Великобритания. Лондон.

1912 година.

 

    

     Инспектор Ръ̀сел, наричан още с прякора “Териерът”, беше известен също и като човек, който можеше да прекоси Лондон от Кèнсингтън до Сѝти без съществено да намокри и изцапа с кал подметките на обувките си, въпреки че не беше чест посетител в Хàйгейт. По правило неговият интерес се разпростираше над бедните квартали и доковете, над онези места, където престъпното напрежение и криминалния контингент подхвърляха работа на Скотланд Ярд.

     Сутринта Джак Ръ̀сел пристигна в кантората, свали мокрия си каскет, сне от раменете прогизналото наметало и тъкмо се подготви да изучава делата, когато телефона на бюрото пронизително се раззвъня. Обажданията в такъв момент не бяха от най-приятните и неангажиращи, а напротив – негативни и изпълнени с маса неудобства, така че инспекторът дори си представи какво би могло да се случи, ако изведнъж си спомни, че има неотложна работа за вършене (да речем, например в Шòрдич) и спешно напусне кабинета.

     Телефонът продължаваше упорито да звъни и стана вече напълно ясно кой можеше да бъде на другия край на линията.

     – Ръ̀сел е на апарата – инспекторът поднесе слушалката към ухото си и с неудоволствие дочу отсреща дрезгавото хриптене на Уèнсли.

     – Ела при мен, Джак. Веднага! Появи се случай...

 

***

     Фрèдерик Пòртър Уèнсли¹, известен още и като “Фрèди Невестулката”, беше мрачен и неразговорчив, досущ съответстващ на сивото навъсено лондонско небе. Широката писмена маса на служебния ръководител беше девствено чиста и вместо обичайните папки с документи, на масивната дъбова повърхност стояха луксозна кутия-хумидòр със скъпи пури, кибрит с кедрови клечки, две полупразни конячени чаши и начената бутилка бренди. Двете кресла за посетители, разположени с гръб към входа, закриваха прозореца и част от камината, в която тихо пропукваха запалени трупи дървета, едно от които вече догаряше. При появата на Ръ̀сел, мъжът от едното кресло се надигна и с интерес погледна дребничкия, но жилав инспектор.

     – Не предизвиква голямо впечатление – произнесе необнадеждено гостът, разтягайки думите така, сякаш английския не му беше роден език.

     Джак се намръщи. Насреща му нагло гледаше някаква надута непозната персона с породисто четвъртито лице и светли коси, облечен в скъп вълнен костюм и широка вратовръзка с дебел възел. На дясната ръбеста ръка на това парвеню просветваше масивен златен пръстен с такъв огромен скъпоценен рубин, който би могъл да струва цялата годишна заплата на един полицейски инспектор, а сигурно би останало още и за бутилка добър скоч.

     Уèнсли се обърна, поклащайки глава. Той отметна ревера на сакото си и измъкна от вътрешния джоб малка гилотинка за пури. Изваждайки от хумидòра една дебела “Монтекристо”, началникът на Скотланд Ярд сряза нейната главичка, захапа я с крепките си пожълтели зъби, подпали края ѝ с дългата кибритена клечка и с удоволствие запуши. Кабинетът мигновено се изпълни с тежък ароматен цигарен дим.  

     – Не е ваша работа, хер Шулц, да обсъждате моите хора...

     Казаното от Уèнсли прозвуча почти грубо. Изглежда той съвсем не се церемонеше с натруфения гост, което последният отлично знаеше.

     Главата на Скотланд Ярд дръпна дълбоко от пурата, изпусна две-три колелца сивкав белезникав дим и продължи:

     – Аз само правя услуга на лорд Съ̀мърфийлд, не повече. Това е един от най-добрите ми инспектори. Излагайте своя случай и по-бързо! Лондонската престъпност не си взима почивни дни...

     Èдмунд Шулц присви рамене и произнесе:

     – Всичко, което ще бъде казано тук пред вас, съобщавам с позволението на моя наемател, сър Бàзил Съ̀мърфийлд, а също и на неговата покойна майка, лейди Мейбъл. Можете ли да ми обещаете, господа, че то не ще стане обществено достояние?

     Въпросът застина във въздуха, изпълнен с цигарен дим. Ръ̀сел кимна сухо, а Уèнсли махна с ръка и демонстративно се обърна към прозореца, невъзмотимо пушейки пурата.

     – Достатъчно ми е само вашата дума – русолявият неприятен тип отново се отпусна назад и по хазяйски похлопа по подлакътника на свободното до него кресло.

     Инспектор Ръ̀сел се напрегна, страхувайки се от желанието да извади полицейската палка и така да я вреже в тази лъскава физиономия насреща, че пръски кръв да се разлетят по стените на кабинета. Желанието му беше толкова остро и едва го овладяваше.

     – Сядай, Джак! Разговорът ще бъде дълъг – Уèнсли дръпна от пурада и предложи на останалите да си вземат по една от хумидòра.

     Ръ̀сел се възползва от щедрото предложение на своя началник – не всеки ден имаше удоволствието да държи в ръцете си такава елегантна красавица. Шулц също запуши, след което извади от своята папка някакъв документ, който протегна към инспектора.

     – Погледнете, инспекторе.

     Джак пое листа, поднасяйки го близо до очите си.

     – Най-обикновен акт за покупко-продажба – повдигна той рамене. – Нищо забележително... Земеделски участък от шест хиляди àкра и къща. Всичко е заверено, както трябва...

