Слизам бавно и тежко по стълбите. Бавно, защото под краката ми е заснежено, тежко, защото нося кофа, пълна с пепел от камината. Искам да я почистя и заредя отново с дръвца – зимата вече дойде и ме радва с бяло-сивите си цветове.
... Неочаквано краката ми се подхлъзват. Като в забавен кадър „разбирам”, че губя равновесие и политам. Назад... Ударът е жесток. Сурвам се две, три, а може би и четири стъпала надолу. Изпадам в паника. През главата ми минава ужасяващата мисъл – „ако съм се потрошила и имам нужда от помощ, няма кой да ме намери”! Чувам кучето да лае отгоре, усетило случващото се. Но кой ли ще обърне внимание на едно куче.
Тежкото ми тяло най-накрая се спира. Усещам пронизващата болка отзад. Викам. Не е точно. Псувам! Крещейки! Не на мен тоя номер. Избиват ми сълзи на очите. Бавно се размърдвам, молейки се тялото да ми се подчини. Май да! Движа се. Скачам на двата си крака. Цялата съм посипана с пепел – по закона на Мърфи и силата на земното притегляне, тя се е разстлала върху мен – косата, лицето, тялото ми – приличам на абориген.
Продължавам да мърсувам с думи. Боли.
След което започвам да повтарям на висок глас, нервно разхождайки се по площадката: ”Нищо ми няма! Нищо ми няма! Нищо ми няма!”
Страхът, че може да съм се начупила и никой да не забележи, е по-силен от болката. А внушението – повече и от двете.
Изчаквам няколко минути, колкото да се съвзема от шока.
Бавно се изкачвам нагоре, държейки се за перилата на стълбището – точно като стара баба. Чувствам се леко унижена...
После влизам в банята, свалям си дрехите и се обръщам към огледалото – да видя какви са пораженията. Продължава силно да боли.
Но с удовлетворение установявам, че ударът е бил напълно поет от седалищните ми части. И освен якото натъртване, други щети няма.
Усмихвам се през сълзи. Погалвам си „спасителя”. Добре, че го има.
Напук на обвиненията на Бившия, че съм заформила диференциал като: „На седми полк тъпана”.
Приятел в нужда се познава.
© София Михайлова Все права защищены