Продавачът на пояси
Цялото морско градче е знаело, че Соня е влюбена в него и, че той я учил да плува. Знаели са, че дъждът от звезди, в който се е къпела, мислейки си за него, е звучал с мелодията на неговия глас. Моряците, които са ги виждали да тичат рано сутрин покрай лодките, хванати за ръце, се досещали, че тя го обича. Ленивите хора изпънати на обед по пясъка знаели, че тя го обича и гларусите, на които хвърляла храната си, също били наясно, защото тя се хранела само с блясъка в неговите очи. Дори съседите, са виждали, когато той я изплащал до нас. Единствената, която недоумяваше се оказах – аз. Но да започна от самото начало.
Това се случи в началото на юли, 1997-ма. Майка ѝ – моята леля я остави при нас, под предлог, че общуването с мен – по-голямата ѝ братовчедка, щяло да се отрази добре, на затворения и еднообразен живот, който водела в родния си планински град. Братовчедка ми Соня – с кестенява, дълга коса, тъмни очи и вирнато носле, доста слабичка, дори гърчава, ми изглеждаше тиха и скучна. Тя дойде облечена в светлосиня, разкроена, шифонена рокля, стигаща почти до глезените ѝ и още тогава ме помоли да я заведа на плаж. Морето бурно и лазурносиньо се пенеше пред нас и бучеше с цялата си мощ. Когато застанахме срещу него, Соня се разплака. Сълзите ѝ капчукаха по шифона, оставяйки тъмни петна по него и, докато аз гадаех, дали плаче от радост или от тъга, Соня ми разказа, как от малка сънува един и същ лош сън, който не може да си спомни в подробности, но много ѝ напомня всичко, което ѝ се случва сега.
На следващата сутрин намерих Соня в кухнята. Изглеждаше леко унила, затова реших да ѝ подаря една моя вече отесняла рокля в прасковен цвят. Оказа се, че на Соня ѝ стои свободно и ефирно, като още повече подчертаваше нейната разцъфтяваща се хубост. Тя благодари за подаръка, разпусна правите си дълги коси, и излязохме да я разведа из градчето. Спряхме, за да си купим сладолед; снимахме се; минахме през всички улички; през малкия парк; китните хотелчета и през пазарчето. От сергията за пояси тя възнамеряваше да си купи възглавница, или пояс, с които да си помага, докато се учи да плува, но дали защото мъжът от сергията пожела да се запознае с нас, или заради това че реши да се шегува с мълчаливата ми братовчедка, Соня се разсърди и побягна. Още когато я настигнах, по мъртвото вълнение в очите ѝ, трябваше да се досетя, че нещо не е наред, но тогава имах други интереси и забавления, компанията ми ме чакаше да се видим и се чудех, как по-бързо да се измъкна от новото си задължение.
Изминаха две седмици от гостуването на Соня и аз забелязах, че не е прилепчива и може и сама да се грижи за себе си. Веднъж майка ми ме попита – какво яде братовчедка ми и в онзи момент като превъртях лентата назад, установих, че тя почти не се храни. Скоро забелязах и друго. Соня страдаше от безсъние. Вместо да спи, тя ставаше да гледа звездите и едва дочакваше изгрева, за да излезе сама на ежедневната си разходка. И когато майка ми я питаше, каква е причината за всичко това, аз скришом наблюдавах как със слабата си ръка, Соня издайнически слага гладък кичур зад ушите си, как се старае да скрие онова, което се гонеше в бляскавите ѝ очи, опитвайки се да го размъти и убие с едно трепване на ресниците си, но вместо това, то ставаше още по-голямо, светеше като морски фар и нищо не беше в състояние да го скрие или затъмни. Една вечер влязох в стаята ѝ и я хванах да си татуира с нож буквата "Н" от вътрешния край на глезена си. Развиках се и я заплаших, че ако не ми каже, ще изпея всичко на майка ми и ще я пратим обратно в нейният град. Тогава Соня стана, затвори вратата и ми разказа, че там на пазара, в гърдите ѝ нахлул злия вятър.