     Èдмунд Шулц се усмихна:

     – Длъжен съм да спомена, че аз се явявам от дълги години адвокат на лорд Съ̀мърфийлд по тези въпроси и за юридическата страна на сделката гарантирам със собствената си репутация. Това действително е нотариален акт за дом и участък земя близо до Брѝджуотър в Сèджмур, графство Съ̀мърсет. Обаче не всичко е така просто... Тази недвижимост се предостави в ръцете на лорда вследствие на задлъжняването на един негов партньор по покер. Същият този, бедняга, взел назаем от моя господин огромна сума пари, след което се самоубил като се застрелял с армейския си пистолет. За да се спазят всички формалности и не се изпратят бирници, лорд Съ̀мърфийлд оформи акта за покупката на имота и върна разликата в парите на вдовицата на покойния, така че поне някак да я подкрепи в тази тежка ситуация. Той е много благороден човек, кълна се в собствената си репутация.

     – И така, в какво е същността на въпроса? – намръщи се Териерът. – Скотланд Ярд не е стопанска полиция.

     – Не прибързвайте, инспекторе – тонът на немеца стана значително по-мек и в жестовите му се появи плавност и неприпряност,  – аз току-що преминавам към основния разказ...

     Ръ̀сел и Уèнсли обостриха поглед.

     – ...Когато подавах съответните документи за нотариална заверка, някой, чието име ми е наизвестно, предложи да откупи къщата и земята по цена едва ли не двойно по-висока от реалната. Моят почтен клиент би бил радостен да осъществи подобна сделка, но без да знае името на човека, с когото му предстои да върши тази работа, лорд Съ̀мърфийлд веднага категорично и решително се отказа. Деловата репутация, знаете ли, е по-ценна от всичко.   

     Фрèди Невестулката разтвори прозореца и хладния утринен въздух на мига нахлу в кабинета. Териерът незабавно чувствително настръхна от студа, а Шулц изглежда нищо не почувства.

     – И така – продължи немецът, – лордът се отказа. Изминаха две седмици. Дойде ново предложение, отново от същия анонимец, което по традиция сър Бàзил и него игнорира. После започнаха да постъпват една след друга заплахи. Някой, представяйки се за упълномощен представител на “Магистрàта” (някакво си тайно общество или пък банда) изискваше незабавно да се извърши сделката и дори беше готов да изпрати по куриер съответните бумаги с посочената в тях сума. В случай на отказ, този негодяй обеща да погуби лорда с всичките му делови начинания, и както се изрази накрая в писмото с думите: “...ще Ви пусна по света с протегната ръка за милостиня”.

     – И отдавна ли това беше? – за първи път от началния момент на разговора инспектор Ръ̀сел прояви жив интерес към случая.

     – Преди година някъде – усмихна се Шулц.

     – И вие нищо не предприехте?!

     – Напълно, инспекторе – немецът незлобливо се засмя. – Ако бяхме реагирали на всички драсканици с подпбно съдържание, то вашата канцелария сега щеше да бъде затрупана до тавана с тях. Лордът всяка седмица получаваше по две, а то и по три заплашителни писма с подробно описание на физическа и морална саморазправа. Аз въведох някаква статистика. Ето, полюбувайте се...

     Шулц измъкна от папката нов лист и го подаде на Джак. Инспекторът се вгледа в него внимателно и зачете:

     – Пребит до смърт в тъмна пресечка – единайсет пъти... Подпалване на родовото имение – петнайсет пъти... Хм!.. Заклан, отровен или застрелян на улиците на Лондон за назидание на останалите мерзавци – четиресет и три пъти...

     Списъкът се оказа дълъг, а наказанията, призовани над главата на клетия лорд бяха така подробно описани в детайли и богато украсени, че някои от тези зловещи иновации биха с удоволствие взаимствани на въоръжение от Светата Инквизиция.

     – Хм... да допуснем – инспекторът прочете докрай списъка и го върна на немеца. – А какво ви подбуди този път да се обърнете към полицията?

     Èдмунд Шулц се прокашля в юмоук, измъкна от джобчето на елека си елегантната и напарфюмирана тъмнокафява на бели точки кърпичка, с която попи изведнъж появилите се капки пот по челото. В очите му блесна неподправен страх и ужас.

     – “Магистрàт” – това не е просто име на шайка бандити. Това е чудовищна по своите мащаби и сила организация! Те вече доказаха на какво са способни и отново ще го покажат...

     Шулц подсмръкна, избърса носа и челото си, повторно се изкашля и продължи с потреперващ и превъзбуден глас:

     – Преди три седмици товарът на една Югозападна Индийска компания, към която моят наемател има непосредствено отношение, се приготвяше да потегли от “West India South” на Дòкландс. Едва се отдалечи корабът и на бюрото на лорда изникна като от нищото писмо, в което се заявяваше, че “Магистрàтът” е решил да изпълни заканата си и по този начин да покаже своите сериозни намерения. Там буквално пишеше: “Съдът ще бъде потопен още преди да напусне пределите на порта”... Граф Съ̀мърфийлд самолично се отправи към пристанището и със собствените си очи видя как котлите на парахода изведнъж се взривиха, отнасяйки със себе си живота на петима палубни матроса. Още трима човека, един от които – самият капитан, получиха страшни изгарания от горещата пара и сега лежат в болницата в съвършевно плачевно състояние. Докторите им дават не повече от пет-шест дни живот, и то в ужасни мъки. Спешно беше назначено сериозно разследване – парната инсталация се разглоби на части, но нито един дефект, нито някаква съществена повреда, довели до взрива, не успяха да открият. Принудихме се да наемем дори частен детектив...

