19 апр. 2012 г., 23:56
Прокълнатият
9 мин за четене
Онова лято реших да се възползвам от идеята на моя позната и да прекарам отпуската си на вилата ù в китна планинска местност. Тя самата имаше други планове за лятото, така че аз щях да бъда съвсем сама – нещо, за което отдавна мечтаех, защото имах нужда точно от такава пълна почивка.
Ето защо отхвърлих предложенията на компанията да се присъединя към тях за активна лятна ваканция, и заминах на вилата.
Докато навлизахме все по-нагоре в планинската местност, не можех да откъсна очи от красивата природа навън, а когато слязох от автобуса, поех ароматния въздух и той ми се стори опияняващ като божествен еликсир.
Няма да преувелича, ако кажа, че това кътче сякаш беше събрало цялата красота на планинската природа.
Самата вила се намираше почти в гората, която се спускаше надолу по стръмен скат и някъде долу се чуваше шум на вода. Беше едва началото на лятото и всичко тънеше в уханна зеленина. Малко по-надолу от къщичката забелязах тясна пътечка, която още на другата сутрин се впуснах да изследвам накъде води.
Докато слизах, шумът на падаща вода се засили и скоро се озовах пред величествената гледка на голям водопад, заобиколен със зеленина и скали. На едно място удобно се стигаше почти до водата, там се беше образувало нещо като вирче, и аз се впечатлих от нейния изумителен цвят и бистрота. Потопих ръце и те изтръпнаха от ледената свежест. Помислих си, че може по-късно да се престраша да поплувам, макар водата да беше толкова студена.
Тръгнах да поразгледам наоколо – доста закътано местенце беше. Имаше много скали, храстите и дърветата растяха все по-нагъсто, и тъкмо се канех да се връщам, когато попаднах на едно наистина приказно местенце. Беше поляна, изпъстрена с такова разнообразие от цветя, че неволно извиках от възторг. Заприлича ми на малко късче от Рая с всички тези цветове, с танца на пеперудите и прелитащите птичи песни.
На другата сутрин се събудих с мисълта за това място и реших да отида там, въпреки ранния час. Слънцето току-що беше изгряло, росата още блещукаше бисерно по тревите и листата, а гората се събуждаше от птичите песни. Мина ми през ума, че има нещо магическо в това място. Ако си бях вкъщи, по това време най-вероятно щях да си мисля как да се докопам по-бързо до чашата с кафе, за да отворя едва-едва очи, а тук се чувствах лека и толкова бодра.
Спуснах се до голямата скала над реката, и тъкмо се канех да я заобиколя, когато забелязах, че във водата има някой. Инстинктивно се прикрих зад скалата и оттам занадничах озадачена. Кой ли беше дошъл да се къпе в тая ледена вода в този ранен час?
Не след дълго човекът излезе от водата и видях, че това е млад мъж с атлетично тяло, силно загоряло от слънцето, и с дълга тъмна коса. Представляваше доста екзотична гледка, беше достатъчно близо, за да видя как слънцето се отразява в мокрите капки по тялото му. Затаих дъх, не ми се искаше да забележи как го зяпам иззад скалата, и без това се чувствах доста неловко.
Той обаче изобщо не ме забеляза, нахлузи панталони върху мокрия си бански, метна една тениска, и тръгна надолу край реката, по същия път, по който аз бях минала вчера.
Не знам какво ме накара да тръгна след него, но когато го видях да се скрива между дърветата, тихо се промъкнах по стъпките му. Между дърветата засия пъстрата красота на горската полянка, а той береше цветя.
Стана ми мило – изглежда беше тук на почивка с приятелката си и искаше да я зарадва. Колко романтичен беше този Тарзан, помислих си.
А той се изгуби от погледа ми някъде между дърветата.
Прекарах деня в разходки, попекох се на слънце, надвечер се изкачих на близката височина и дълго се наслаждавах на гледката. Отдавна не се бях чувствала толкова спокойна и безгрижна, не мислех за друго, освен за насладата от цялата тази красота.
На другата сутрин предприех същото спускане до реката, и той пак беше там. И отново го видях как отива до поляната, за да набере цветя. Що за странен тип, помислих си, нима всяка сутрин ù поднася цветя?
