Село Змейково

Глава 47

 - Краз какво е станало с теб? – попита Койчо, гледайки как двамата с Антига се целуват. Краз се приближи до Койчо и му прошепна:

 - Станах бог!

 - Моля? – попита Койчо с ококорени очи. – Значи вече нямам власт над теб?

 - Не! – Краз се ухили гледайки множеството хора пред двореца. – Но знам как да ти помогна с това!

Хората продължаваха да си шушукат. Те не разбираха кой е този с червения панталон и зеленото наметало. Койчо кимна.

 - Но след като спасим владетеля ви, въпреки, че той и сам се справя има още един много по-голям проблем за разрешаване!

Койчо го погледна с любопитство.

 - Ще разбереш скоро! – отговора на Краз не закъсня.

 - Kак ще заведем всички тези хора у дома? – попита Янко присъединявайки се към разговора но не изпускащ от поглед Митра, която се радваше на братчето си. При тех се присъедини и майка им Радка.

 - С Магия Янко, с магия... – каза развълнувано Краз, който днес бе много радостен. Той притисна Антига към него и я целуна по главата след което видя присъединилата се майка на момчетата Вокил и ѝ подаде ръка с думите:

 - Аз съм Краз, приятно ми е госпожо имате страхотни синове!

 - Благодаря!  - каза леко притеснено Радка.

Измежду хората си проби път една красива жена с руси коси и зелени очи – Малена. Тя се усмихна на Койчо, който в първия момент не я забеляза. Но когато я видя грейна и остави Краз и брат му да уточняват детайлите по преместването. Той я прегърна с думите:

 - Значи си жива?

Тя кимна опирайки глава на рамото му прошепвайки в ухото му:

 - Не вярвах, че ще дойдеш! Съжалявам!

Койчо я пусна и тя се отдръпна. Погледна я въпросително, но до нея бе застанал Стоян. Той я прегърна показвайки, че те вече са заедно. С Койчо се познавах отдавна. Стоян беше две години по-голям, вече служеше в армията и даваше дежурства по границата с холораните. Белгарския войн я хвана за ръка и я отведе в тълпата. Койчо я проследи с поглед като от лявото му око се пророни една сълза. Тя бързо се спусна по лицето му и капна на земята. Майка му бе видяла цялата сцена и го хвана за ръка, казвайки:

 - С нея не ти е било писано, синко. Не я съди, ще има и други.

Койчо прегърна през рамо майка си целувайки я по главата за благодарност. Но буцата в гърдите му прогаряше вътрешно дробовете му. Той харесваше Малена и се надяваше, когато я спаси отново да бъдат заедно. Но живота не винаги е толкова щедър. Защото онази вечер пред къщата ѝ не я бе целунал? Той избърза внимателно очите си, за да не забележи друг и бързо се включи по организирането на преместването.

Те бяха обяснили на всички, които могат да носят оръжие, че в момента Онгалград се нуждае от тях, и че те ще бъдат пренесени пред стените на града. Всички жени, деца и старци ще бъдат върнато по родните си села. За това всички бяха разделени на войни, който ще бранят столицата и хора разделени по села.

Меридияна и Ханс стояха някак в страни, като че бяха забравени. Мартоломей ги видя и отиде при тях.

 - Вас кой ще ви отведе? – попита той капитанката. Тя му се усмихна с опиянен поглед, след което го целуна по бузата прошепвайки му:

 - Аз идвам с вас, а Ханс ще бъде върнат от Дивия.

 - Наистина ли ще дойдеш? – зарадва се като малко дете Мартоломей. Тя кимна ухилено.

Митра целуна малкото си братче по бузата, след което прегърна майка си и баща си.

 - Гордея се с теб... – каза баща ѝ, след като тя го прегърна.

 - И двамата се гордеем! – майка ѝ я помилва по дясната буза. Митра им се усмихна през сълзи. Тъкмо се бяха намерили и пак трябваше да ги напусне. Живота не беше честен, но тя трябваше да бъде с момчетата. Те бяха станали един отбор, едно семейство. И тя знаеше, че мястото и бе там с тях. Дори да загине, но трябва да е с тях!

