Призрачният колоездач

Част първа

                                                            Необяснима смърт

      Беше някъде около полунощ, но по улицата все още имаше хора. Някои се разхождаха бавно по горещите павета, а други бяха насядали по кафенетата и жадно надигаха поредните чаши, пълни със студени питиета, тъй като днешният ден беше най-горещият от сто години и отгоре на всичкото – най-дългият. Тракането от обувки и шумовете от някоя преминала кола разцепваха дълбоката тишина на тъмната нощ. Кучешки лай се разнасяше надалеч, подет от появилия се горещ вятър. Фонтаните шумоляха самотно и глухо отекваха в диплите на сатенената рокля на нощта. Светлините на отдавна затворилите магазини и на уличните лампи осветяваха пътя на разхождащите се. Продавач-ентусиаст раздаваше охотно сладоледи на минувачите за жълти стотинки и им доставяше удоволствие в тихата нощ с вкусния десерт.

      Луната огряваше една немалка част от улицата, по която точно в този момент вървеше набит дребен мъж, чиято походка напомняше краченето на горила. Беше плешив (или по-точно - бръснат) и не изглеждаше никак интелигентен. Физиономията му говореше за човек, готов всеки момент да налети на бой. На лицето му беше изписано изражение на нетърпение – явно, че бързаше да се прибере у дома. Веждите му сочеха свирепо надолу, очите му гледаха кръвнишки, долната му челюст беше заплашително издадена напред.  Беше нервен. Той мърдаше пръстите си, като че ли потискаше нещо в себе си. Телефонът му звънна. Той изпсува, вдигна: “Какво!” И, след като му казаха нещо, той затвори без да каже нищо. Тогава извади от джоба на панталоните си малко стъклено шишенце, надигна го и след малко половината от течността в него я нямаше. Издаде звук на облекчение. Отново го отвори и този път го пресуши. Някъде наблизо съзря кошче за отпадъци. Прицели се и метна шишето, но не уцели. Неприятният шум, произведен при счупването на бутилката, проехтя наоколо и накара няколко прозорци на близките сгради да светнат.

      От другата страна на улицата срещу пияницата се задаваше син спортен велосипед. Макар да бе тъмно, личеше, че беше нов. Движеше се с неособено висока скорост. Светлоотразителите му разсейваха попадналата върху тях светлина от уличните лампи и приличаха на светещите очи на звяр, който се спотайва в тъмнината. Точно това придаваше значителна призрачност на превозното средство. И то като че ли нямаше колоездач на гърба си. Така изглеждаше на пръв поглед, но когато се приближи повече до гореописания, на него му стана ясно, че изобщо не е така. На седалката стоеше, изправен, с изпънати напред ръце, чиито длани държаха кормилото, висок мъж с тъмносив костюм, бяла копринена риза с огромно червено петно и цикламена вратовръзка, който енергично, макар и бавно, въртеше педалите на колелото. И все пак нещо не беше наред. Колоездачът изглеждаше като холограма. Погледът на пияницата минаваше през него и се спираше на водоливниците, които пръскаха весело хладни струи. Двамата се разминаха тихо и кротко. Но изведнъж човекът, забързал се към къщи, се спря рязко и, обръщайки се назад, закрещя: “Ей! Ти! Я спри! Спри веднага!” Викаше толкова силно, че и останалите прозорци светнаха и на терасите на жилищните блокове се показаха хора по халати и такива, които бяха успели да сложат нещо на гърба си, жени с хавлии на главите си и такива с маски за очи, вдигнати, за да могат да гледат любопитната сцена, и наблюдаваха следния театър: плешивец крещеше и се тресеше, голото му теме се бе набръчкало от яд; главата му бе обърната към празното пространство, на което продължаваше да нарежда: “Върни се веднага и ми върни колелото!!!” Явно, че и той осъзна, че приказва на въздуха, тъй като започна да се оглежда за изчезналия костюмиран крадец. Разбудилите се хора, накацали по балконите си като прилепи, се разкрещяха на нарушилия съня им: “Ей, откачалко! Отивай у вас да изтрезняваш! Искаме да спим!” И след малко се чу хор от затръшващи се врати. 