Е, изглежда наистина щеше да се окаже така, защото това се случи и на следващата, и на по-следващата сутрин... Вече си давах сметка, че се събуждам с мисълта за него – дали ще е там както всяка сутрин досега. Даже мъничко започвах да завиждам на приятелката му – явно беше силно влюбен в нея, щом всеки ден си правеше труда да ù набере цветя. А и с тази външност... да, да, момичето определено беше голяма късметлийка.
Чудих се защо ли досега не съм ги срещала, може би бяха в някоя по-отдалечена вила. Не че много народ се мяркаше наоколо, но съседните вили не бяха много далече, с някои хора вече се и поздравявахме.
И една сутрин просто се поддадох на любопитството си и реших да тръгна след него. Исках само да зърна тази щастливка, вече подозирах, че е самата богиня на красотата. Много вероятно да беше известна личност от киното или телевизията, свикнала да се излежава до късно, и затова той да идва сам рано всяка сутрин на реката.
Вече имах чувството, че вървим часове наред, когато най-после видях малката къщичка между дърветата, изглеждаше като нарисувана, като извадена от приказка. А на двора... зяпнах от учудване.
На малката дървена пейка седеше най-възрастната жена, която някога съм виждала. Превита от тежестта на годините, с издълбано от бръчки лице и костеливи треперещи ръце, положени в скута. И точно в тези ръце той постави букета, а тя почти не го погледна.
Сигурно му е баба, помислих си. Все пак странно ми се стори чак толкова да обича баба си, че всяка сутрин да ù бере цветя. Или по-скоро мъничко се разочаровах. Какво очаквах, а какво се оказа!
Въздъхнах, и тъкмо се готвех да се връщам с мисълта, че май доста път ме чака, когато чух:
- Е, сега доволна ли си?
Стреснато се обърнах. Той стоеше до отсрещното дърво и ме гледаше изпитателно.
- Искаше да я видиш, нали?
Идеше ми да потъна в земята от срам, цялата пламнах от смущение, сигурно на цвят бях като цвекло.
- Аз... аз... - едва заекнах, и съвсем загубих говор и картина.
Той се усмихна и се приближи.
- Ела, ще ти разкажа. След като така и така си дошла на гости. – поведе ме към малка беседка встрани от къщата. Погледнах към двора, жената все така стоеше и изобщо не ни обръщаше внимание.
- Сигурно ще ти се стори странно, но това е моята съпруга – той се усмихна – Преди да кажеш каквото и да е, просто чуй моята история. Най-напред ще ти кажа, че вчера тя навърши деветдесет и осем години.
Той забеляза объркването ми, и кимна с глава.
- Да, знам как ти звучи. Може би ме мислиш за луд. Или си мислиш, че това, ако е истина, и двамата сме луди! – тъжно се засмя – А всъщност истината е съвсем, съвсем различна... Минаха почти осемдесет години, откакто я видях за пръв път и се влюбих в нея. Беше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Сега като я гледаш, не можеш да си представиш, нали? Но беше прекрасна, и не по-малко влюбена в мен, почти откакто се видяхме за първи път. Не мина много време и се оженихме. Бяхме безкрайно щастливи, защото просто бяхме създадени един за друг. Живеехме в града, аз работех, а тя се грижеше за дома.
Не знам точно как стана, но... с времето любовта ми вместо да избледнява, все повече растеше, но с нея растеше и ревността ми. Знаех добре, че тя е любимата ми вярна жена, готова през огъня дори да премине, за да е с мен, знаех го, но не можех да укротя това чувство. Постепенно престанахме да се срещаме с познати и приятели, защото тяхното внимание към нея ме дразнеше все повече и повече. Ревнувах я и от приятелките ù, и тя заради мен се откъсна от тях, защото виждаше колко страдам. Опитваше се да ми говори за това, измисляше хиляди начини, за да ми доказва отново и отново любовта си.
Нищо не помагаше. Започнах да я ревнувам от случайните минувачи, от продавача в магазина, от просяка на ъгъла... Ревнувах я и ревността ме убиваше, но убиваше и нея. Чувах я как нощем плаче, защото и аз не можех да спя по цели нощи. Ревнувах я и от сънищата, които сънува.
