефона и да чуе детето си. Само тогава… Вземаше слушалкта бавно … събираше всичката си сила в едно усмихнато “Ехо, здравей миличка! Как си, маме?” Стигаха й силите само за толкова. После само слушаше … звънкото гласче, което не преставаше да разказва за всичко: за кучето, дето разнася чехлите из комшиите; за котето, дето се катери по крачетата й и я дращи; за малкото яренце, дето сега се е родило… Слушаше, а в гърдите й растеше ярост… За какъв дявол е тук?… Кой я накара да се отдели от детето си?… Защо тя трябва да носи този кръст?… Защо?... Защо?... Защо?… В душата й пак се завихряха виелици и заваляваха дъждовете…

       И днес, както всеки път….Едно гласче, най-милото гласче, я върна пак при кабела…

       - Мамо, нали ще ми купиш най-красивата рокля? За Коледното тържество..

      - Ще ти купя, момичето ми, всичко ще ти купя… и да, скоро ще си дойда… да, да… и това ще ти взема…

       Усмихваше се със сетни сили…. Добре, че по телефона не се вижда лицето й… изкривено от мъка и насилена усмивка. Сълзите й безшумно капеха върху телефонната слушалка, но спираловидния кабел не позволяваше на сълзите да стигнат далеч. Спираха се в края му и вече почти бяха образували океан… като този, който я разделяше от оня другия, родния свят. Нощем в съня й този кабел се увиваше около врата й, стягаше я… и не и позволяваше да диша… Люлееше се като обесена на неговата примка … И цялата плувнала в пот подскачаше в леглото…

       - Мамо, там ли си? Чу ли ме какво ти казах? Обичам те, мамо! Искам да си дойдеш!

      Кабелът я стисна още по-силно. Въздухът й спря. Остатъкът от сърцето й се сгърчи пред пръсване. Чу в главата си звън… от камбани… един Ангел повдигна ръката й, която още стискаше слушалката. Камбаните празнично звъняха и заедно с нея изпяха в слушалката:

      - И аз те обичам, момичето ми! Идвам си, маме! Чакай ме след три дни! Да, маме, за Коледа!

      На летището я изпрати (не)Познатата. Донесе й за подарък на малката ръчно направени от цветно стъкло Коледни звънчета… звучаха толкова приятно и познато…

      Самолетът се снижаваше. Премина през облаците с лека турбуленция. Отдолу под тях беше сиво-бяло… Сняг се сипеше като от сякаш нарязаните на ситно бели облаци. Приличаше на гледката над облаците…

    На летището блестеше от Коледните светлини и усмивки на посрещачите. Едно звънко гласче извика “Мамо!” и всички Ангели запяха в хор най-прекрасната Коледна песен.

      Кабелът, увит около врата й като гердан на позора, се разби на хиляди парчета. Вместо него около шията й засия най-прекрасното бижу - детските ръчички.

    Сърцето на Галя танцуваше в целостта си, а душата й пееше с Ангелите Одата на радостта -

”Радост – ти дете на Рая, ти, Божествен ясен плам!”

 

Ангелина Стойчева

© Ангелина Стойчева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Вики, много ти благодаря, че ме посети и постави стиха ми в любими!
    Миночка, благодаря за прекрасния коментар!
    Младене, благодаря от сърце за коментара и любими!
  • Ирина, зарадва ме с коментара си. Тази тема се интерпретира по хиляди начини - колкото и подобни съдби има. Историята е истинска, героинята е събирателен образ от три жени в сходно положение. (Едната без мъжко присъствие, другите със…) Силно ме трогна съдбата им и ги събрах в един образ. Но въпросът е един и същ - този, който ти усети и зададе. Майките са готови на ВСИЧКО за децата си (особено, ако са и майка и баща). Жертват себе си и времето с детето си пак заради детето си (това децата няма да го разберат със сигурност и тук също си права. Но разказът ми е за Майката). Когато има мъжко присъствие е по-лесно. Но има и изключения. Изборът на самотния родител е личен и добър или не се разбира за съжаление късно. Безизходицата може да бъде и добър и лош съветник. Осъждането на свободната воля на някой друг човек става, ако “обуеш обувките” на този, когото осъждаш.... Любовта оправдава всичко…и кръста, който майката носи . Моята позиция е в последните изречения на разказа ми.
  • Наистина трагично и сърцераздирателно написано, но някой замислял ли се е, защо тези майки изоставят децата си по този начин. Защото това е изоставяне. И защото, ако приемем, че ситуацията е крайна и детето й гладува и несретничи, то в нито един етап от живота си няма да може да я оправдае. Ще остане заклещено в тези години, в които му е липсвала болезнено и ще иска да върне годините на несрета и глад, с единственото условие-да ги преживеят отново, но заедно. Не могат да ме покъртят такива разкази. Има изход, ако всички са здрави, има. А, ако има и мъжко присъствие в тази картина...всякакво оправдание ми се изпарява.
  • Талантливо написано. Поздравление!
  • Колко много ме заболя,съпреживях го, разказано сърдечно! Поздрав!
Предложения
: ??:??