Юли, месец на отпуски и щедър на слънчеви, горещи дни.
Иван работеше в двора на къщата, в която живееше. Беше топло, дори не полъхваше ветрец. Звънна се на вратата и Иван излезе. Зарадва се, когато видя своя приятел от детството, Мишо. Покани го да влезе и каза:
- Добре дошъл! Как си се наканил така?
- Ами, реших да мина да те видя - отговори Мишо. - Искаш ли довечера да излезем на по бира?
- Да, разбира се! - каза Иван. - Къде и в колко часа?
Приятелят му се усмихна, погледна телефона си и отговори:
- В седем, довечера на нашето място. Нали не си забравил, къде се събирахме компанията? 
- Не! - усмихна се и Иван.
Двамата приятели се разделиха. Иван поработи още малко в двора. Не бързаше, беше в отпуск и работата в градината го успокояваше и носеше радост и красота на очите му. Той живееше с баща си и често усещаше самотата, особено в дългите летни вечери. Погледна часовника си, остави мотиката в ъгъла на малка постройка и се качи по стъпалата към къщата. Влезе в банята, изми се. Приглади косата си, усмихна се широко на отражението в огледалото. Отиде в стаята си, отвори гардероба и започна да избира дрехи за вечерта. Той не излизаше често. Беше отвикнал да го канят по заведения и изпитваше нужда да се прибира вкъщи, където му беше най-уютно и спокойно. Облече си най-новата риза, която предварително беше изгладил. Комбинира я с модерен чифт дънки, обу си и чорапите и излезе в коридора. Обу обувките и слезе по стъпалата. Отвори пътната врата, погледна към двора, затвори и заключи. 
Иван вървеше бавно. Имаше време и реши да се поразходи. Тръгна към мястото, където се събираха едно време приятелите от старата компания. Разглеждаше витрините на магазините. Спираше пред някои от тях. И отново продължаваше пътя си. Погледна часовника си. Забърза крачките си, не обичаше да закъснява, а наближаваше седем. Стигна до масите на заведение, близо до градския парк. Огледа се. От дъното на капанчето се чу глас:
- Ванка, тук съм, идвай!
Иван се запъти по посока на познатия глас и стъписан спря. Няколко минутки не можеше да каже нищо. Мишо се усмихваше. А до него беше седнала млада жена. 
- Здравей, Ваньо! - каза тя. - изненадан ли си? Не очакваше да ме видиш някога, нали?
Иван седна, подаде ръка към жената и отговори:
- Никога не съм си и представял, че ще те срещна пак.
Ани, беше красива, около четиридесет годишна жена. Преди много години, Ани и Иван бяха влюбени един в друг. И за двамата тези горещи чувства бяха тяхната първа любов. Все още се поглеждаха свенливо и свеждаха очи. Толкова красиви мигове се бяха запазили в сърцата на вече порасналите големи хора. А в душата на всеки от тях, нежни струни трептяха, докосвани само от топлия въздух.
- Сега се сетих, че трябва да се прибирам по-рано - каза Мишо. - татко искаше да му помагам за нещо. Извинявайте, Ани, Ванка, някой път пак ще се видим. Лека вечер!
Иван изгледа своя приятел, изчака да излезе от заведението и погледна към Ани. Колко красота имаше в лицето й. Той се питаше, дали беше безпристрастен или още беше влюбен в нея. Гледаше я в очите и мълчеше.
- Е, как си? - попита Ани. - разказвай.
- Как да съм, все така - отговори Иван. - от работа у дома и все едно и също. А ти?
- Аз съм добре. Омъжих се отдавна, живеем в град до Дунава. Имам детенце на 10 години. Но се върнах за малко, майка иска да й помогна нещо. Исках да те видя набързо, а ти нямах номера. Звъннах на Мишо и той ми помогна. Не му се сърди, аз съм виновна.
- Нищо - каза Иван. - добре си направила, то иначе, кога щяхме да се видим пак.
Ани се усмихна, отпи от бирата, погледна към парка и каза:
- Все още е хубаво тук, нали? А как е с любовта?