Тогава решихме да се преместим в тази къщичка, мислехме, че ако се отдалечим от околния свят, ако останем сами със себе си, това ще премине. В началото и аз така си мислех. А после...
Започнах да я ревнувам от слънцето, което гали лицето ù. От вятъра, който пилее косите ù, от дъжда, който докосва тялото ù. Гонех птиците, защото вярвах, че пеят само на нея. Мразех пеперудите, защото нейната радост от пъстрия им танц ми причиняваше болезнена ревност. Не можех да понеса тя да се радва на нещо друго, да мисли за нещо друго, да се докосва до нещо друго.
Виждах как това я убива, виждах го и много страдах. Но пак ти казвам, не можех да го спра, по-силно беше от мен.
И един ден тя се разболя. Не искаше друго – само да я изведа навън да постои на слънце, да се порадва на красотата наоколо. Заболя ме, че иска друго, освен мен и не пожелах да я изведа. ”Трябва да лежиш”, казах ù, „не бива да ставаш от леглото, може да настинеш”.
И тогава тя не издържа. Знаеш ли, не мислих, че е възможно, но в онзи момент не просто усетих огромната ù болка, а я видях. Тя цялата на болка се беше превърнала. И не тя, а болката ми каза:
- Не мога повече да живея така! Любовта ти в отрова се превърна за мен, а моята любов – в омраза. Толкова време се опитвах, без сили останах, без душа останах, но не успях да преборя ревността ти.
И тогава ме прокле. Завинаги такъв да остана, цяла вечност да нося своето страдание и болка, да се губя в собствената си ревност по нея не само докато е жива, но и...
Заглъхна гласът му, и той заплака, и толкова много болка и горчивина имаше в тези сълзи, колкото и в думите, които едва изрече:
- И от смъртта я ревнувам, но... нали разбираш, едва когато си отиде от мен, ме чака една истинска бездна от страдание и ревност, които няма да имат край. Никога...
Бях прекалено потресена от чутото, за да реагирам по какъвто и да е начин. Едно обаче усещах в сърцето си – тази история беше толкова истинска, колкото и гората наоколо. Не разбрах кога е станал, но когато погледнах към къщата, видях го как ù помага да влезе. И разбрах, колкото и налудничаво да беше, че той може би вече не я ревнуваше толкова болезнено от природата наоколо, но я ревнуваше от мен.
Ето защо отхвърлих предложенията на компанията да се присъединя към тях за активна лятна ваканция, и заминах на вилата.
Докато навлизахме все по-нагоре в планинската местност, не можех да откъсна очи от красивата природа навън, а когато слязох от автобуса, поех ароматния въздух и той ми се стори опияняващ като божествен еликсир.
Няма да преувелича, ако кажа, че това кътче сякаш беше събрало цялата красота на планинската природа.
Самата вила се намираше почти в гората, която се спускаше надолу по стръмен скат и някъде долу се чуваше шум на вода. Беше едва началото на лятото и всичко тънеше в уханна зеленина. Малко по-надолу от къщичката забелязах тясна пътечка, която още на другата сутрин се впуснах да изследвам накъде води.
Докато слизах, шумът на падаща вода се засили и скоро се озовах пред величествената гледка на голям водопад, заобиколен със зеленина и скали. На едно място удобно се стигаше почти до водата, там се беше образувало нещо като вирче, и аз се впечатлих от нейния изумителен цвят и бистрота. Потопих ръце и те изтръпнаха от ледената свежест. Помислих си, че може по-късно да се престраша да поплувам, макар водата да беше толкова студена.
Тръгнах да поразгледам наоколо – доста закътано местенце беше. Имаше много скали, храстите и дърветата растяха все по-нагъсто, и тъкмо се канех да се връщам, когато попаднах на едно наистина приказно местенце. Беше поляна, изпъстрена с такова разнообразие от цветя, че неволно извиках от възторг. Заприлича ми на малко късче от Рая с всички тези цветове, с танца на пеперудите и прелитащите птичи песни.
На другата сутрин се събудих с мисълта за това място и реших да отида там, въпреки ранния час. Слънцето току-що беше изгряло, росата още блещукаше бисерно по тревите и листата, а гората се събуждаше от птичите песни. Мина ми през ума, че има нещо магическо в това място. Ако си бях вкъщи, по това време най-вероятно щях да си мисля как да се докопам по-бързо до чашата с кафе, за да отворя едва-едва очи, а тук се чувствах лека и толкова бодра.