        Човекът, стреснат от нападките от страна на сърдитите хора, продължи своя път надолу по запустялата улица, като се клатушкаше наляво-надясно и залиташе отвреме-навреме. В момента той мислеше само за едно – голямо и удобно легло с висока възглавница. Въпреки, че умът му бе замаян от убийствената напитка, той бе запазил способността си да размишлява върху станалото. Определено имаше причина да “нападне” велосипедиста. Вярно, че го видя раздвоено, ако не и разчетворено, но все пак му се стори странно познат. Определено беше нещо във физиономията. Също и в облеклото. Не се виждаше често човек с костюм да кара велосипед през нощта. Но той го познаваше. Откъде ли обаче; не можеше да се сети, колкото и да насилваше паметта си. На сутринта щеше да помисли на трезвена глава и да си спомни.

        Но всъщност не странният човек беше причината за инцидента. Нещо във вида на колелото го накара да изтрезнее моментално. Той отново си припомни. Беше синьо, с абсолютно запазени фирмени надписи по рамката, с два светлоотразителя на колелата (по един на всяко), един под седалката и един под кормилото. Гумите бяха с много плитък грайфер (определено бяха сменяни; велосипедите се продаваха с други гуми). При това, въпреки че беше тъмно, той забеляза на светлината на една от уличните лампи, че беше мито съвсем наскоро.

Описанието съвпадаше абсолютно точно с това на един от неговите велосипеди. Възможно ли беше това да е точно неговият. Ето защо той реши да спре човека (макар и по малко невъзпитан начин) и да се разберат човешки. Въпреки усилията си, обаче, той не успя да осъществи контакт с него, тъй като обектът на неговия гняв изчезна мистериозно, преди даже да бъде обезпокоен.

         Трудно може да се каже, че “ограбеният” беше бесен,по простата причина, че съвсем скоро забрави за случката, тъй като мислите му бяха заети с мечти за един хубав сън. Надеждите му скоро бяха възнаградени. Не след дълго той се озова пред входната врата на блока, в който живееше. Изкачи се с най-бързата крачка, на която беше способен, до третия етаж, отнесено бръкна с ръка в джоба си и извади връзка с няколко ключа. Невероятно умело за състоянието си пъхна ключа в ключалката, затвори вратата с трясък и без да се събува продължи напред по коридора. Зави наляво и се озова лице в лице с врата, дръжката на която той натисна и пред него се разкри райска картина. Огромно легло със сатенени завивки, няколко възглавници и маска за очи в центъра стоеше насред широка стая, пълна с всевъзможни лакомии и бутилки, пълни с уиски, и като че ли го приканваше: “Ела! Ела!”

         Бълнуващият се засили с всички сили, просна се по корем върху божествената мебел и заспа моментално като новородено бебе.

*     *     *

        Той се завъртя по гръб на леглото и отвори очи. Установи, че не е спал много. Отново затвори очите си, но беше безсмислено. Около един час се въртя без да заспи. Беше на път да изпие приспивателно, когато я видя...

Ярка светлина струеше през процепите на вратата. Постепенно тя ставаше все по-силна и го заслепяваше. Изведнъж вратата се отвори и на прага й стоеше, облян в дъжд от златни лъчи, висок мъж на средна възраст. Беше облечен в тъмносив костюм, бяла риза с огромно червено петно и цикламена вратовръзка. Беше снощният му познат с колелото.

-   Какво става тук! Излезте веднага от дома ми! – развика се събуденият. Беше до такава степен разстроен и стреснат от внезапното нахлуване в дома му, че не му дойде на ум да си поиска колелото обратно. Но каква ли полза. Човек, който влиза с взлом в чужди къщи през нощта, надали ще слуша брътвежите на някакъв пиян човек, който си иска обратно откраднатия велосипед.