Антига дръпна Краз настрана и го целуна страстно. Тя бе чакала прекалено дълго и вече искаше да знае какво се бе случило с него.

 - Какво стана при срещата ви с Упир? – попита тя след целувката. Усмивката не слизаше от лицето на Краз. Той бе същия като, когато се бяха запознали. Винаги весел, радващ се на всеки миг. Той погали грубото ѝ изгорено лице. Тя го гледаше в очакване на отвора, не почувства нищо освен меката му и нежна ръка, но когато той махна ръката си белезите ги нямаше, бяха изчезнали. Краз я бе излекувал. Тогава той без да снема усмивката си и отговори:

 - Упир се опита да ме убие. Беше много разочарован от мен, но не успя. Получих помощ от Совата и го убих. Така станах бог!

Антига също се усмихна и посегна да си вдигне шала за да скрие белезите си още не разбрала за промяната, но той я спря. Свали шала ѝ, и просто го хвърли на земята.

 - Какво правиш? – възкликна тя подразнено и се наведе да го вземе, но лекия ветрец го понесе. Краз се смееше и вдигна ръка и пред нея се показа голямо огледало. В него тя видя, своето отражение. Вече нямаше белези, нямаще изгоряла тъкан от зеления магичен огън. Докосна лицето си, което вече беше хубаво и прелестно като тогава преди 6500 години. Тогава когато с Краз бяха двойка. Тогава всъщност се бяха врекли във вечна любов.

 - Ти....какво...как... – тя не можеше да се изкаже от радост. – Пак ли сънувам?

 - Не, миличка вече всички сме будни. Ти вече си без белези.  – каза ухилен до ушите си  Краз, а Антига му се хвърли в прегръдката и почна да го целува. Радостта и бе истинска, не е тайна, че през всички тези години тя бе търсила лек за тези ужасни белези. Но така и не откри. Но днес възкръсналия ѝ любим с едно докосване на лицето ѝ бе премахнал тези белези, който ѝ напомняха за това, което бе сторила. Едно предателство, което днес бе простено.

 - Трябва да се прибереш в Холоранската империя! – каза той когато тя спря да го целува.

 - Но, защо? – учудено попита Антига.

 - Изаира има нужда от теб! – каза Краз и продължи: - Знаеш, че преди няколко вечери почина синът ѝ посечен от кан Крум, а новината за това трябва да е вече при нея!

Антига сведе поглед и попита:

 - Ще ме пратиш ли в двореца? – Краз кимна след, което той я целуна. Веднага след това тя изчезна.

Радка така се радваше на момчетата си. Те бяха възмъжали, бяха взели да поемат отговорности. Янко оживено ѝ разказваше как четиримата са се справили със взвод от 10 души, след което как заедно с Меридияна са били затворници на кораба, и с обща помощ са си върнали кораба.

Скоро всички бяха на местата си и Радка се сбогува с момчетата си. Те толкова много и липсваха. Но днес те бяха станали войни и бранеха родината.

***

Една слугиня почука в покоите на императрица Изаира. Не получи отговор. Почука отново и от вътре се чу вик:

 - Влез!

Прислужничката отвори врата и видя кралицата облякла прекрасна жълта бална рокля. Жълтото и отиваше, и тя стоеше пред огледалото и се въртеше ту наляво, ту на дясно гледайки в огледалото без да обръща внимание на прислужничката си. Императрицата нагъна леко нагоре дългата рокля и постави две игли да я държат. После отново се завъртя наляво, след което надясно.

 - Така е по-добре нали? Как ти беше името, все тая...? – каза без да поглежда прислужничката. След което започна разговор със самата себе си: - Преди толкова години защо не поисках по-големи гърди, тези са хубави но като, че ли можеха да са по-големи. Тя хвана гърдите си не откъсвайки очи от огледалото. В него видя чакащата покорно прислужничка и се завъртя към нея подавайки ръка да вземе хартийката, която държеше:

 - Това новини от белгарския фронт ли са? – прислужничката кимна покорно, а Изаира разгъна листчето с интерес. Прислужничката бързо се поклони и побърза да излезе без да каже нищо. Врата след нея шумно се затвори, докато императрицата чеше траурното писмо на съпруга си, в което Кърт възможно най-благоприятно и съобщаваше за кончината на синът им. Докато четеше писмото, очите и натежаха. Една сълза бързо проби от лявото и око. Тя извика с все сила:

 - Нееее, защоооооооооо....