– Злият вятър, како – каза тя – ме обладава и ме кара да правя лоши неща. Неговото тяло мирише на сол, хапе гърдите ми, усещам парещите му устни по кожата си и се страхувам, че се разразява в ума и тялото ми и не мога да го спра.
Поисках ѝ повече обяснения, дори ми стана смешно, защото тя тогава нямаше четиринайсет години, а аз бях по-голяма от нея с пет, имах си приятел, бях наясно с тези неща, но тя се държеше много странно и каза, че не може да ми каже нищо повече от това.
В следващите няколко дни, братовчедка ми продължаваше да става рано и да тича край морето и един ден предложих да излезем заедно, за да я науча да плува. Същият ден двете влязохме по навътре във водата –вълните бяха меки и хладни и стигаха почти до раменете ни, а слънцето приближаваше към нас, като горяща колесница и мяташе по лицата ни огнени струи. Показвах на братовчедка си, как да се отпуска и да синхронизира дишането си с това на морето. Тялото ѝ беше леко като на дете и през цялото време я придържах по гръб над водата. Спомням си, че ѝ обяснявах нещо, но тогава тя внезапно се взря в мен с онези неспокойни, дълбоки очи, които като че ли още отпреди гостуването ѝ, бяха измъчвани от нещо и ме прекъсна:
– Възможно ли е да си въобразявам или да халюцинирам всичко това, како? Възможно ли е, краят на сънят да е друг, а морето да е ласкаво и добро с мен?
Загледах се в повдигната брадичка, тъмните ѝ мокри мигли, които оставяха сенки по нейната златиста кожа и си помислих, че това момиченце се побърква. Огледах се невярващо. Тъмнината на морето, в далечината ми се стори плашеща. Наоколо се чуваше глъч. Хората се радваха на почивката си. Тогава си пожелах страховете ми да се разхвърчат над главата ми като изплашени птици, далече, далече, на някой незнаен бряг, но в същото време Соня очакваше да отговоря. Дългата ѝ гладка коса плуваше назад с вълните, а лицето ѝ светеше насреща ми.
– За какво говориш, Соня? – попитах учудена.
– Той е много проклет, но пък е красив, како, много е красив. Всеки ден минавам през него, но когато ме погледне с онези зелени очи, всичко около мен се завърта с шеметна скорост, а в небето пламва пожар и слиза толкова ниско, че имам чувството че ще ме прогори, като стръкче суха трева, ще пламна и тогава аз тичам, тичам към морето, за да намеря утеха в него.
– Струва ми се, че си влюбена, Соня. – съобщих аз.
Тя се размърда, освобождавайки се от ръцете ми, стъпи на дъното и се взря в мен.
Никога не успях да забравя очите ѝ, след това мое разкритие – уплашени, налудничави, детски очи и като че ли се опитваше да си спомни, дали не беше чувала някъде тази дума и преди. Но в онзи момент аз не се досещах, че тя е още много малка, а всичко това за нея е ново, смущаващо и непознато и започнах да я разпитвам най-безцеремонно, а тя мълчеше и не искаше да ми каже. Такава чистота имаше в изражението на лицето ѝ, заради която дори тръпчинката от насмешка на бузата ми, се сгърчваше, а аз се чувствах до нея като по-малката братовчедка. Спомням си, как вълните се блъскаха в раменете ни, аз се канех да ѝ искам обяснение, но тя притихнала като в църква се заслушваше, в песента на морето, сякаш просеше милостиня от ножовете на вятъра и се молеше, с цвета на посинелите си от студ къпинови устни. За нея този ден се оказа денят на истината, защото тя най-после разбра диагнозата си, докато аз все още недоумявах напълно в кой впрочем е влюбена странната ми, подрастваща братовчедка.
– Сега вятърът е слаб, – прошепваше тя – но усещам че ще задуха, ще ме отнесе със себе си и от мен ще остане само тлен.
– Кой е този вятър, Соня? – питах аз и ръкомахах – Виждала ли си го, докосвала ли си го с ръце?