Иван се изненада от въпроса. Отпи глътка от пенливата течност. Остави чашата на масата и каза:
- Как да е? Как да е любовта? Никак. Все се влюбвам в неподходящи жени. Понякога много страдам. А не бива. Писна ми вече да съм втори. Не искам да се крия. Давам всичко, когато се прибера у дома, да има кой да ме пита, как мина деня. Да мога и аз да звъня на любимата, когато имам нужда. Да разчитаме един на друг. А сега, сега просто не знам какво да ти кажа.
Ани го слушаше внимателно. Лицето й беше напрегнато. А устните й се движеха, сякаш знаеха всяка дума, която Иван изричаше.
- Защо така, Ваньо? - попита тя. - всичко си имаш. И си симпатичен, и работиш, и си с много добро сърце. Как така досега не си срещнал жената, с която да си щастлив?
Не знам - каза Иван. - вече имам чувството, че някой ме е проклел. А на никой, нищо лошо не съм направил. И най ме боли, когато някой ми каже, че имам право на щастие. Това е хубаво, но къде е, у дома, между четирите стени го няма.
Ани погледна отново към кестените в парка. Посочи един от тях и каза:
- Виждаш ли го това дърво? Толкова обич към хората има в него, че дава сянка дори и на тези, които някой ден ще го отсекат. Обича сигурно повече от човек. Не се обижда, когато дава подслон на влюбените двойки вечер и те след като се целунат го забравят. Аз много те обичах, Ваньо. И сега, когато съм пред теб, още ми трепери тук, в сърцето. И макар да живея далеч и да си имам семейство, никога не съм спирала да си мисля за теб. Знам, че е невъзможно да сме заедно. Всеки си е поел живота. Като че ли това е проклятието на първата любов. Да живееш с човек, който никога няма да обикнеш. Да те тегли сърцето към най-красивите чувства, които някога си изживял. Да си спомниш, как си живял, като си си мислил, те това щастие никога няма да свърши. Обичам те и винаги ще те обичам, макар и да си ме наранявал до там, че да избера друг път в живота си. 
Иван отпи от бирата си, погледна към парка и каза:
- Аз отсякох това дърво, което ни закриляше със сянката си, нали? И под палещите лъчи на младостта ми, любовта ми към теб бързо изгоря. И на мен ми трепна, когато те видях днес. И пред очите ми като на филмова лента се показаха всичките ми връзки. Едни кратки, тъжни кадри, които искам да изпратя в архива и да не погледна вече. 
- Не си виновен ти - каза Ани. -ти толкова ме харесваше, че започна да ми говориш за други момичета, за да ревнувам, помни ли? Искаше да ме нараниш. Е, беше успял. Колко нощи съм плакала, за теб бе все едно. Не можах да издържа. Но това са спомени, трябва да тръгвам. Може ли сметката?
Сервитьорката дойде и Ани извади портмонето си от дамската чанта. Иван хвана ръката й, за да я спре. Но младата жена каза:
- Не, моля те! Искам аз да почерпя. Да изкупя вината си за това проклятие. Да се махне тази магия. Защото и аз и ти живеем без да сме щастливи. А и не знам, кога ще мога да те видя пак. Каквото и да правиш, искам да знаеш, че си те обичам и винаги ще си тук, в сърцето ми.
Ани плати, стисна ръката на Иван и тръгна към изхода на заведението.
- Да те изпратя ли? - попита мъжът.
- Не! - отговори Ани. - ти си ме изпратил отдавна.Бъди щастлив!
Иван остана сам на масата. Погледна празния стол, въздъхна. Затвори очи, сякаш за да запази в тях красивото лице на Ани. Искаше да запази този миг от тяхната среща. 
Стана от стола си, чувстваше се леко и приятно. Вече знаеше, че с която и да бъде, някъде има някой, който да го обича. Като че ли беше оставил на масата няколко килограма от това, което му тежеше. Обърна се, но видя двата празни стола. 
А някъде между тях беше оставено онова проклятие, което постоянно му пречеше да се радва на живота и го караше да се чувства нежелан и необичан.
Проклятието на първата любов.

Явор Перфанов
13.07.2018
Г.Оряховица

:)