Така желания им наследник вече не беше сред живите. Сега отново си нямаха нищо. Да имаха империя, всички глезотии на света в който живееха, въпреки това не беше достатъчно. Ако един ден се споминеха, какво щеше да остане след тях? Какво? Една държава, която Кърт управляваше по-скоро като еднолично предприятие, което не спазва никакви норми и закони. Народ който ги презираше. Но защо съдбата ги наказа така. Първо им даде дете, а когато то стана мъж им го отне? Защо?

Тя не вярваше в богове, не вярваше в герои или проклятия. Но тук дори наука нямаше, нямаше нищо! Нищо което имаше на планетата, от която идваха Старата Земя!

Тя седна на леглото и почна да плаче гледайки в една точка. Сълзите и се стичаха като реки, а пред нея виждаше Дренек. Помнеше прекрасните му черти, бе взел всичко хубаво и от двамата, освен характера. Там така и не разбраха какво се бе объркало и защо той стана тъй жесток.

Чу се шум от прелитане през прозорец. Антига яхнала метлата си обиколи стаята. После се спусна и седна до Изаира. Прегърна я и тя изстена силно усещайки нежната прегръдка на вещицата. Антига я погали по косата без да казва нищо.

 - Защо? – попита Изаира. Нямаше отговор от вещицата. Тя просто я милваше по косите и я бе гушнала през кръста. Императрицата даже не забеляза, че лицето на Антига не е грубовато, каквото беше през последните хилядолетия, и че тя също плачеше за Дренек. Въпреки, че и двете знаеха вътрешно, че той не заслужаваше това опело, те го обичаха.

***

Вещера Михаил Велчев спеше в болницата на Онгалград. Една сестра му постави компрес с оцет на челото. Защото той имаше силна температура, но той все падаше. Защото вещера се въртеше неспокойно... Сънят му го бе отвел в едни времена назад във времето. Когато Михаил бе млад вещер едва навършил двадесет години. Той се беше изкачил на един връх в балкана и се опитваше да премести огромна канара с магическите си сили. Той се бе съблякъл гол до кръста, тъй като от усилията, които прилагаше бе изпотил дрехите си. Велчев вдигна за пореден път ръце срещу големия камък и на ум изрече заклинанието. Но канарата все така си стоеше. Зад него учителя му започна да пляска и да се смее, а младия Михаил разгневено тропна с крак и извика:

 - Нищо не става от мен, не помръдва...

 - Ха-ха-ха, за Велчев си много нетърпелив. – учителя му стоеше в сянката на едно дърво и не се показваше.  – Михаиле просто си го представи и чак тогава произнеси заклинанието, и не бързай.

Михаил поклати потната си дълга до под ушите руса коса и се намръщи. След което спокойно вдиша и издиша. В главата си представи как канарата се издига, след което произнесе заклинанието и вдигна ръце. Отвори очите си и „о чудо“, канарата наистина се бе вдигнала във въздуха но веднага след това падна.

Последва отново ръкопляскане, последван от хрупане на ябълка. Една ябълка бе хвърлена към радостния полугол млад вещер. Той умело я хвана и сладко отхапа.

 - Ела седни изяж я с мен, после ще продължиш.

Когато се приближи под дървото учителя му го нямаше, а на един клон бе кацнала една огромна сова, която хрупаше ябълка поставена на клона до нея. Очите и блеснаха когато той я съзря.