– Виждала съм го. – отговаряше оскърбена от любопитството ми, изстискваше косата си от водата, тръсваше я и тръгваше към брега.
После се прибирахме вкъщи и сядахме на терасата , за да ѝ покажа, как да си гледаме на карти. Не беше нужно на всяко нареждане да се поглеждаме непрекъснато, за да разберем, че до нейната дама пика, винаги заставаше поп спатия. Но ние предусещахме също, че това не е някаква игра на случайности и занапред, сънят на Соня щеше да се избистря като мътна вода, докато в нейното отражение тя щеше да вижда още-по-ясно какво ще я връхлети и от сега нататък никога нямаше да посмея да се усъмня в ясновидството на думите ѝ.
Забравила за лошите си предчувствия, имах още две седмици, в които се радвах на спокойствието си в моята компания. Соня неусетно беше излязла от полезрението ми, виждах я сутрин и вечер и вече се надявах скоро да си замине, за да ме освободи докрай от задължението ми. И така до средата на август.
Онова дълго потискано напрежение, звънна на 15-ти август, вечерта на вратата и напълни въздуха с миризма на болест. С майка ми тъкмо приготвяхме вечерята. Майка ми беше много нервна, защото Соня за първи път закъсняваше и, когато чух позвъняването, на един скок се озовах пред вратата. Отворих, но ме лъхна на страх. Пред мен стоеше продавачът на пояси, а в ръцете му се беше отпуснала Соня. Тя лежеше в него мокра с килната глава назад и разперени ръце. При вида ѝ с майка ми изтръпнахме. Мъжът измрънка нещо виновно. Зелените му очи пробляснаха и я пусна в ръцете ми като кукла. После се затича по стълбите. Гледах мокрото ѝ лице, което излъчваше детска сънливост, устните ѝ все така къпинени, но недоумявах какво се е случило. Когато я довлякохме до леглото ѝ и започнахме да събличаме мократа рокля, братовчедка ми започна да бълнува. Заслушахме се в брътвежите ѝ и с ужас установявахме, че тя нямаше представа къде се намира, питаше ни кои сме и най-страшното беше, че не помнеше името си. Първоначално майка ми си помисли, че е пияна и ми нареди да я наглеждам. През цялата нощ не мигнах, заслушвайки се във всяка нейна дума. Предчувствах, че лошото от съня вече се е случило. Опитах се да науча повече от нея, но единственото което разбрах, бе, че е напълно дезориентирана. На другата сутрин стана по-зле. Соня нямаше спомени за наименованията на мебелите в стаята, нито имаше съзнание да каже какво се е случило, но въпреки несвързаните думи, ние с майка ми, в цялото си отчаяние, заставахме пред нея на колене и започвахме да изреждаме едно по едно имената ѝ, годините, града, в който е родена. Тя седеше на дивана, с ръце отпуснати в скута на роклята си, а в нейните безжизнени очи, онзи огън беше изгаснал и единствено безутешността на мъртвото вълнение в тях скриваше разминалата се смърт, дарявайки на Соня чисто бяла памет.
© Силвия Илиева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Благодаря ти, Ренка! Присъствието ти е комплимент за мен.
-
Става си опасно да те чете човек - може да се пристрасти към стила ти, а той е рядък. Браво, майсторке на "задъханото" разказване!
-
Благодаря ти много, Наде. ❤
Благодаря за любими. -
Майсторски написан разказ! "Плаче" за продължение.
-
Благодаря ти сърдечно, Иване!
-
Хубав психологически разказ, навежда на размисли. Последствията на първата любов, понякога са доста трагически. 12 - 14 годишните дори не разбират какво става с тях, когато някакво странно, непонятно чувство ги обземе и светът за тях се концентрира в образа на някакво момче или момиче. Когато тези чувства останат несподелени често завършват с болест.
Имаш голяма дарба да изграждаш запомнящи се образи! Моите поздравления, Силвия! -
Благодаря Ви, Георги и Лия, за добрите думи, доверието и отделеното време. Правите ме щастлива.