     При споменаването за частния детектив лицето на Териера отрази крайно раздразнение, което не остана незабелязано от немеца.

     – Да, да, наехме частен детектив – повтори той и отново се прокашля, – но младежът изчезна без даже да вземе предплата...

     Невестулката най-накрая захлопна прозореца, бавно се отпусна в креслото, подпря с пръсти подбрадичката си и въздъхна тежко:

     – Уважаеми хер Шулц, или вие ще преминете по-скоро и близо до същината на случая, или аз ще се принудя, въпреки дълбокото ми уважение към лорд Съ̀мърфийлд, да повикам двама от моите яки момчета, които да ви изхвърлят далеч оттука като някакъв нагъл безделник?!

     – Спокойствие, годпода! – русолявият се изчерви като домат и примирително кимна. – Аз стигнах вече до самата същност... И така, преди не повече от пет дни каретата, с която графът се отправи на традиционната си сутришна разходка по околностите на своето родово имение край  Бат, Североизточен Съ̀мърсет, изгуби едно от колелата си на пълен ход. Ковачът, старият Тòмас Блейк, я огледа и заяви, че някой умишлено е пречупил крепежните шипове точно толкова, колкото тя да не се разпадне на бавна скорост. Съ̀мърфийлд си нарани болезнено главата, одраска си лицето. Лордът беше доста развълнуван и изплашен, и когато го преместиха в кабинета му, на бюрото вече лежеше още една анонимка. В нея се описваше току-що протеклия инцидент и конкретно същия метод на покушение над моя господин. Неизвестният подател се беше подписал не иначе, а именно като “Магистрàт”. Да, да... на латински – “Magistratus”!    

     Уèнсли и Ръ̀сел се спогледаха.

     – Вие донесахте ли писмата, хер Шулц?.. Тези същите, със заплахите? – с притворена любезност се поинтересува инспекторът.

     – Поне само последното – кимна немецът. – Господа, ние нямаме навика да съхраняваме тези омерзителни заплахи, но тази решихме да оставим за Скотланд Ярд...

     Èдмунд Шулц отново спусна ръка в папката си и когато я измъкна оттам, подаде на Джак сив правоъгълен плик. На него беше изписано с тънък калиграфичен почерк: “До Бàзил Гòдфри Съ̀мърфийлд, Ескуайър. ЛИЧНО на ръка” – стройно, сбито, равно, изящно. Име на подателя, обратен адрес, пощенски код и печат, разбира се, липсваха.

     Териерът отвори плика и изваждайки листа хартия, го подуши с носа си. Едва доловимата миризма на нещо флорално, сладко, почти лепкаво внезапно рязко се усили и удари по обонянието му. Странно! Като че ли се почувства леко замаян, но бързо разтръска глава и се овладя. Самият лист се оказа от най-висококачествената хартия – бяла, еластична, почти без гънки. Един прост обикновен работяга едва ли би могъл такава да си позволи, освен ако не я открадне от топографския отдел на печатницата. Вèнзел, герб или воден знак също отсъстваха. Със същия почерк, какъвто присъстваше върху плика, беше написана и заканата – равен издържан литературен език, никакви идиоматични изрази, съкращения или нещо такова, за което да се зацепи острия ум на един полицай.

     – Също така донесох и свидетелство от доктор Грèгъри Уайт, личният медицински консултант на лорд Съ̀мърфийлд. В него са задокументирани всички повреждения, случили се с моя рабоподател.

     Още един документ беше измъкнат от папката и подаден на Джак.

     – Графът е доста развълнуван. Сега той се намира в своята Лондонска резиденция в Хàйгейт под охрана на десетки слуги-индийци. Ужасно е изплашен, приятели мои... Така че какво да му предам?

     Уèнсли въздъхна тежко и кимна, сякаш неохотно.

     – Предайте, че Скотланд Ярд с готовност ще защити здравето и имуществото на такъв почтен поданик на Негово Величество Джордж V, по Божията милост Крал на Обединеното Кралство на Великобритания и Ирландия, защитник на Вярата, Император на Индия, Крал на доминионите и колониите.

 

     Когато хер Шулц напусна кабинета, ведомственият началник на “Отдел за Kриминални Разследвания” и глава на столичната полиция се обърна към инспектор Ръ̀сел.

     – Заеми се с този случай, Джак!.. По всяка вероятност това са само най-тривиални страхове на един възръстен човек, но съвсем не ми е нужен в момента някакъв скандал. Отиди при него, проведи разследване, хвърли прах в очите... И си вземи някой униформен полицай за солидност.

     Фред Уèнсли придирчиво огледа поизносения костюм на инспектора.

     – А, и още... смени си дрехите, Джак! Все пак ти предстои да пребиваваш във висшето общество...

 

***

     Àртан О‘Брайли, рижав здравеняк в новичка полицейска униформа и с габарити на млад мечок, излезе от гаража и тъкмо изложи на редките слънчеви лъчи своето широко лице, обсипано с плетеница от тънки червени венички и дребни лунички, когато някой изненадващо здраво го хлопна по рамото. Ударът беше толкова силен, че младият полицай политна напред, а шлема му се нахлузи върху очите. Иръмжавайки от ярост, О‘Брайли стисна челичени юмруци с явното намерение набързо да загрее физиономията на този подъл наглец. Извъртайки се, той го дръпна за ревера на бежево-кафевия коверкòт², но ахна и занемя, познавайки в дръзкия смелчаг инапектор Джак Ръ̀сел.

