Село Змейково

Глава 13

-      А тази вещица много ли е опасна? - поинтересува се Митра докато слагаше вода на огъня. Те си бяха скалъпили малко лагерче в подножието на град Пестер. Това не беше голям град но беше, общински център на четиридесет и пет километра от Барад, областния град. Тази вечер определено си бяха починали добре.

-      Честно казано никой не можа да разбере повече подробности за нея. - Янко отговори докато сгъваше постелята си. - Според мен Краз крие нещо, защото точно когато Бело спомена името и, той прекрати разпита.

-      Да беше много странен след този разпит. - Марто също се обади излежавайки се още в постелята си. - Не че по принцип не се държи странно. - после почна да бута братовчед си, който още спеше. Йовко се размърда и сънено измрънка:

-      Стига ме бута де, ставам. - той се изправи и разтърка очите си. Погледна към Митра: - Какъв чай вариш?

-      От камшик и риган. - Митра му се усмихна.

От другата страна на огъня Койчо се размърда и поздрави всички. Той се изправи и отиде зад храстите. Като се облекчи се върна при останалите. Чудеше се как да подхване темата. Слушаше ги за съмненията им за това, че Краз познава Антига. Той също имаше своите съмнения.

-      Момчета тази сутрин ми се иска да обсъдим наученото от капитан Бело. - Койчо го изстреля направо.

-      Какво имаш в предвид батко?

-      Имам в предвид, че скоро ще потеглят към Белгар триста хиляди души добре подготвени войници. Те ще окупират нашата столица заедно с останалите сто хиляди, които са на път към нея.

-      Какво можем да направим? - попита Йовко, който си сипваше от чая, който вече беше готов.

-      Ами точно за това искам да го дискутирам с вас. – големият брат Вокил седна върху постелята си, която още не беше събрал.

-      Ние сме петима плюс един ведмаг, не мисля, че можем да се противопоставим, или? - Марто вече не бе сигурен, предвид какво бе видял.

-      Мисля, че Краз може да ни осигури армия.

-      И каква армия? -Митра също си сипа чай.

-      Както предполагам ви е известно ведмагът пречи на лошите мъртви да стават от гробовете си. Те не са малко хора и не умират, защото вече са мъртви. – Койчо се вгледа във всеки поотделно.

-      Но винаги искат нещо в замяна! -  в този момент се появи Краз. Той бе застанал в сянката на едно дърво и криеше очите си с ръце от ранното сутрешно слънце. Определено стресна всички с появата си. Може би това беше и идеята на ефекта.

-      И какво биха искали за да ни помогнат? - Койчо се обърна към него, като се изправи прав. Учуди се, че Краз се появи точно когато заговориха за него, и то без да беше повикан.

-      Тези които ви трябват ще искат още битки, и още, и още... и така докато не си набавят достатъчно кръв за да се върнат към живот. – Краз внимаваше да не напусне пределите на сянката. -Не ме разбирайте погрешно но те искат да живеят за да могат да си отмъстят. Поне повечето. Те за това се наричат и така - „Лоши мъртви“. Те наистина са „зли“!

-      И все пак ще можеш да ни осигуриш армия от тях, нали? - Койчо го погледна повече въпросително от колкото заповеднически. Не искаше да му се налага в този случай.

-      Ако това са вашите заповеди? - Краз също не искаше да поеме отговорността за това ужасно нещо, което лично той трябва да стори.

Койчо погледна другите. Всички го гледаха потвърдително. Всички мразеха холоранската войска и никой от тях не искаше, те холораните да стигнат до Онгалград, столицата на Белгар. Никой от тях не искаше да се пролива белгарска кръв.

-      Да това са моите заповеди. - Койчо изрече тези думи с нотка на злоба която изпитваше към този народ, отнел му бащата, причинил толкова много беди на народа му. Краз направи гримаса и изчезна.

-      Не се самообвинявай за това, което направи, - Митра се приближи до Койчо – те започнаха тази война.

-      Да знам! Но аз ще съм отговорен ако тези същества наранят някой. – имаше нотка на съмнение в решението му.

-      Да, но те ще наранят холорани, не нас. Нали? – Митра го погледна с почит и възхищение.

-      Дано! - Койчо не беше сигурен за безопасността на групата, а и на целия белгарски народ.

