В неделя Иван вече седеше пред компютъра и четеше новите неща из сайтовете, където се подвизаваше вече близо три години. По-редовните посетители го знаеха като математика-поет. Една вечер беше “разказал” в сайта за поезия оня стар анекдот за професора по математика и неговия пръв асистент, дето изчезнал и всички питали къде е, а професорът им отвръщал: ”Стана поет, нямаше достатъчно въображение за математиката”.

След тази му глупост го бяха взели за мезе и при всеки удобен случай го атакуваха къде добродушно, къде не толкова... Имаше усещането, че за мнозина вече не беше тайна кой се криеше зад романтичния му ник. С някои от по-дългогодишните посетители като него бяха установили истински приятелски отношения, макар и само виртуално. “Виртуалното общество е отражение на реалното, с всичките му особености – приятелства, спорове, даже и кавги.” - мислеше си Иван. Случваше се да прехвърчат истински искри и там, имаше си обособени групички, както сред неговите подопечни – и служители, и ученици. Имаше “стари войници” и “зайци” като в казармата, то и в училище беше така. Виртуалната действителност беше истинско отражение на действителния живот.

Беше изненадан донякъде, че стиховете му се харесваха. Отначало пускаше само старите, които бяха отлежавали с години в папката, непоказвани на никого, освен на Надето. Постепенно бе започнал да пише и нови. Най-голямото му затруднение бе да им измисля подходящи заглавия, отнемаше немалка част от времето му пред клавиатурата.

Такова беше тайното хоби, на което се отдаваше кажи-речи всяка вечер.

Беше попаднал на един спор за гените в един сайт и още се ядосваше на някои коментари.

“Пълни глупости са това!” Иван тръсна глава и се запъти към банята. Изми си зъбите и се върна обратно, изключи компютъра и си легна.

Гените далеч не бяха най-важното. Дъщеря му да не би да не носеше неговите гени? Виж, за онова малко човече, внучето му, спор нямаше – беше си като него! Когато му пееше “Ние сме двама Ивчовци, мно-о-ого сме готини!”, а после се заливаше от смях, сърцето на Иван се прекатурваше презглава. После лягаха един срещу друг на детското легло и се гледаха право в еднаквите очи, докато по-малките се затвореха в сладостта на съня. Каква странна връзка беше това! Даже и с Надето Иван не беше изпитвал такъв трепет и такова вълнение, а Бог му бе свидетел, че се обичаха наистина!

Някой път го молеше: “Нека да спя при тебе бе, деденце, няма да казваме на мама!”

“Не може, момченце-е! Няма да те разглезваме, я!” Ивчо обаче не беше глупав! “Дядо, аз като порасна, ще си спя при тебе, тогава няма да съм за глезене вече, нали?”

Иван се въздържаше да му каже, че като порасне, ще иска да спи не с дядо си в едно легло - рано му беше още, дете беше, а пък ако вземеше да се изтърве... майка му току-виж месеци наред го държи настрана от провинилия се дядо!

Мъжленце си беше Ивчо, истинско малко мъжленце, което му беше забранено да разглезва...

Първият му ден след боледуването беше вгорчен още от сутринта, буквално от прага!

Беше го пресрещнала класната на Тина, ученичка от последните класове. Разказа му с най-големи подробности как в четвъртък тя се била нахвърлила върху своя съученичка с невероятна жестокост. Скубала я, удряла я с настървение, докато я свалила на земята и накрая дори я ритала! Класната ù още не беше се успокоила от преживяното. Тя самата и две-три момчета от класа едва успели да откъснат подивялото момиче от жертвата му. Веднага след това Тина изчезнала яко дим. 

Явила се беше отново едва днес, предизвикателна и враждебно настроена. И той трябваше да се срещне с нея след малко. Нямаше да има време даже да се огледа след отсъствието си. Иван добре си спомняше коя бе тя. Беше отличничка, интелигентна, жива, хубава и отзивчива. Допреди около месец. Тогава изведнъж беше започнала да идва в училище предизвикателно облечена, с нова рошава прическа, тежък грим и безброй дрънчащи гривни по ръцете. 

Класната ù първа се беше разтревожила, дори я бе довела при него. Но Тина не искаше да отговаря на въпроси от рода на “Какво става с тебе?” Всъщност, отговаряше на всички въпроси с “Нищо особено!” А сега нещата бяха тръгвали наистина зле, много, много зле...