     – Ох... п-простете, сър! – изохка О‘Брайли, спешно направи крачка назад, отстъпвайки леко встрани. – Получи се грешка. Дали са ми явно някакъв огромен шлем. Ето го, на... вижте негодника, непрекъснато ми пада пред очите!..

     Териерът саркастично погледна смутения ирландец и поклати глава:

     – М-дааа... нова униформа. Не съм те виждал тук по-рано. Хм, новобранец ли си?.. 

     – Т-тъй вярно, господин Старши инапектор, вчера ме прехвърлиха от Академията – израпортува младият полицай все още с трепетещ от вълнение глас.

     Славата у инспектор Джак Ръ̀сел беше голяма. Всички знаеха неговите груби и недотам тактични понякога маниери на поведение, обаче началството благополучно си затваряше очите. Именно поради тази причина показателите на разкриваемост у Териера бяха на висота.

     – Е-ее... и как ти се струва тук, Мечок?.. Нали не възразяваш да те наричам понякога така?

     Àртан О‘Брайли за секунда се засуети, което предизвика язвителна насмешка на лицето на Джак.

     – С-съвсем не, сър – преглътна здравенякът, а червендалестото му луначаво лице още повече пламна.  

     – Впрочем – заяви инспекторът, – навярно и ти знаеш прякора ми, но те съветвам да избягваш да го споменаваш в мое присъствие. М-дааа... с какво съм виновен, че някога си един глупав пастор е нарекъл с моето име своя четириног питомец.

     – Тъй вярно, сър – изкозирува младият констàбъл³ и се изпъна като струна.

     – Свободно, О‘Брайли – подсмихна се Ръ̀сел. – Не се намираме на парадна проверка и не е нужно чак да ми козируваш. Просто ми отговори на въпроса как се чувстваш на новото място?..

     – Не мога съвсем да разбера, господин инспектор – рижият къдрокос ирландец се поодпусна, присвивайки леко рамене, – дали са ме наградили, или обратното – наказали.

     – Е, това скоро ще узнаеш... Изкарай автото! Отиваме в Хàйгейт. Нали знаеш къде се намира дома на лорд Съ̀мърфийлд?..

     Върху простодушното и открито лице на младия полицай се отрази явна уплаха. Пер, член на Общинската палата и Камарата на лордовете в Обединеното кралство, да, а и още граф, предизвикваше в закостенелите класови предразсъдъци на първобитния мозък на ирландеца почти суеверен страх.

     – Как да не зная, мистър Ръ̀сел?!.. Всички знаят това имение. Бяло, огромно, с колони... Простира се чак до гробищния парк.

     – Аха, именно, точно там ще ме откараш. И ще присъстваш, докато аз разговарям с почтения лорд... А, и да не забравя – не си отваряй устата! Разбра ли?..

 

***

     О‘Брайли шофираше уверено, ловко избягвайки локвите и лавирайки умело между двуколките, каретите и редките автомобили. В този ранен час най-модерната и светска част от британската столица пребиваваше в блажена полудрямка. Хората от елита, живеещи тук, водеха бохемски образ на живот и затова имаха навика да не се събуждат толкова рано. Всички, които сега препускаха по улиците, бяха или прислужници и портиери, бързащи към службата, или куриери, доставящи свежи продукти за закуска на почтените сърове и лейдита.

     Домът на лорд  Съ̀мърфийлд стоеше в средата на зелена морава, ограден с внушителна ограда. От останалите жители на Лондон го отделяше почти àкър земя. Високата каменна стена с остри пики не позволяваше на хулигани да прескачат оградата. От територията вътре се чуваше вяло джавкане на кучета. Приближавайки към масивната дървена порта, младият полицай спря автомобила и с очакване погледна към Ръ̀сел.

     Инспекторът му кимна, измъкна се от колата, закрачи напред и се спря около тясната вратичка в огромната дворна порта. Нито въженце на камбанка, нито входно чукче не се откриваха. Наложи се да пристъпят в ход здравите юмруци.

При първите силни удари малкото наблюдателно прозорче се открехна. Две огромни тъмнокафяви очи на нечие набръчкано, потъмняло от времето и слънцето лице, се взряха в Джак.

     – Какво желае, сахиб?.. Господар не давал разпореждане за ранни гости.

     Териерът свирепо се намръщи.

     – Инспектор Ръ̀сел, Скотланд Ярд. С мен е полицай О‘Брайли. Тука сме по лична молба на хер Шулц и по желание на твоя господин. Живо отваряй вратата!

     – Извини, сахиб – индиецът беше непоколебим, – но хазяин не съобщил за твоя визита... Аз праща човек в къща да разузнае. Има търпение и чака тук!..

     Наблюдателното прозорче се захлопна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от нервното сумтене на рижавия констàбъл. Накрая той не издържа и почти доверително сподели с Джак:

     – Ама че мръсно животно! Нали, господин инспектор?.. Бих го врязал в оградата за наглата дързост, за да не му става друг път навик. Графът явно твърде добре се отнася към своята прислуга, щом като така са се разпуснали.

     – Успойой се, О‘Брайли – изсумтя Джак, опирайки гръб на масивната оградна стена  и кръстосвайки ръце на гърдите. – Ще има време кога да изпробваш удара си на тези мерзавци.     

     Вратата още дълго не се отваряше. Инспекторът и младият полицай постояха така около десетина минути, а може би и повече, докато най-накрая тяхното очакване се увенча с успех. Тесният процеп в голямата порта безшумно се разтвори и мургавата ръка на стражата ги подкани да влязат вътре.