-   Не! Ти ще си получиш заслуженото! – прозвуча кънтящият гръмовен глас на натрапника. Той пристъпи напред и се доближи до леглото. Протегна ръка и сграбчи другия човек за врата. Вдигна го във въздуха с неимоверна лекота, като че ли тежеше колкото капка вода.

-   Какво искаш? – опита се да прозвучи страшен несретникът, но едва успя да го изфъфли в отчаяния си опит да отвори уста и да каже нещо разбираемо и заплашително.

-   Искам теб! Погледни! – и той посочи червеното петно на ризата си. - Ти отне моя живот – аз ще взема твоя!... Нима не си спомняш?! – продължи той в отговор на умолителното въпросително изражение на човека срещу него.  

Очите на неразбиращия се отвориха широко, навлажниха се и от тях започнаха бавно една след друга да падат едри сълзи. Но това не бяха сълзи на самосъжаление и страх за собствения си живот, а сълзи на страдание за нещо, което той някога беше извършил. Защото точно тогава той разбра в какво беше обвинен. И наистина съжаляваше за това.

- Сети ли се кой съм?! – отмъстителят започна да стяга ръката си около врата на плачещия мъж.

     В този момент отвън се чу аларма на кола. И двамата погледнаха инстинктивно към прозореца. Незнайно защо обреченият на смърт почувства облекчение.

Образите наоколо започнаха да се размиват и накрая изчезнаха.

Той отвори очи и разбра, че е сънувал. Навън наистина досадна аларма на кола разцепваше тишината на нощта. Огледа се и разбра, че всичко е наред. С изключение на едно нещо... Пред него стоеше материализираният дух на неговата жертва.

*     *     *

      На следващия ден на маса в заведение на центъра на града, стояха двама мъже, които отпиваха жадно една след друга крокодилски глътки животоспасяваща бира. Енергично размахваха ръце пред лицата си, за да раздвижат, доколкото е възможно въздуха и да си създадат приятната илюзия, че температурата навън се е понижила с поне десет градуса. Те като че ли привършваха с консумацията си, но все пак в погледите им личеше, че чакат някого.

- Нашият човек се бави вече половин час. Какво ли е станало? Пробва ли да му звъннеш на мобилния?

- Да. Не отговаряше. Странното е, че даваше свободно, а той винаги носи телефона си със себе си.

След половин час двамата бяха пред вратата на апартамента на изчезналия им приятел. Звъниха няколко пъти – нямаше отговор. Телефонът му продължаваше да дава свободно.

      На другата сутрин в полицията се получи обаждане от някоя си госпожа Цветанова, която съобщи, че от терасата на долния етаж се разнасяла непоносима миризма.

       След по-малко от половин час полицаите вече разговаряха с въпросната жена пред вратата на апартамента ù. Тя беше старица на най-малко осемдесет години. През цялото време не млъкна. Каза им, че била сигурна, че вонята идвала от долния етаж и даже звъняла няколко пъти на вратата, но никой не ù отворил. Чула също предния ден няколко пъти да звъни телефон, но, тъй като не чула никакви гласове вътре, а той звънял дълго време, тя предполагаше, че никой не го вдигнал.

       Пазителите на реда повториха действията ù и също установиха, че или няма никой, или собственикът на жилището е мъртъв. Отново иззвъня телефон, но никой не го вдигна. Те решиха да изчакат до другия ден преди да предприемат каквито и да било действия.

       Така и направиха. Загрижената съседка на човека, който не отваряше вратата си, се оплака, че миришело още по-силно и дори запушване на носа не помагало.

- Започна да мирише и вътре в апартамента. Вуво скимти по цял ден и не мога да го успокоя – нареждаше старицата, когато на следващия ден пристигнаха отново представителите на закона.