 - Но, къде е учителя ми? – попита Михаил Велков, не вярвайки, че совата ще му отговори. Совата предъвка ябълката, след което скочи от дървото и се преобрази в прекрасно момиче с зелена кожа, огромни жълти очи облечено в бяла дълга рокля на червени цветчета. Докато тя крачеше към слисания Михаил, цветчетата по роклята и се движеха в различни посоки. След миг сменяха посоката си, след още един отново я промениха. Младия Михаил Велков изпусна ябълката си и в главата му на бързо се настаниха всичките му спомени от тогава до днес. И младия вещер се преобрази в реалния си вид. Той погледна младата богиня-изкуствен интелект и промълви:

 - О велика Кибела, какво си ти?

 - Аз съм! – усмихна му се зеленокожото момиче. – Дълго е да ти обяснявам, но имам нужда от помощта ти. Ти сам спря Кърт Дерин, а скоро Краз ще доведе тук всички отвлечени белгарски войни.

 - Краз Шуров?

 - Да, този за който така добре чете, докато се подготвяше за сблъсъка си с Антига. - в ръката на момичето с жълтите очи се появи ябълка и тя си отхапа от нея.

 - Наистина ли и Краз и Антига са живи? – попита вещера с почуда.

 - Да! Но това не е най-важното, планетата се нуждае от вас.

 - От кои нас? – вещера седна на тревата и се загледа в роклята на божеството-изкуствен интелект.

 - От теб, Антига и Краз, както и от младата Митра. Тя още и не подозира на какво е способна.

 - Нея не съм я чувал.

 - Ще те въвеждам в движение, сега гледай. – и пред него се отвори огромен екран, който показваше космическото пространство...

***

  Всички селяни бяха вече пратени по селата си, а Краз се радваше, че вече може да сподели на приятелите си какво се случи. Той на бързо им разказа за срещата си с вече покойния Упир и как с помощта на новото супер божество е успял да стане върховен бог. Но същевременно, че тя го е предупредила за по-голямата опасност, която грози цялата им планета.

 - Какво може да е по-страшно от Холоранската империя?-изказа се неподготвено Янко.

 - Много неща приятелю, но е трудно да ви ги обясня, тъй като вашия ум не знам до колко е дорасъл за тази информация. – каза Краз.

 - Опитай, може да те изненадаме! -каза Митра, която прегърна през кръста възлюбения си.

 - Да не би опасността да е от извънпланетна империя? – опита да познае Йовко, който въпреки всичките си недостатъци бе много умен.

 - Позна Йовко! – Краз му се усмихна. - Когато напуснахме Земята и дойдохме тук на тази планета, света там пропадаше. Всичко беше само технологии и бетон. Света се владееше от корпорации, които владееха правителствата.

 - Какво е Корпорации? – попита Койчо, който се опитваше да разбере Краз.

 - Корпорациите са...хм..- запъна се Краз. – Днес имаме търговци. Представете си търговци на много по-голямо ниво. Корпорациите са съвкупност от...

 - Няма ли да ни пренасяш вече и нас, че холораните може и да са влезли в Онгалград! – прекъсна го Радомир, огромен войн, който нямаше търпение да си изкара яда на някой холоран!

 - Да, май наистина е време! – Краз се усмихна и щракна с пръсти, след което всички белгарци плюс Меридияна изчезнаха. Ханс се огледа и излезе отправяйки се към ресторантчето, където се бяха сбили. Пред него го чакаше Дивия.

 - Ще си ходиш ли вече? – попита тя със зловещ глас.

 - Ами да! – усмихна се Ханс Блаусвиц.

 - Разбрах, че си убил две деца? – попита богинята на Луната.

 - Ъ...ъъ, това беше отдавна.- започна да се оправдава бащата на Меридияна. - Вече не съм този човек!

 - Да, но освен това почиташ богове, които не са от тази планета? – Дивия направи страховита физиономия.

 - Съжалявам... – промецна Ханс и в следващия момент се озова на пътя, където намериха пещерата. Но тя вече я нямаше.Той разтърка очи, след което поклати глава и тръгна към селцето си. Но тогава чу един глас в главата си:

„И не забравяй ако искаш да ти простя построй ми храм и запали този, в който се молеше до вчера!“

Ханс потръпна...

Следва...