     – Влизай, сахиб! Хазяин чака...

     Джак влезе вътре и с удивление забеляза множеството служители-индийци в двора. Суровите лица на охранителите на лорда не предвещаваха нищо добро. Тъмни, сухи, обветрени чела и бузи, внимателни остри погледи, мазолести ръце, здраво стискащи оръжието. Няколко човека държаха на каишка злобни тренирани псета, които при появата на непознатите, се втурнаха напред, задавяйки се от лай. Поводите на зверовете опасно се натегнаха.

     – Охо, я виж ти! – О‘Брайли с интерес се огледа. – Изглежда многоуважаваният лорд е решил да си устрои военна кампания в пределите на собственото имение.

     Съпроводени от въоръжена до зъби охрана, двамата полицаи от Скотланд Ярд достигнаха парадния вход и изкачвайки се по широкото стълбище, се оказаха в приемната, където вече ги очакваше възрастен иконом. Онзи на свой ред поведе ранните, по тукашните мерки, посетители вътре като предварително помоли да предадат своето ожъжие.

     Вторият етаж, облицован в тъмен махагон, изобилстваше с индийски статуетки и огромни растения в саксии, и приличаше повече на убежище на стара мома, която на своята преклонна възраст си търсеше нечия млада компаньонка.  

Кабинетът на лорда се оказа широко помещение с висок таван. Полици с книги заемаха цялата една стена. На другата като музейни експонати бяха овесени най-различни хладни оръжия, трофейни нокти и кожи на диви животни, чучела на препарирани хищни птици и зверове. Особено се открояше на този стъписващ на пръв поглед фон една озъбена глава на бенгалски тигър, когото, навярно някога, сам Съ̀мърфийлд беше прострелял, а после предал за обработка на някой съвсем неглупав таксидермист-препаратор. Зловещата паст изглеждаше злобна, настървена и напълно натурална.

     Широката писменна маса сияеше от чистота и идеална подредба. Тежък инструмент за писане, купчина щамповани с герб листове хартия, бели пликове с художествено оформрни монограми – всичко внимателно подредено в стройна линия като построена на плаца гвардия.

     – Лорд Съ̀мърфийлд скоро ще ви приеме, господа – подхвърли икономът и се оттегли също толкова важно, както се беше и появил.  

     Занизаха се дълги напрегнати минути, които трябваше да се прекарат в кабинета. Украсата, скъпа и фрапантна, скоро престана да се набива така крещящо в очите. За да убие изморителното време на чакане, Джак на драго сърце би разгледал по-подробно градската библиотека на графа, но внезапна боязън подави желанието му.

     Най-накрая се появи и самият стопанин на имението. Дълъг износен халат, разрошен мазен пух сива коса на потреперващата глава, блуждаещ поглед и бастун с ръкогватка от слонова кост, на който лордът се подпираше при ходене. На Джак му стана леко тревожно. Той беше виждал портрети на членовете от Камарата на лордовете и знаеше, че граф Съ̀мърфийлд е на не повече от петдесет, но сега пред тях изникна някакъв древен старец. За такива още казваха: “Я виж как си живее и живее, а вече в гроба го поставят задочно”.

     Със ситни крачки, обут в пантофи с извити нагоре върхове, лордът докуцука до своето кресло и отпускайки се тежко в него, махна с ръка.

     – Моля великодушно да ме извините, господа!.. Нещо не се чувствам много добре...

     – Ако вашето неразположение, сър Бàзил, ще попречи на беседата ни – Джак учтиво се поклони, – то ние с радост бихме избрали друго време за визита.  

     Лордът трепна с ъгловатите си рамене.

     – Че защо, уважаеми?.. Нека поговорим сега, въпреки че няма какво толкова да ви кажа. Хер Шулц навярно ви е съобшил всичко, което зная, и се опасявам, че е това – не повече. Седнете, господа, седнете...

     Джак си сне каскета и се настани в креслото срещу хазяина на дома, а рижавият О‘Брайли, застилал неподвижен при появата на лорд Съ̀мърфийлд, сякаш досущ приличащ на вкаменения вехтозаветен сòлен стълб на Лòтовата жена⁴, остана така да стои изправен с изпънати гърди и плътно прибрани, срегнати ръце отстрани.

     – Какво искате да узнаете, джентълмени? – графът отново потрепери с рамене. – Това провинциално именийце, да, уверен съм, именно този проклет дом в Сèджмур е виновен за всичко и ако бях мъничко по-невзискателен и не толкова принципен към делата, то не биха били всичките тия неприятности. И главното – де факто няма за какво точно да заявя. Никой не ме е нападал с нож в ръка, храната ми се проверява от слуги-индийци всеки път, когато сядам на масата. Почти напълно изключих конните и автомобилните разходки от програмата си, затворих се изцяло зад стените на столичното си жилище, обкръжен от въоръжена до мозъка на костите охрана. Но знаете ли от какво най-вече се страхувам?.. Боя се от сънищата, от тези глупави кошмари, които ме преследват и измъчват денонощно като изцеждат до капка клетата ми душа, разкъсвайки я на парчета. Готов съм да отдам злощастното парче земя на първия срещнат скитащ просяк, но желаещи, уви, не се намират... Аз се предавам, господа, но за жалост своя враг така и не мога да видя, нито пък да назова конкретно!

     – Сър Бàзил – Джак отново почтено сведе глава, – разбирам всичката тежест на вашето положение. Обаче имам цяла поредица от въпроси, които съм принуден да ви задам.