       В този момент от вратата се показа бялата муцунка на някакво дребно куче, което като че ли беше кръстоска между сто други – с дълга муцуна, малки уши, ниско и дълго, бяло на цвят с черна опашка и кафяви лапички. То се показа още малко навън и изведнъж, сякаш видяло пътя към свободата, хукна надолу по стълбите. Старата жена се разпищя:

- Вуво, спри! Стой! – и затича колкото бързо ù позволяваха ревматичните крака след домашния си любимец, като продължаваше да сипе закани.

      Полицаите си отдъхнаха веднага щом досадницата се изгуби от погледите им. Те слязоха на долния етаж, отново позвъниха и отново никой не отвори. Двама от тях се отдалечиха от вратата и се приготвиха да я изкъртят. За нещастие, обаче, бравата не поддаде и те се оказаха с по някоя и друга синина на ръцете си. Пробваха да я отворят с шперц, но стана ясно, че отвътре има ключ, който пречи вратата да бъде отключена. Най-накрая един услужлив човек от събралата се публика наоколо, даде електрическия си трион и така пазителите на реда успяха да отделят вратата от бравата, която твърдо бе решила да си остане там, където е. 

Обиколиха целия апартамент и не намериха нищо, докато не стигнаха до спалнята, където намериха проснат по гръб трупа на набит, дребен бръснат мъж. От устата му водеше началото си дълга река от засъхнала кръв, главата беше извита на една страна. Нямаше следи от влизане с взлом, нямаше дори следи от стъпки.

       В менюто за неприети повиквания на мобилния телефон, който беше в джоба на убития, фигурираше име, опитвало се да се свърже с нещастника дванадесет пъти. След като се яви при полицаите, Стефан Номов ги увери, че познава лицето, намерило смъртта си при неизвестни обстоятелства, и името му е Иван Дрездев.

На следния ден във всички вестници излязоха кратки информационни бележки, които съобщаваха, че гражданинът Иван Дрездев е бил убит от неизвестен извършител. Нямало веществени доказателства, които да сочат самоличността на убиеца. Полицията била в безизходица и прокуратурата била принудена да затвори делото, като посочи, че причината за смъртта е самоубийство, въпреки че по всичко личало, че е настъпила вследствие от удушаване.

Част втора

                                                                 Признанието

      Едва ли има човек в днешно време, който да не е чувал за Веселин Караиванов. Преди две години беше на второ място в списъка на най-богатите хора в страната. Едва една година след като се бе дипломирал, леля му почина, като му бе завещала осемцифрена сума, както и двете фирми, които бе управлявала, докато беше жива. Капиталът, който натрупа през следващите десет години, му позволи да създаде банка, която имаше клонове навсякъде в страната. За около две години, той откри още две, чиито услуги се ползваха от голям процент от населението, както и от много хора по света. Година преди смъртта си той написа книга за предимствата и недостатъците на това да си богат, която водеше класациите на най-продаваните книги в продължение на шест месеца. Ето това го нареди в челната тройка на най-големите богаташи в страната и на десето място в света.

     Въпреки това, обаче, той все пак си беше съвсем обикновен човек и като всеки обикновен човек си имаше собствени любими занимания, които нямаха нищо общо, естествено, с неговата работа. Преди всичко обичаше да прекарва свободното си време със своето семейство, но често можехте да го забележите по улиците на града на велосипед и с костюм, който му беше нещо като униформа. И тъй като не се срещаше всеки ден велосипедист с официално облекло, като го видеха хората знаеха, че това е не кой да е, а самият Веселин Караиванов.

     Той страшно много обичаше да кара и, не дай си Боже, нещо да станеше с колелото му, веднага го сменяше. Не щеш ли, обаче, така стана, че веднъж, когато се прибра у дома, велосипедът му липсваше, и, както стана ясно по-късно, беше откраднат. Разбира се, богатият бизнесмен веднага отиде и си купи друго, но и него откраднаха. Така той смени цели десет велосипеда, докато най-накрая не хвана на тясно крадеца веднъж, когато се прибра вкъщи. За нещастие бандитът като че ли се бе подготвил за тази среща и застреля на място собственикът на колелата, след което избяга.