-
"Цялото морско градче е знаело, че Соня е влюбена в него. Знаели са, че дъждът от звезди, в който се е къпела, мислейки си за него, е звучал с мелодията на неговия глас..." - С това започва, а свърша с "...безжизнени очи, онзи огън беше изгаснал и единствено безутешността на мъртвото вълнение в тях скриваше разминалата се смърт, дарявайки на Соня чисто бяла памет." Всеки ред изпълва сетивата на четящият с дъх на море - солен вятър, слънце и пясък. И с трепета на една гореща солена любов на едно чисто и ранимо сърчице. Всяко момиче на 14 е впечатлително и буйно приема всяка дума от обекта на желанията си. Колко женски сърца са закоравявали в този "напъпващ" период. Замисли ме Силвия с тази така прелестна, но тъжна история. Младите момичета са като неразцъфтелите пъпки на цветята - ако ги погалиш и си мил с тях, дори да ги напуснеш, те растат и разпукват красиви и волни, но груб ли си - увяхват, залиняват и се разболяват. И грубостта, понякога се крие в тишината. Благодаря!
-
Малкият град... Където всичко е център и всички се познават.
Хубаво описание - на общество, хора, живот... -
Благодаря ти много, мила Кети. Ще помисля.
Благодаря ти, Ади. Прилагателни да искаш... 😆 -
Провокираш въображението, Силве!
Страхотно насищане на описания и прилагателни. Пълнота и изграденост!
Поздравления! -
Страданията на младостта са жестоки! Така ми се иска да има продължение...
-
Благодаря Ви от сърце, Светле, Лидия и Владимир!
Благодаря за любими. -
Ох, тоя пубертет и тези трепети на първата любов. Чудесно си ги предала.
-
Богата е твоята палитра на Разказвач, Силве... Браво!!!
-
Благодаря Ви, Светослав, Розали, Васе! За мен е чест!
-
Хубав разказ. Сънищата предсказват.
-
Отличен разказ. Поздравления!
-
Роси, ценя високо мнението ти, не само за този разказ, но и за цялостната подкрепа, която си ми оказвала и съм ти изключително благодарна.
Стойчо, благодаря ти много за вниманието и хубавите думи. Започнах да чета поредицата ти и нямам търпение за следващата част. Езикът и тембъра ти на разказвач са много интересни. Дори бих искала да са по-дълги частите.
Краси, благодаря. За мен е чест, че ме четеш. -
Изгълтах го наведнъж! Поздравления, майсторке! Така хубаво ги редиш, че ме омая...
-
Благодаря Ви, много, Марианче, Гале и Емо.
Марианче, сърдечно благодаря, наистина сънувах такъв сън, миналата нощ, точно преди да го напиша. Спусках се с бясна скорост, на ръце по две успоредни въжета, сложени над коридор с пясък. Хаха. Това без майтап.
Гале, благодаря ти за подкрепата, ценя мнението ти.( има някои плевелчета, които сега забелязах и се извинявам). Благодарности от сърце!
Емил, благодаря за отделеното време и хубавите думи! Аз мисля, че конкурса беше изключително полезен и всеки научи по нещо ново. Предизвикателството да го напишем е достатъчно добра награда. Благодаря ти!
Слънчев и усмихнат ден на всички! -
Хубаво и все по-привлекателно пишеш, Силвия! Историята е интересна,но щом бъде така майсторски поднесена,блюдото с този морски дар е с вкус на загатната любов на едно съзряващо за нея създание,бива и пикантна! Звучи магично!
Поздравления! -
Майсторски си изградила образа на Соня. Поздравления за вълнуващия разказ, Силви!
-
Наистина впечатляващо майсторство!
Разказът грабва вниманието още от началото.
Може би, нямаше да е лошо, да участваш с този разказ в предизвикателство за първите пет изречения... -
Невероятен разказ за една убийствена любов – бедствие! Прочетох го и втори път, за да проследя майсторството, с което е изградена психологията на историята, както и заради впечатляващия художествен изказ! Възхитена съм, Силви!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
