Автобусът закъсняваше, а беше студено. Погледна часовника си. Беше спрял. Трябваше му нова батерия. Бръкна в чантата и си изкара телефона произведен по времето на управлението на Иван Костов. 7 без 8 минути. Чакаше я дълъг ден и искаше максимално рано да бъде в офиса. Ето че автобусът пристигна. Всички 106 човека чакащи на спирката се навряха вътре като сардини. За нейно щастие тя беше 107-мата. Нямаше пари за такси за това се наложи да изчака следващия, който щеше да дойде след 23 минути. Закъснението и за работа вече изглеждаше като реалност.

Премръзнала тя успя да влезе в автобуса. Дори си намери уютно местенце между една 106 килограмова 87-годишна баба миришеща на пръст, вероятно тренираща за това, което щеше да я сполети след някоя годинка,  и един монтьор, който не беше запознат с концепцията на сапуна и неговите свойства при пряк досег с вода. Беше се примирила, че така ще пътува до работа. Стоенето й права стана още по-приятно след като се оказа, че шофьорът на автобуса е неосъществил се рали състезател. Той беше сложил една табелка над кабината си целяща да успокои пътниците. Табелката гласеше - „Влакче на ужасите. Контрольори не влизат!“.  Е поне автомонтьорът беше висок и нейния нос бе намерил едно удобно кътче в дясната му подмишница.

Слезе и посегна към чантата си за да изкара телефона. Той липсваше. Явно някой го бе откраднал. Нямаше време да се чуди и се отправи към офиса. Влезе и затвори след себе си вратата. Обля я прекрасната топлина  на тясно споделена офис среда, безубречно поддържана от един 87 годишен климатик работещ на въглища. Поне беше топло. Тогава чу онези думи, които се надяваше да не чуе в следващите две седмици. Шефът я викаше. Преди да отиде при него тя влезе в банята и се погледна в огледалото. От там я гледаше едно изморено лице олицетворяващо думата „безпомощност“,но все още напомнящо за красотата, което едно време е излъчвало.

Влезе в стаята на шефа и затвори вратата след себе си. Легна на бюрото и се приготви. Знаеше, че мъките щяха да продължат 5 минути. Шефът си свали панталона „Армани“ и боксерките на „Спъндж Боб“ и се зае с оперативката. Тя затвори очи и си спомни за баща си. Това помагаше винаги. Спомни си за безгрижните времена, когато с него обикаляха всички арт кафета и барове. Спомняше си колко нехайно хвърчеше около масите и ставаше неволен свидетел на безброй интелектуални разговори. Разговори с интелигентни хора за неща, които нямаше по никакъв начин да променят хода на световните събития. Спомни си отново как един ден тя се спъна, падна и ожули колената си. Докато бършеше сълзите си чу за първи път баща си да казва „Продължавай да блестиш, мило!“. Татко й използваше това изречение винаги когато се случваше някакво  нещастие. Той я учеше как плътта е преходна и трябва да се съсредоточи върху интелектуалното и духовно  развитие. Каквото и да се случеше тя трябваше да продължи напред. Душата й трябваше да продължи да блести.

Тези спомени винаги и помагаха в трудни моменти. От тогава беше минало много време. Баща и бе умрял от рак на белия дроб. Ракът беше щедро доставен от прекрасните хуманистични тютюневи компании, които бяха спонсорирани от парите на своите жертви – хората. Оперативката свърши по-бързо от очакваното. Тя вдигна полата си и се отправи към работното  място. Чакаха я изключително много на брой задачи. Трябваше да ходи до главния счетоводител, дa пише писма на доставчиците, да изслуша колежките си за поредната невероятна вечер прекарана на дивана в хола в компанията на някое реалити шоу и мъжете си миришещи на повърната шунка със сметана. А така и се искаше да обсъди творчеството на Бодлер с някого... „Продължавай да блестиш, мила!“