     Лордът кимна в знак на съгласие. Неговият посърнал и силно измършавял профил му придаваше сходство с древна хищна птица.

     – Вашият адвокат Èдмунд Шулц спомена, че акта за покупка на имението край град Брѝджуотър, в общината Сèджмур на графство Съ̀мърсет, е постъпил при вас от покойния ви партньор по игра на карти. Мога ли да узная неговото име?

     – Няма нищо по-просто – въздъхна стопанинът на дома. – Това е сър Àйзек Уайтхет. По-рано той е служил в Адмиралтейството на Нейно Величество кралица Виктория, в отдела за шифриране. Славен дребосък, веселяк с очарователна съпруга... По принцип той не се нуждаеше от пари, но ако в действителност е изпитвл подобна нужда, то аз на драго сърце бих му заел всякаква сума, което и направих. Това беше нещастие, такова нещастие, тц-тц-ц-ц...

     И лорд Съ̀мърфийлд зацъка съжалително, поклащайки в синхрон с и без друго треперещата при изговора на всяка дума глава.

     – Следствието установи самоубийство? – попита след кратка пауза Ръ̀сел.

     – Тъй вярно. Инспектор... ох, как му беше името... – лордът за секунда се поколеба. – Дали не беше Спèнсър?.. А, не, не, Стѝвънсън, ми се струва. Да, точно така. Та значи този мистър Стѝвънсън установи това без всякакви съмнения. Нали знаете – следи от барут по ръцете, изгаряния в областта на слепоочието...

     Джак съгласно кимна.

     – Още един въпрос, милорд... Вие сте наели частен детектив. И какво му съобщихте, когато му връчихте случая?

     – Реших да намеря предишния владелец на новопридобитото ми имение – усмихна се Бàзил Съ̀мърфийлд, показвайки редица дребни бели зъби.

     – Значи сър Àйзек Уайтхет не е бил първият собственик? – учуди се Джак.

     – Не-еее-а-а... – графът отрицателно разклати глава, поради което отпуснатите му бузи се размяхата като пергаментова хартия на вятъра. – Веднъж на чаша шèри, когато двамата си запълвахме времето в клуб “Бягащият кон”, той ми сподели, че компанията му е спечелила съдебна тъжба с някакъв си холандец и че част от имуществото на чужденеца, което се намирала на Острова, била очуждена в негова полза. Покрай службата си в Адмиралтейството, сър Àйзек импортираше строителна дървесина от Новия Свят... Е, надявам се, че нямате повече въпроси, господа?.. Рискувайки да се покажа груб, аз ще ви помоля да прекъснем нашата беседа! И наистина, страшно се уморих...  

     – Да, лорд Съ̀мърфийлд, засега това е всичко – Джак стана и отново се поклони. – Остана само една малка дреболийка...

     – Позволете да разбера каква?!..

     – Ще помолим за разрешение да огледаме вашето имение в Сèджмур, както и прилежащия към него участък земя, разбира се.

     Бàзил Съ̀мърфийлд поразмисли немного, след което махна с ръка:

     – Поне подпалете до пепел тая съборетина! Сам сатаната я е построил и разни шашми с оня холандец върши там...

     В гласа на графа се надигаше вълна от истерия. Нотките в речта му се стремяха да прераснат в крясък и действително време беше вече скотландярдските полицаи да изчезват оттука.

     Получавайки на тръгване от иконома адреса и името на изчезналия без вест частен детектив, Териерът и Мечокът се полкониха и напуснаха този странен дом.

 

***

     Следваща спирка се оказа кантората на частния детектив, разполагаща се в Бèксли. Домът на крайбрежната алея със своите партерни решетки и прозорци гледаше направо към Темза. Проста табелка на вратата, мъничък звънец, черни от сажди и мръсотия стъкла, през които едва пробиваше вялата слънчва светлина. О‘Брайли се опита да разгледа нещо през прозореца вътре, но само дето си изцапа носа.

     Приклякайки ололо ръждивата ключалка, инспекторът извади от вътрешния си джоб на кверкòта връзка шпецове и под въпросителния поглед на рижавия констàбъл, се зае с отключването на вратата.

     – Ето ти, О‘Брайли, първи урок – дрезгаво произнесе Ръ̀сел. – Ако не виждаш нищо лошо в малкото понякога нарушаване на правилата, то пристъпяй ги в благото на обществото. Но и главното – после по съдилищата да не се влачиш.

     – Не, господин инспрктор – младият полицай с ужас размаха ръце, – аз, разбира се, съм гроб, но ако изявднъж някой види и докладва?

     – Никой няма да ни види, О‘Брайли...

     Ключалката сухо изщрака и вратата със скърцане се открехна.

     – ...Хоп, готово. Супер!.. А ние с теб на никого не ще кажем – доизказа се Джак и прекрачи през прага.

 

     Всичко вътре в помещението беше покрито с дебел слой прах и паяжини – пода, тясното бюро с купчища разхвърлени бумаги и книги, полупразния шкаф, криещ в себе си начената бутилка скоч и двойка неизмити пропукани стъклени чаши. По количеството прах можеше да се определи колко отдавна хазяинът не се беше прибирал и дали изобщо някой чисти този офис. Всички интересуващи пунктове бяха отметнати.

     – Какво търсим тук, инспркторе?.. Сър? – О‘Брайли застина насред приемната, стискайки здраво носа и устата си с длан.

     – Алергия?! – съчувствено се поинтересува Джак.

     – Да, сър, от самото детство ме измъчва.