Спуснах се до голямата скала над реката, и тъкмо се канех да я заобиколя, когато забелязах, че във водата има някой. Инстинктивно се прикрих зад скалата и оттам занадничах озадачена. Кой ли беше дошъл да се къпе в тая ледена вода в този ранен час?
Не след дълго човекът излезе от водата и видях, че това е млад мъж с атлетично тяло, силно загоряло от слънцето, и с дълга тъмна коса. Представляваше доста екзотична гледка, беше достатъчно близо, за да видя как слънцето се отразява в мокрите капки по тялото му. Затаих дъх, не ми се искаше да забележи как го зяпам иззад скалата, и без това се чувствах доста неловко.
Той обаче изобщо не ме забеляза, нахлузи панталони върху мокрия си бански, метна една тениска, и тръгна надолу край реката, по същия път, по който аз бях минала вчера.
Не знам какво ме накара да тръгна след него, но когато го видях да се скрива между дърветата, тихо се промъкнах по стъпките му. Между дърветата засия пъстрата красота на горската полянка, а той береше цветя.
Стана ми мило – изглежда беше тук на почивка с приятелката си и искаше да я зарадва. Колко романтичен беше този Тарзан, помислих си.
А той се изгуби от погледа ми някъде между дърветата.
Прекарах деня в разходки, попекох се на слънце, надвечер се изкачих на близката височина и дълго се наслаждавах на гледката. Отдавна не се бях чувствала толкова спокойна и безгрижна, не мислех за друго, освен за насладата от цялата тази красота.
На другата сутрин предприех същото спускане до реката, и той пак беше там. И отново го видях как отива до поляната, за да набере цветя. Що за странен тип, помислих си, нима всяка сутрин ù поднася цветя?
Е, изглежда наистина щеше да се окаже така, защото това се случи и на следващата, и на по-следващата сутрин... Вече си давах сметка, че се събуждам с мисълта за него – дали ще е там както всяка сутрин досега. Даже мъничко започвах да завиждам на приятелката му – явно беше силно влюбен в нея, щом всеки ден си правеше труда да ù набере цветя. А и с тази външност... да, да, момичето определено беше голяма късметлийка.
Чудих се защо ли досега не съм ги срещала, може би бяха в някоя по-отдалечена вила. Не че много народ се мяркаше наоколо, но съседните вили не бяха много далече, с някои хора вече се и поздравявахме.
И една сутрин просто се поддадох на любопитството си и реших да тръгна след него. Исках само да зърна тази щастливка, вече подозирах, че е самата богиня на красотата. Много вероятно да беше известна личност от киното или телевизията, свикнала да се излежава до късно, и затова той да идва сам рано всяка сутрин на реката.
Вече имах чувството, че вървим часове наред, когато най-после видях малката къщичка между дърветата, изглеждаше като нарисувана, като извадена от приказка. А на двора... зяпнах от учудване.
На малката дървена пейка седеше най-възрастната жена, която някога съм виждала. Превита от тежестта на годините, с издълбано от бръчки лице и костеливи треперещи ръце, положени в скута. И точно в тези ръце той постави букета, а тя почти не го погледна.
Сигурно му е баба, помислих си. Все пак странно ми се стори чак толкова да обича баба си, че всяка сутрин да ù бере цветя. Или по-скоро мъничко се разочаровах. Какво очаквах, а какво се оказа!
Въздъхнах, и тъкмо се готвех да се връщам с мисълта, че май доста път ме чака, когато чух:
- Е, сега доволна ли си?
Стреснато се обърнах. Той стоеше до отсрещното дърво и ме гледаше изпитателно.
- Искаше да я видиш, нали?
Идеше ми да потъна в земята от срам, цялата пламнах от смущение, сигурно на цвят бях като цвекло.
- Аз... аз... - едва заекнах, и съвсем загубих говор и картина.
Той се усмихна и се приближи.
- Ела, ще ти разкажа. След като така и така си дошла на гости. – поведе ме към малка беседка встрани от къщата. Погледнах към двора, жената все така стоеше и изобщо не ни обръщаше внимание.