      След като полицията беше уведомена за смъртта на високоуважавания Веселин Караиванов, криминалистите положиха всички усилия, за да открият виновника за случилото се, но така и не стигнаха до адекватно решение. Просто всички улики си противоречаха.

      Може би за да опровергае убедеността на мнозина, че след смъртта няма нищо, а може би – не, В. К. остана в нашия свят още известно време и зачака. Приживе за него всичките говореха като за най-безгрешния човек. Всички го уважаваха много, затова и имаше много приятели. Въпреки това, обаче, щяхте да чуете девет от десет души да казват, че в него има известна доза отмъстителност, която се проявяваше в най-неочаквани моменти. Явно тази си черта я бе запазил и след като напусна физическото си тяло. Той беше твърдо решен да направи така, че престъпникът, отнел живота му, да си получи заслуженото.

      И така, минаха около две години от произшествието, когато една вечер В. К. се появи в апартамента на убиеца си. Той намери стая, в която бяха събрани десет велосипеда и всичките бяха негови. Той взе последния – син спортен, който беше толкова чист и здрав, че сякаш никога никой не го беше докосвал. Облечен с дрехите, с които бе посрещнал смъртта си, той караше по пътя на напилия се плешивец. Направи така, че той да го забележи, като мина покрай него. Но това беше само началото. Нещо като подготовка за злодеянието, което щеше да извърши. Още преди да бъде напсуван от жертвата си, той зави по една малка уличка и изчезна. Така излезе, че пияният се кара на нищото.

    По-късно през нощта той използва възможността да се появи в съня на мишената си и да го стресне така, че като разбере, че е сънувал, да се успокои. Да се успокои така, че когато види същото лице пред себе си в материалния свят, нещастникът да изпадне в такъв ужас, че да изгуби ума си и да стане беззащитен като гол охлюв. След това проведе дълъг кръстосан разпит с него, от който разбра, че И. Д. му завиждал за неговите богатствата и смятал, че не трябва да има различия между хората по отношение на парите, че той откраднал всичките му велосипеди и че го застрелял просто защото нямал друг избор. И накрая го удуши. След като си свърши работата В. К. изчезна мистериозно също така, както се бе и появил.

    Такъв беше разказът на злощастния и не чак толкова бизнесмен Веселин Караиванов, който той предаде точно както и аз сега на вас, драги читатели, на една ясновидка, която беше живо заинтересована от случая със смъртта на Иван Дрездев. Той я бе потърсил нарочно, за да може тя след това да предаде думите му на полицията, за да не продължават да си блъскат главите в стената, тъй като никога нямало да разкрият истинския убиец на И. Д. Екстрасенската от своя страна не измени на обещанието си на вече заминалия си бизнесмен и на следващия ден отиде в местното РПУ и докладва това, което ù бе разказано.

     Полицаите, разбира се, не ù повярваха и оставиха всичко, както си беше. Изобщо не докоснаха повече документите по случая.

    Месеци по-късно, когато реших да преразгледам случая (това беше преди да говоря с нея) със смъртта на И. Д. забелязах нещо, което противоречеше на версията на разследващите. На смъртния акт на В. К. пишеше:

Дата на смъртта: 17.05.2005г.

А на този на И. Д.:

Дата на смъртта: 23.06.2007г.

Причина за смъртта: самоубийство

Думата беше зачеркната, а до нея в скоби бе записано на ръка: убийство на В. К.; убиец – В. К.

Направиха ми впечатление две неща: не бе изписано цялото име на убиеца, а само инициалите, при това беше ръкописно; освен това там пишеше, че причината е убийството на В. К. Абсолютно всички отричаха категорично да са коригирали данните.

Вие си правете изводи. Аз вече си ги направих.