Галена, пострадалото момиче, беше приета в болница без опасност за живота, но с многобройни синини и натъртвания. Беше изпаднала в силен стрес, естествено. Тепърва трябваше да разговаря с родителите ù, но те можеха да дойдат чак утре следобед заедно. Съпругът имаше много натоварена бизнеспрограма днес, като първи работен ден от седмицата, а майката беше почти постоянно в болницата при дъщеря им. Семейството бе с отлични материални възможности, дъщеря им се готвеше да следва в престижен университет в чужбина, а сега беше се стигнало до това положение... Още нямаше и идея как да подходи в разговора с тях. Добре че нямаше да е днес! Сега предстояха само срещите с Тина и с нейните родители, поотделно... засега. Поне така се надяваше.

Тина отривисто рече:

- Защо да ми пука?! На тях да не би да им пука! Осиновена съм!

Иван замълча за момент, после попита:

- И кога разбра?

- Има ли значение? – Тина се изпъчи и го загледа предизвикателно.

- Преди около месец ли?

Очите на директора се бяха променили по един смущаващо топъл начин и тя сведе поглед. Намуси се още повече и продължи да мълчи упорито.

- Поведението ти рязко се промени от около месец, нали? Как го разбра? Кой ти каза?

Момичето мълчеше.

- Тина, по-добре говори с мен! Говорила ли си изобщо с някого за това?

- Не ви засяга, това е личен въпрос! – озъби се тя, но все пак продължи. – И да, говорила съм, ако искате да знаете! Имам си приятел, с когото ще се женим съвсем скоро, като навърша пълнолетие! – гордо завърши тя.

После кръстоса ръце под съвсем не детските си гърди, които почти изскочиха от голямото деколте, а за капак кръстоса високо крака, така че поличката ù съвсем се скри.

“Защитна позиция – отбеляза си Иван. - Нима от мен се защитава?”

Реши да опита обиколен подход.

- Не се ли разбирахте добре с Галена, преди...

- Не! - подскочи Тина. - Никога не съм “се разбирала добре”... с тая кучка! – изимитира тя подигравателно. - Въобразява си, че е голямата работа, щото техните са бъкани с пари, ама да има да взема! Тя е истинска кучка! С тази нейна фукня няма нито една приятелка, ако искате да знаете!... Приятелство! Глупости! Приказки за наивници! Само на една “приятелка” бях казала и тя ме предаде! Раздрънкала се на всеки, когото срещнала... И тя е кучка като Галена! Някой ден...

Настъпи мълчание.

Иван се прокашля продължително, за да прикрие смущението си, после рече:

- По филмите гледам, че наричат “кучки” само готините мадами...

- Да бе, готина! Вие да не сте слепи, а? Никой не може да я понася! Аз може и да съм копеле, ама нейният баща сигурно е крадец, и то на едро!

Отново замълчаха. Иван почака, после продължи доста по-тихо и със силно смекчен тон:

- Копеле е толкова грозна дума, Тина, как ти дава сърце да я използваш за себе си?

Очите на момичето внезапно овлажняха. То преглътна мъчително и отговори също така тихо:

- Грозна, грозна, ама трябва да свиквам с нея, какво да правя... Всеки може да ми я подхвърли в лицето, стига да поиска... защото е факт! – и отново зае предизвикателната поза.

- Не е факт. Знаеш го, нали? Ти си имаш родители, отгледали са те, радвали са ти се и още ти се радват, а ти? С лека ръка реши да ги огорчиш заради някаква си думичка...

- Нямам родители! О-си-но-ви-те-ли! Това имам! Родителите ми са ме зарязали много отдавна, преди 18 години! Захвърлили са ме, без изобщо да им пука за мене!

Сълзите бяха пресъхнали, а лицето ù се бе сгърчило в жесток, изпълнен с омраза израз.

- А осиновителите ми са лъжци и егоисти! Взели са ме, та да има кой да ги гледа на старини! И са ме лъгали през цялото време, да не би да им избягам и да останат на сухо! Затова така се разбесняха, като им тръснах истината в очите...

- Тина, Тина, почакай! Не говори така, сигурно и за тях, както и за тебе, е било шок, че си научила...

- Ха! – изсумтя презрително Тина.

- Недей, момичето ми, не си мисли само лоши неща. Светът не е нито само черен, нито само бял. Ако са реагирали зле, то е, защото са се уплашили! И те са се уплашили като теб... Разбираш ли, възрастните също може да се боят. Аз например много се страхувам – да не остана сам някой ден. Без внучето...