     – Е, какво да се прави, търпи! – Ръ̀сел отиде до бюрото, оставяйки след себе си ясни отпечатъци от своите подметки в прахта. – Ние издирваме всичко, което се касае до дома в Сèджмур, до лорд Съ̀мърфийлд и неговото обкръжение. Всяка улика, всяка зацепка ще бъде изключително ценна.

     Двамата полицаи решиха да не пускат газовите фенери, макар че в кабинета на пропадналия в дън земя детектив в действителност беше доста тъмно. Бояха се, че такова количество прах би могло да предизвика пожар, а пожарът, както се знае, е най-добрата погребална процедура за всякакви улики. По-лошо от него може да бъде евентуално едно наводнение.  

 

     Наричаха изчезналия Лу̀кас Хòлидей (или просто Лъ̀ки – “Щастливецът”, както сам обичаше да се разписва). Той пребивавал на Хòланд Парк Миус 11, в модерна и луксозна кватрира в пансиона на мисис Естèр ван де Берг – възрастна холандска емигрантка-вдовица. Твърде скъпо жилилище в престижния район Кèнсингтън за частен детектив, чиято практика, изглежда, не процъфтяваше. Джак отбеляза в бележника си, че трябва да се посети пансиона на тази холандка в най-скоро време.  

     В едното чекмедже на бюрото се откриха купчина неплатени сметки, небрежна папка със стари недовършени дела и празна кутийка за патрони.

     Другото чекмедже доведе към неочаквано разкритие. Едва дръпнал дръжката му и острото обоняние на Териера улови как из въздуха се разнесе същия онзи странен сладък аромат на цветя и желирана меласа, какъвто излизаше от заплашителните послания към граф Съ̀мърфийлд. Отначало слабо, а в последствие дразнещата миризма все повече се усили, че чак залютя на очите и той леко се просълзи. А да не говорим за Мечока – това само засили пристъпа му на алергия и клетникът така зловещо се разкиха и разкашля, че едва успя да се удържи на крака и да не се свлече на земята.

     – Ат-ат-хчи-и, ат-хчи-и, ат-хчи-и... Ох, Боже мой!.. Ат-ат-ат... хчи-и... – бедният О‘Брайли, съвсем не беше за завиждане да се наблюдава как тази адска кихавица и кашлица шяха за малко да го погубят.

     Ръ̀сел побърза да затвори проклетото чекмедже като в последния момент измъкна оттам още един плик, същия такъв безлик и анонимен правоъгълник с вложен в него скъп лист хартия. На бумагата се подчертаваше, че указаният частен детектив трябва да се откаже от поетия случай, за което ще получи парично възнаграждение от хиляда фунта налични. Също беше посочено мястото и времето, където Хòлидей трябваше да се появи, за да си получи обещаната награда.

     – Ето и целият секрет – промърмори Джак, сгъна писмото и го пъхна обратно в плика, който побърза да скрие дълбоко в джоба на сакото си, за да не предизвика отново яростна кихавица у своя партньор. – Младежът просто е избягал с парите, плюейки на задълженията си. Не-а, какво може само да направи с един джентълмен острата нужда от пари! Тц-тц-ц-ц... Макар че...

     – Инспектор, сър...

     Àртан вече се беше малко поуспокоил и овладял алергичния си пристъп, същевременно и обходил целия офис, и сега с нетърпение очакваше кога ще напуснат тази прашна гробница. Очите му се бяха превърнали в огромни червени петна, а по подпухналите му и надупчени нос и лице се очертаваха ситни влажни пътечки от потекли сълзи.

     – Аз всичко прерових. Тука няма нито следа от някакви улики. Съвършено нищо, сър!.. Даже картотека липсва... А у един приличен детектив все пак някакъв порядъчен списък трябва да има.

     Джак напусна приемната на Лъ̀ки Хòлидей с леко раздразнение и недоумение. От една страна версията, че младокът е взел патите и офейкал далеч от Лондон беше напълно издържана, но от друга – защо офисът е останал неосвободен и вещите в него, макар на пръв поглед да изглеждаха съвършено безполезни, си стояха непокътнати по своите места? Хм, нещо тук не беше, както трябва...

 

***

     Мадам ван де Берг се оказа миловидна старица, която съвмещаваше в себе си следните качества: патриархалното спокойствие на добрата стара Англия; осанката, маниера на поведение, идръжливостта и физическата подготовка на армейски офицер; хитростта и изобретателността на древните холандси мореплаватели.

     – И... какво желае Скотланд Ярд? – прозвуча нейният артистичен сопран, след като Ръ̀сел и О‘Брайли ѝ се представиха на вратата.

     Неголямата уютна гостна, в която мадам ван де Берг водеше делата си, беше украсена в меки пастелни тонове. Кръгла масичка с изящни резбови крачета, малка камина, чиято полица беше отрупана с най-различни дрънкулки, удобно кресло-люлка, в което съдържателката на пансиона провеждаше спокойните си вечерни часове, свободна от жалванията на квартирантите и събиране таксите за наем.

     – Мисис ван де Берг – Джак повдигна каскета си в приветствие, – аз и полицай О‘Брайли сме дошли при вас по работа.

     – Е, влизайте, щом като вече сте тук – гласът на стопанката на сградата, който не беше съвсем изгубил своя нидерландски акцент, прозвуча звънлив, мелодичен и млад, и съвсем не подхождаше на преклонната си владетелка. – Навярно не по собствено удоволствие се явяате при старата Естèр?

     Ръ̀сел кимна, закачи шапката си на куката в антрето и прекрачи прага на гостната. О‘Брайли остана да стои прав пред отворената врата. Джак немного потъпка с крака намясто, но старата госпожа така или иначе не му предложи стол за сядане.  