***

Крепостните стени на Берад бяха тридесет и два метра високи. Това беше най-важното търговско и военно средище на холоранската империя. Жителите на града бяха едни от най-богатите хора на северния континент. А самият град беше построен от търговци. Въпреки, че до него няма близко пристанище градът беше най-големия търговски град не само в холоранската империя, но и в целия северен свят. В него идваха търговци от всякъде. Те не само продаваха стоката си но и пазаруваха друга, която продаваха другаде. Самият град беше империя в империята за търговците. Но освен търговия в Берад се развиваше и военно дело. В града имаше висши военни школи и няколко казарми за редови войници. Там където се струпват много пари, трябва да има и кой да ги пази. Берад беше разделен освен на три основни квартала – бедняшки, той беше тъй да се каже в предверието на града. Той представляваше началото на града. Но дори в тази част на Берад, къщите бяха спретнати и чисти. Вярно бяха малки но бяха чисти, хубави и подредени. Търговския той беше в самия център на града. В него се намираше и двореца на княза управляващ града и областта. Тук бяха разположени различни търговски и културни сгради. Имаше и знатни палати. Военния квартал се намираше в самия край на града. Той фактически заемаше най-малко площ. В него бяха разположени пет казарми и три висши военни школи. Разбира се тук имаше и военни пансиони където спяха военните. Местните военни си имаха къщи които по нищо не отстъпваха на търговските палати, само дето бяха по-малки. Къщата на генерал Портър си имаше всичко. Огромен двор с чудесно поддържана градина. Пред голямата триетажна къща имаше огромен басейн. Но интересните неща се случваха вътре в големия кабинет на генерала. Там днес се бяха събрали всички главнокомандващи. Това бяха тримата генерали командващи трите армии и домакина Портър. Той им посочи на картата на стената Онгалград казвайки:

- Това е столицата на Белгар. Сега имаме уникалния шанс да стигнем до нея, и да я превземем.

- А граничните пунктове? - попита генерал Поло.

- Змейовете са ги отстранили. Отвлекли са всички, които могат да носят оръжие. Но за съжаление те са се прибрали да изкарат зимата. Няма как. За това се готвихме сега е наш ред. - главнокомандващия бе прекъснат от силно чукане по вратата. - Да - ядосано отговори той.

На врата се появи младо войниче. То се представи:

-Редник Рудер господин генерал, разрешете да доложа по спешност. - войничето отдаде чест и после застана мирно, опънат като пружина.

-Говори редник! - генерал Портър с леко подразнен тон седна на масата при другите генерали.

-Господа генерали с мен водя Сержант Мицкин, мисля, че е добре да бъде изслушан. - в това време влезе целия в кръв русоляв войник. Той се приближи напред и отдаде чест.

-Господа генерали, извинете за външния ми вид но това, което искам да ви кажа не може да чака. - той свали ръката си и застана мирно до войничето. Генерал Портар се намръщи при тази мърлява кално кървава униформа на сержанта. Но реши да го изслуша. Въздъхна тежко и махна с ръка да говори, искаше му се тази гледка да напусне кабинета му.

- Мисля, че аз съм единствения оцелял от батальона на капитан Бело.

- Моля? - и четиримата генерали се размърдаха в креслата си.

- Да, господа и тези, които го сториха идват насам. Аз едвам се отървах. – сержанта потрепера при мисълта за ведмага.

- Колко са на брой? - генерал Кърг около тридесет годишен, най-младият от всички генерали се изправи и сипа прясна лимонада в една чаша. После я подаде на сержанта. С рязък знак с ръка изгони войничето и подкани сержанта: - Говори момче!

- Ами... - сержант Мицкин изгълта на един дъх чашата. После им разказа всичко. Започна от начало как капитана разпознал шпионин в групичката. После как почнаха да претърсват гората. Как за около тридесет минути той беше третият повишен в чин. Защото предшествениците му бяха застреляни. Накрая им каза как завалял дъжд от кръв и срещата му с ведмаг. Разбира се спести на генералите факта, че е предал местоположението им.

- Интересен разказ... - генерал Портър, който се изправи взе чашата от ръцете му и продължи: - Отиди в трети пансион, преведи се в ред и утре сутринта да се явиш в щабквартирата да видим къде ще те зачислим.

- Слушам. - сержант Мицкин отдаде чест и излезе.

Генералите не изглеждаха притеснени много от думите му. Все пак те разполагаха с най-голямата армия на северния континент. Триста хиляди души и още сто в бой. Но въпреки това генерал Кърг натърти:

 -Четирима души са изклали цял батальон?

 -Дам, в гората да кажем, че са имали ден. - генерал Поло се засмя. Той лично смяташе поверените му батальони за най-добрите.

- Пък и от капитан Бело нищо не ставаше. - подкрепи го високомерно генерал Вергин. Той беше около шейсетте с почти посивяла коса.

- Мен друго ме притеснява... - каза Кърг. - Фамилията Вокил. Този род е като икона за народа на Белгар.

Успехите на Вокил старши сериозно притесняваха холоранските военни. Преди години той заедно с отрядите, които водеше край границата е спирал цели армии. А сега срещу тях са се насочили двамата му сина, барабар с ведмаг и само боговете знаят с какви други съюзници. Но все пак те са една шепа, или поне само за толкова им каза Мицкин.

Следва...