Продължение от книгата

Изведнъж чана Пена се сепна. Споменът беше оживял. А тук, над гробето, той придоби оная свежа струя, която я накара като сапунен мехур да политне нагоре и да се притисни в топлата тейкова прегръдка. Тя все още помнеше образа му, който изплува с невидимата лодка, за да донесе утеха в душата ù. Той все още беше млад и силен пред очите ù. Хващаше я с големите си и силни ръце и  вдигаше във въздуха. Тя се смееше и детското ù гласче звънтеше. А той заедно с  нея се въртеше и тя политаше като пеперуда. Скоро не беше го сънувала. А сега той стоеше пред нея, облечен в бозовата антерия, с надиплени потури. Така го погребаха. Чана Пена разтърси глава. Беше време да почисти и гроба на майка си. Сурова жена беше тя. Още помнеше строгите ù кафяви очи. Не одобри женитбата на чедото си. И цял живот не можеше да прости дето зе Михо. Отвлече я той в града. Но старците бяха добри хора. Поминаха са и те, лека им пръст. На таквиз ора и шапка мож да свалиш. С добро ги запомни за цял живот. Повеч свекърва ù. Тертеплия жена. Научи я на ного неща. Къщница я направи. Макар че не им роди дете, лоша дума не чу от устата им. "Щом са обичат младите, ний сме нула" - често я чуваше да дума.
   Еднаж, свекър ù беше си пийнал повеч и Пена за пръв път чу от устата му: "Чуйш ли, ората що хортуват, Магдо? Наща снаха яловица била. Що правила още в дома ни?"
- Ш...т, Ранго! Втори път ако та чуя да хортуваш тъй, в реката ше та завлека!
   Сълзи заклокочиха в очите на Пена. Буца застана в гърлото ù. Тя закри очи и влезе в одаята. Полегна на миндера и зари глава във възглавето. Тъй я завари Михо. Прокара ръка по главата ù и я притисна до гърдите си. Така и не разбра защо тая вечер тя не продума. От тогаз, тя не чу повеч да се хортува за туй. Но с тая болка тя лягаше и ставаше. Никой не са досещаше кво таи в гърдите си. Изглежда само старата беше се досетила за оная вечер. Преди да почине, тя я извика при себе си и рече:
- Слушай, дъще! Един грях имаме ний. Прости ни! Нек душата ми е чиста пред теб!
   Пена се наведе. Целуна я по челото и продума:
- Аз отдавна съм ти простила, мале.
   Старата склопи очи завинаги. На устните ù се криеше усмивка.