5 янв. 2019 г., 18:34

 Проклятието преследва алчните - 7 

  Проза » Повести и романы
729 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
5 мин за четене

           След декемврийските студове всички бяха сигурни, че зимата ще бъде дълга и мразовита. Напук на това февруари се оказа необикновено топъл с няколко температурни рекорда. Единият бе в  Кранево: на 17 февруари + 26 °C. Хората захвърлиха зимните дрехи убедени, че няма да им потрябват повече тази година. Някои дори облякоха фланелки с къс ръкав.
               Чобанов взе решение, че сега е най-добрия момент да изпълни своя план. Издебна удобен случай, когато Дамянов бе сам в умивалнята. 
              - Братко, тази шибана вечер ще е! - макар, че не бяха говорили за златото нито веднъж оттогава, той веднага разгада думите му. - Искаш ли да дойдеш?
               - С риск да те разочаровам, ще кажа - не. Знаеш какво каза дядо за това. Да изчакаме до Еньовден......
               - Не искам да чакам до тогава. Сега или никога! Ще се обадя и на Паскал, дано се съгласи. Ще ме покриеш ли на шибаната вечерна проверка? - младежът докато казваше това се взря в огледалото и пооправи косата си.
              - Иска ли питане?! Проклятието......
              - Не ща да слушам нищо за това шибано проклятие - прекъсна го грубо Иван, но приятелят му не се обиди.
              После се обади на Паско по телефона и се уговориха вечерта да мине с колата край тях и да го вземе. Младежът попита дали Дамян ще се присъедини и не остана особено доволен, щом разбра, че ще са само двамата.
              Към 18.30 една фигура се мярна край задната ограда на поделението и след миг изчезна в мрака на нощта.
                Чобанов имаше късмет, че родителите му бяха нощна смяна. Така лъжите щяха да са по-малко. Взе два пластмасови бидона, туба с вода, кирка, лопата и всичко нужно за земекопна дейност. Сигурен, че нищо не е забравил ги качи в колата и запраши към Паскови.
                 Не след дълго спря пред неговата къща. Щом изсвири с клаксона, младежът слезе набързо, метна се на предната седалка и потеглиха. Докато караше по обиколен черен път, Иван не спираше да говори. Сякаш  с бърборенето щеше да снеме напрежението от себе си.  С колата стигнаха само за час. Без да губят време, започнаха да копаят. Отначало очертаха един квадрат със страна около два метра. Въпреки, че не говореха, работеха като екип. Първо Чобанов изкопаваше с кирката, колкото е възможно повече, после се отместваше и Паско изхвърляше с лопата пръстта. На всеки час правеха по десетина минути почивка и сменяха инструментите. Това им позволяваше да запазят сили за по-дълго време и да не губят темпо. След третия час се наложи да вържат въжето за теглича на колата, защото изкопа стана дълбок и така изтегляха кофата по-лесно. С всяка измината минута надеждата, че ще намерят съкровището се изпаряваше малко по малко.  Отдавна бяха минали почвения слой. Копаеше се все по-трудно, защото след горния пласт, надолу бе глина и скали. Струваше им се, че при всяка копка се откъртват прашинки. Понякога се налагаше да използват лоста за разбиване на някой камък, изпречил се на пътя. Умората почна да си казва думата. Работата започна да се забавя. Все по-често спираха да почиват, пият вода и гледат часовника. Потта се стичаше от челата им и те я бършеха с ръкавите си. Премериха изкопа, оказа се два метра и девет сантиметра.
           - Май тук няма нищо? - най-накрая се обади Паско. - Да продължим още половин час, а после ако нищо не намерим да си ходим.
           - Мамицата му шибана! Нима всичко ще се окаже напразно? - личеше, че и Ивановата надежда е на изчерпване. 
             Минаха още около петнадесет минути, изведнъж копача удари метал. Звънът отекна като камбана в ушите им. Те се стреснаха и прекратиха работа. Осветиха с фенера по-близо мястото. Видяха метален капак потъмнял от дългите години в земята. Имаше някаква проста заключалка от едната страна и метални панти от другата. Чобанов грабна кирката и удвои усилия. След като изкопа и освободи предмета, установи че това е метален казан със странични дръжки. Отвори капака, пантите изскърцаха и пред очите им се разкри чудна гледка. Някакво сияние с различен оттенък играеше на светлината на фенера - ту виолетово, ту зеленикаво. Иван опипа с ръка и хладината на метала сякаш го върна в действителността. Казанът беше пълен със златни монети. Извади шепа и започна да ги разглежда. Бяха различни по големина и тегло. Всички бяха изписани с арабски букви. „Пак ли ще търсим ходжата?”- помисли си той.
            - Паско, намерихме го! Сигурно са стотитици шибани жълтици..- докато говореше, с трепереща ръка му подаде шепа монети.
            - Няма спор, че са златни - съгласи се Паскал. - Приближи по-близо фенера и ги огледа. Дори на изкуствената светлина на фенера, блестяха ярко и пленително. - Богати сме, Иване! - извика младежът. Неговият глас разцепи нощната тишина и потъна в мрака.
           - Шибано богати сме, човече! - Чобанов отпусна гласа си и басовия тембър проехтя като йерихонска тръба. - Давай, въжето! Да изкараме шибания казан - този път намали децибелите. Затвори капака и щракна заключалката. После препъхна въжето през ръкохватките и излезе от ямата, за да дръпне леко колата напред. С леки маневри и Паскова помощ измъкнаха казана. Едва го вдигнаха и натовариха в багажника.
             - Тежко е - Иван се обади, докато шофираше по обратния път. - Сигурно има 50 – 60 шибани  килогама. Ще делим по равно, но не сега. Трябва да решим къде да го скрием. Ако искаш, да го заровим в нашето лозе, а?
              - Не е ли по-добре да го скрием в някоя къща, у нас или у вас? - Паско не желаеше да рискува.
              - Не! Опасно е. Ако шибаната полиция ни надуши, не само ще го конфискуват, но и ще ни вкарат в затвора. А в лозето винаги може да отричаме - Чобанов всичко бе обмислил предварително. - Ще го заровим зад нашата барака, но в пласмасовите бидони, за да може да се отвива капака и да се вадят по-лесно. 
                Този план им се видя добър. След като приключиха видяха, че часът е 2.45. Прибраха се в поделенията си изпълнени с адреналин, на крилете на еуфорията. Толкова бяха завладяни от това чувство, че не усещаха никаква умора, а още по-малко болка от изранените ръце.
                  Въпреки наднорменото си тегло, Иван стъпваше леко като котка. Не искаше да събужда никого. Тъкмо легна и се зави с одеалото, чу шепота на Дамянов.
            - К'во стана, Чобанов?
            - Стана, к'вото трябваше. Намерихме съкровището, не можеш да си представиш колко много златни монети има там. А да не ти разправям какъв лилав оттенък имаха, истинска красота - младежът се ослуша дали всички спят, но не чу нищо подозрително. - Нося няколко, но ще ти ги покажа утре.
               Изведнъж пружините на едно легло изскърцаха и някой се обърна в съня  си.
             - Лека нощ, Чобанов! Честит късмет!
             - Лека нощ, братко! Видя ли, че няма никакво шибано проклятие? - въпросът увисна във въздуха, защото младши сержантът млъкна и се зави през глава с одеалото. 
              Тишината изпълни помещението, нарушавана понякога от скърцаща пружина или леко прохъркване. В ранните часове на новия ден само луната не спеше. Ококорила очи от невероятните чудесии, които зърна тази нощ.

                
 

» следваща част...

© Светлан Тонев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??