Дойде обяд. Всички се отправиха към местната кръчма, където обедното меню беше особено хранително и богато на избор. Днес имаше кюфтета на скара, кюфтета в сос бешамел, кюфтета на фурна, кюфтета на плоча, кюфтета с хлебче и кюфтета от пода. Тя си взе кюфтета от пода тъй като бяха най-евтини. Колегите и се насладиха на по-скъпите и претенциозни шедьоври на каймачената кулинария. Разговорите рязко се промениха към по-интелектуална тематика. От рeалити шоу-то и какво Пешка онзи ден е налапала се стигна до политиката и до това кой каква физиологическа част представлява. Изтъкнатите биолози на масата използваха най-често думичката „Кур“ . По някаква случайност същата дума беше използвана най-често при обсъждането способността на Пешка да лапа. Кюфтета от пода и надвикване с колеги на обяд, чиито интелект граничеше с коефициента на интелигентност на бебе албатрос страдащо от аутизъм. Тя имаше нужда точно от това. Шефът пусна една ръка по все още прекрасно оформено й стегнато бедро.... „Продължавай да блестиш“.

Стана 5 и трябваше да си ходи. Разбира се късметът й се усмихна и тя остана до 7. Трябваше да довърши едни доклади. На вън беше толкова студено, че улиците бяха пълни с имигриращи бели мечки към Сибир, а автобусът отново закъсняваше. Оказа се, че тя за пореден път беше спечелила числото 107 от държавната автобусна лотария. Изчака още 76 минути, в които тя спря да усеща 79% от тялото си. Влезе и ударила онова уютно местенце от сутринта. Лъхна я познатата миризма идваща от дясното подрамие на автомонтьора. Носът и се сгуши в добре необръснатата му и изпотена подмишница. Шофьорът на автобуса засече линейка, чиито сирени бяха включени.„Продължавай да....“

Влезе в местния магазин и започна да пазарува. Погледна в портмонето си и забеляза острата липса на ценни хартийки в нея. Портмонето и крещеше на глад. Стомахът и също. Започна да пазарува като се водеше предимно от ценовите разписания на промоциите. Успя да закупи едни кюфтета от пода, патладжан накиснат в тоалетна чиния, тоалетна хартия втора употреба, обезводнени краставици, добре сдъвкани домати, прясно мухлясал хляб, почти несъществуващо кисело мляко, невидими пържоли и 200 грама руска салата направена от перфектно оформени и лесно смилаеми камъни тип баластра накиснати в майонеза произведена в Хитлеристка Германия. Останаха и 5 лв. Запъти се към вкъщи. Улиците бяха щедро неосветени, но тя знаеше всяка една пакостлива дупка в квартала и успя да избегне всички препятствия поставени от общината с цел развлечение на живущите. Преди да отвори входната врата усети запланувано премерен доброжелателен удар в тила. Събуди се. Покупките липсваха. Както и 5-те лева. Бикините и бяха разкъсани. Тя бе охотно ограбена и щедро изнасилена...“Продължавай....“.

Отвори вратата на апартамента. Огледа застаряващите, но за сметка на това крайно разграждащи се тапети. Миризмата на мухъл стовари тежко круше в носа й. Тя се пречупи. Седна на пода и заплака неудържимо. Това беше. Не можеше повече. Не искаше да съществува в този живот. Искаше да затвори очи и всичко да приключи. Искаше да усети как животът й изтича през порите на тялото й. Искаше да освободи душата си от този материален затвор. Искаше да види отново баща си някъде там, където физическото тяло не съществува и всичко е просто една вечно циркулираща енергия. Искаше да го прегърне. Искаше да не чувства повече болка и страдание. Празнота и отчаяние. Пламъкът в душата и бавно започна да угасва. Тя посрещна обгръщащата я студенина от изгасналата си душевност радушно. Това беше краят. Утре тя нямаше да блести.

Чуха се тихи дребни стъпчици, които подсказваха, че нещо малко се приближава устремено към нея. Руса главица се стовари върху нейната подута от удара глава обвита в изсъхнала коса. Големи бадемови очи се взряха в нейните изпълнени с отчаяние и сълзи. Меки и топли ръчички избърсаха сълзите от бузите и нежно. Жизнено гласче изпълнено със загриженост и състрадание намери своя път някъде изпод бадемовите очи: „Мамо, продължи да блестиш и утре“.

Неволна усмивка пропълзя по нейното лице. А някъде вътре дълбоко в нея искра запали отново блясъка в душата й.