Тези думи излязоха сами от устата му, неочаквано и за него самия.

После мълчанието увисна като дрипа между тях, ала напрежението беше изчезнало. Тина вече седеше с наведена глава, отпуснати в скута ръце и прибрани крака. Имаше толкова отчаяно детски вид, че на Иван му се прииска да я погали по косата. Направи го само мислено. Физическият контакт би бил абсолютно неуместен в момента. Изчака още малко, преди да продължи с едва доловимо пресипнал глас:

- Ти си интелигентно момиче, Тина. Беше отлична ученичка, допреди да стане всичко това. Трябва заедно да оправим някак цялата тази бъркотия... Няма да е много умно сега да зарежеш всичко постигнато и да останеш... къде другаде, освен... на улицата?

Тина тръсна глава, но не я вдигна, когато отговори:

- Няма да остана на улицата. Ще се оженя. И сега живея при него, при моя приятел...

- Ами училището?

- Не знам... сигурно ще трябва да ме изключите, при тази попара, която надробих... Сега и да съжалявам, вече е късно...

Гласът ù звучеше глухо. Иван отговори честно:

- Желанието ми да го направя съвсем изчезна, момиче! Но няма да е толкова лесно... Още не съм говорил с родителите на Галена, а нямам ид... няма да е лесно. – завърши той с въздишка.

- И Гаро така казва... - пророни Тина.

Иван примигна.

- Кой?!

- Гаро, моят приятел. Той е доста по-голям от мене. Е-е, не колкото вас... Каза, че със сигурност ще ме изключите! Но каза, че и тогава няма да имам грижи! Ще остана при него. И ще се оженим, веднага щом стана пълнолетна и няма да ми трябва разрешение...

Докато Тина повтаряше това женитбата като мантра, Иван стоеше като треснат, облегнат на бюрото си. Умът му едва сега беше направил връзката. Обърканите от разкритието мисли се блъскаха една в друга и предизвикваха прилив на топлина в главата му. Беше загубил напълно дар-слово. Добре че тя все така не вдигаше очи, сигурно изглеждаше направо тъп! Трябваше да се вземе в ръце, да се увери...

Накрая все пак успя да проговори.

- Какво... какво работи твоят приятел? Има ли стабилна професия? – гласът му укрепна. – Не е ли женен, на тази възраст...

- Преподавател е в университет. Вдовец е. Жена му е починала много отдавна, преди повече от три години...

“Отдавна!” – с тъжна ирония помисли Иван. Времето течеше различно на нейната възраст. Тина продължаваше:

- Много се обичаме и ще се оженим! И ще имаме много деца, и нито едно няма да изоставя!...

Предизвикателните нотки се бяха върнали в гласа ù.

Умът си беше свършил работата. Едва сега разбираше какво всъщност бе искал да му внуши Астронома оная вечер. Да изключи момичето, за да го има изцяло за себе си! Но не беше посмял да го поиска в прав текст - познаваше го добре, старият хитрец!

Емоциите му още отказваха да приемат истината. Нима наистина егоизмът е толкова свойствен на хората? Гаро не бе искал да осиновят дете и затова Ели... ”И правилно, виж до какви усложнения може да доведе!” – въображението му говореше с гласа на Астрото. “Да бе, затова сега хем си осиновяваш, хем е вече порасла, хем я и чукаш!” - неочаквано злостно се отзова вътрешният му глас. Веднага се разкая. Дали пък не му завиждаше наистина, съвсем мъничко?

Приятелят му имаше право на малко щастие след толкова години терзания, особено след грижите по Ели по време на тежкото ù боледуване и след това... Иван беше свидетел, че Гаро се бе грижил добре за нея до края!

В едно обаче беше сигурен – щеше да направи всичко, което зависеше от него, Тина да вземе дипломата, която заслужаваше! Така може би щеше да попречи на заробването ù при Астронома, преди още да беше разбрала какво всъщност иска от живота. Нека да порасне, да се поогледа... пък тогава, каквото има да става, да става... Старият му приятел може и да се окаже наистина добър избор за нея, ама тя да си го направи! Сама! И то в подходящ за това момент, а не когато е притисната от илюзията за липса на изход! Засега на Гаро му стигаше и само секса с щедро надареното от природата младо момиче...  толкова се беше превъзнасял на тази тема оная вечер!