- Сигурно ще ти се стори странно, но това е моята съпруга – той се усмихна – Преди да кажеш каквото и да е, просто чуй моята история. Най-напред ще ти кажа, че вчера тя навърши деветдесет и осем години.
Той забеляза объркването ми, и кимна с глава.
- Да, знам как ти звучи. Може би ме мислиш за луд. Или си мислиш, че това, ако е истина, и двамата сме луди! – тъжно се засмя – А всъщност истината е съвсем, съвсем различна... Минаха почти осемдесет години, откакто я видях за пръв път и се влюбих в нея. Беше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Сега като я гледаш, не можеш да си представиш, нали? Но беше прекрасна, и не по-малко влюбена в мен, почти откакто се видяхме за първи път. Не мина много време и се оженихме. Бяхме безкрайно щастливи, защото просто бяхме създадени един за друг. Живеехме в града, аз работех, а тя се грижеше за дома.
Не знам точно как стана, но... с времето любовта ми вместо да избледнява, все повече растеше, но с нея растеше и ревността ми. Знаех добре, че тя е любимата ми вярна жена, готова през огъня дори да премине, за да е с мен, знаех го, но не можех да укротя това чувство. Постепенно престанахме да се срещаме с познати и приятели, защото тяхното внимание към нея ме дразнеше все повече и повече. Ревнувах я и от приятелките ù, и тя заради мен се откъсна от тях, защото виждаше колко страдам. Опитваше се да ми говори за това, измисляше хиляди начини, за да ми доказва отново и отново любовта си.
Нищо не помагаше. Започнах да я ревнувам от случайните минувачи, от продавача в магазина, от просяка на ъгъла... Ревнувах я и ревността ме убиваше, но убиваше и нея. Чувах я как нощем плаче, защото и аз не можех да спя по цели нощи. Ревнувах я и от сънищата, които сънува.
Тогава решихме да се преместим в тази къщичка, мислехме, че ако се отдалечим от околния свят, ако останем сами със себе си, това ще премине. В началото и аз така си мислех. А после...
Започнах да я ревнувам от слънцето, което гали лицето ù. От вятъра, който пилее косите ù, от дъжда, който докосва тялото ù. Гонех птиците, защото вярвах, че пеят само на нея. Мразех пеперудите, защото нейната радост от пъстрия им танц ми причиняваше болезнена ревност. Не можех да понеса тя да се радва на нещо друго, да мисли за нещо друго, да се докосва до нещо друго.
Виждах как това я убива, виждах го и много страдах. Но пак ти казвам, не можех да го спра, по-силно беше от мен.
И един ден тя се разболя. Не искаше друго – само да я изведа навън да постои на слънце, да се порадва на красотата наоколо. Заболя ме, че иска друго, освен мен и не пожелах да я изведа. ”Трябва да лежиш”, казах ù, „не бива да ставаш от леглото, може да настинеш”.
И тогава тя не издържа. Знаеш ли, не мислих, че е възможно, но в онзи момент не просто усетих огромната ù болка, а я видях. Тя цялата на болка се беше превърнала. И не тя, а болката ми каза:
- Не мога повече да живея така! Любовта ти в отрова се превърна за мен, а моята любов – в омраза. Толкова време се опитвах, без сили останах, без душа останах, но не успях да преборя ревността ти.
И тогава ме прокле. Завинаги такъв да остана, цяла вечност да нося своето страдание и болка, да се губя в собствената си ревност по нея не само докато е жива, но и...
Заглъхна гласът му, и той заплака, и толкова много болка и горчивина имаше в тези сълзи, колкото и в думите, които едва изрече:
- И от смъртта я ревнувам, но... нали разбираш, едва когато си отиде от мен, ме чака една истинска бездна от страдание и ревност, които няма да имат край. Никога...
Бях прекалено потресена от чутото, за да реагирам по какъвто и да е начин. Едно обаче усещах в сърцето си – тази история беше толкова истинска, колкото и гората наоколо. Не разбрах кога е станал, но когато погледнах към къщата, видях го как ù помага да влезе. И разбрах, колкото и налудничаво да беше, че той може би вече не я ревнуваше толкова болезнено от природата наоколо, но я ревнуваше от мен.
© Христина Мачикян Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
като приказка
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