Относно закона... Иван не мислеше да прави въпрос – буквално след броени дни Тина щеше да стане пълнолетна, а и самата тя се гордееше с тази връзка! Случаят нямаше да бъде повдигнат от никого. Да не забрави обаче да ù напомни нещо – да си купи кондоми. Иван се усмихна. Така всички щяха да са доволни...

Сега обаче го чакаше срещата с нейните разтревожени родители...

Майката беше дребничка жена, която съвсем се беше смалила от тревогите. Очите ù, червени и подути, ясно показваха как прекарва времето си напоследък. Напомниха му очите на Ели, преди съвсем да помръкнат. “Още има надежда.” – рече си Иван и започна да им обяснява...

Бащата изглеждаше стабилен човек. Личеше си, че цял живот бе работил здраво, за да осигурява необходимото на семейството си. Тина била осиновена по негово настояване, защото съпругата му дълго се колебаела. Говореше за момичето със загриженост и гордост. Вярваше, че дъщеря им ще се върне при тях. Съпругата му била против “да ù кажат”, искала да я “предпази”. По тона му си пролича, че не е бил съгласен. Сега и двамата съжаляваха, че не бяха го направили навреме. Бащата се чувстваше донякъде виновен, че е бил толкова взискателен към Тина, “защото исках да постигне нещо повече от нас”... Вече били готови да приемат и връзката ù, само да завърши успешно! Още отпреди два-три месеца усетили, че се среща с някого, но се уверили едва когато Тина случайно разбрала за осиновяването си от една позната и избягала от къщи след скандала, последвал разкритието.

Накрая Иван им обеща пълно съдействие и ги изпрати с облекчение. Болката в главата му пак беше започнала да почуква. Въпреки това той веднага се зае да обмисля как да говори с родителите на пострадалото момиче. Знаеше, че ще посвети на това и по-голямата част от вечерта си.

Изненадите около тоя случай нямаха край!

Разговорът с родителите на Галена беше протекъл много по-лесно от очакваното. Поради една почти комично звучаща причина: Галена също беше осиновена!

Тази истина беше изскочила още в началото.

Докато Иван, след молба за конфиденциалност, заговори за осиновяването на Тина, на няколко пъти бе уловил тревожните им споглеждания. Охотно бе приел насрещната молба на двойката за дискретност, след което те му бяха разказали своята история.

След като разбрали, че не могат да имат свои деца, преди почти осемнадесет години решили да си осиновят. Фактът, че бяха разполагали с достатъчно средства и възможност да заминат на работа в чужбина незабавно след осиновяването, беше помогнал Галена да мине за тяхно родно дете и пред най-близките им приятели. Благодарение на това тя и досега не подозираше истината.

Случилото се между двете момичета ги беше хвърлило в пълно объркване. Особено смутени изглеждаха от употребената от дъщеря им думичка. Галена не бе спирала да я повтаря и пред тях в болницата, със същия обидно-презрителен тон! Не знаеха как да реагират на това.

Иронията на ситуацията го развесели, но Иван притежаваше достатъчно професионални качества и опит, за да не позволи да му проличи.

На въпроса им дали да не ù разкрият истината, преди – недай, Боже! - съдбата да го е направила по неподходящ и шокиращ начин, Иван отговори със съвет да го отложат след абитуриентската ù вечер. Дотогава оставаха само два месеца, в края на краищата! Убеди ги, че е по-подходящо по много причини. Неговата остана неизказана - две драми от един и същи вид бяха прекалено много дори за голямо училище като неговото! Стигаха му тревоги...

Сега вече, насаме със себе си, можеше да си позволи да се отдаде на доброто настроение. Беше си свършил добре работата и имаше защо да е доволен. Добро е всичко, което завършва добре. Не можеше да пропъди обаче мисълта за това как се шегува съдбата!

Едно осиновено момиче подхвърля на друго обидна думичка, която се отнася и за него самото... две толкова различни семейства, разлюлени от неочаквани общи събития... един стар приятел в нова светлина...

От това би могло да излезе добра книга. Не че щеше да я публикува някога...

“Книга, ха! Доста амбициозна задача за неопитно перо като твоето! – незабавно реагира вътрешният му глас. - Добре де, разказ тогава, просто разказ...”

Въздъхна примирено и седна пред клавиатурата. За разлика от друг път, заглавието първо излезе изпод пръстите му. Преди да продължи, той дълго остана взрян в главните букви с разредка:

                                                          П Р И Я Т Е Л С Т В О