     – Както вече споменах – изкашля се той, – идваме при вас по работа. По повод на един ваш бивш наемател, някой си мистър Хòлидей.

     – Че защо бивш?! – бръчките по челото на мадам Естèр придобиха още по-голяма релефност.

     Врзрастната дама с неохота се надигна от люлеещия се стол и отиде до малката етажерка, където смъкна от полиците една огромна тежка книга. Сухата ѝ старческа ръка уверено се вцепи в дебелия счетоводен тефтер и тънкият ѝ показалец се плъзна по редовете.

     – Така, така... мистър Лу̀кас Хòлидей. Я да видим... М-да, строен, млад блондин. Крамоли и разправии с него нямаше. Порядъчен, вежлив... Няколко пъти само помоли да се поправи газовия фенер. И веднъж се жалваше от дребна пукнатина в стъклото на прозореца. Винаги си плащаше наема навреме и за напред... Ето, предплата за неговата боксониера е внесена чак до март месец, идната година.

     Настроението на Джак, и без това съвсем непразнично, започна стремително да се разваля.

     – Мисис ван де Берг, кога за последен път сте видели вашия наемател?

     Старата жена изрази недоумение:

     – Ами преди две седмици го видях, когато внесе предплата за жилището... Многоуважаеми, при мен не е хотел. Хората влизат и излизат, когато им трябва. Ключове не предават, не ми се отчитат. Живеят, както си искат, всъщност... Единствено само мебелите да са в порядък и съседите да не се оплакват от вдигане на шум.

     Ръ̀сел се изкашля в юмрук и кимна.

     – Скотланд Ярд има основание да предполага, че мистър Холидей е изчезнал някъде. Можем ли ние с младия полицай да огледаме неговото жилище?

     И без това тесните очи на старицата се превърнаха в две тънки ивички. Желанието да насоли носовете на тези нахални “бòбита”⁵ се смесваше със страха ѝ пред съдебните ордери, да, а и също за методите и грубото поведение на Скотланд Ярд тя прекрасно знаеше. Ръ̀сел, цивилният полицай, стоящ пред нея, днес изглеждаше възпитан и любезен, а можеше и обратното: да не попита за разрешение и просто да изрита вратата, а и тази громила зад гърба му  – разрушител с ръст на йети и лице на пещерен човек – на драго сърце би му помогнал и без колебание би участвал в погрома на квартирата.

     – Ето, вземете – произнесе с неохона въздишка възрастната дама и подаде на Джак връзка ключове. – Апартамент седем, на втория етаж...  

 

     Трябва ли да се споменава, че нищо съществено в помещението не се откри, и ето че най-лошите подозрения на лорд Съ̀мърфийлд се потвърдиха. Лъ̀ки Хòлидей не беше взел със себе си нищо от своите вещи и лични бумаги. Тетрадката със записки така и си стоеше на масата. Там лежеше също и недовършено писмо към някоя си Жаклѝн, изпълнено с пламенни и горещи признания. Намери се още и делово предложение от агенция “Пѝнкертън”⁶, знаменитото американско детективство, желаещо да наложи лапите си на Острова, което предлагаше на Хòлидей да работи за тях на теритирията на Обидиненото Кралство. М-да, ситуацията се оказа не така уж проста: любима жена, кариера, добър хонорар от графа, съблазнително предложение от чужда агенция... От това нито един човек, намиращ се в трезво състояние на ума, няма да избяга приживе. Това надвишаваше всичко, включително и солидния джакпот, предлаган от тайнствения “Магистрàт”.

     Извършено беше немалко, но полза от това съвършено не се откри. За първи път от дълги години на работа в полицията, Джак Ръ̀сел абсолютно не можеше да си представи какво да направи по-нататък.

 

***

     Утрото на новия ден се оказа изненадващо слънчево и решавайки да не взема екипаж или таксомотор, Ръ̀сел излезе от дома си и с лека уверена походка закрачи по посока към Уàйтхол Пàлас 4. Купищата бумаги, които инспекторът изучи вечерта, не успяха да развеят вчерашните му съмнения. Телесните повреждения, които така внезапно получил сломеният вече духом лорд, се оказаха абсолютно истински и съмненията в авторитета на доктор Грèгъри Уайт, направил медицинското заключение, биха изглеждали просто безрасъдни и оскърбиъелни, въпреки че всичко по-нататък вървеше доста объркано.

     Констàбълът, изпратен от Джак в Североизточен Съ̀мърсет, огледа колесницата, претърпяла пътната авария, и дълбоко се осъмни в случайността на нейните повреди. Поднасянето на крепежните елементи на транспортното средство се оказало твърде голямо и рискуво, така че колелото би могло да излети в селдствие на сблъсъка с поредното по-изпъкнало паве на иначе негладкия калдъръм.

     Яснота с взрива на парния котел на търговския кораб също нямаше. Всички разпитани експерти в един глас твърдяха, че е възникнал нещастен инцидент поради някаква загуба на еластичност на уплътнението. Парчета от него се откъснали и блокирали изпускането на пара през клапъна като по този начин предизвикали огромно количество излишно налягане, в следствие на което парния котел не издържал и се взривил като бомба.

     Може би и наистина имаше проклятие, тегнещо над главата на нещастния лорд. Но в съществуването на тайна могъществена организация под названието “Магистрàт” трудно можеше да се повярва. Да, а и после, ако толкова им трябвало на нейните членове това проклето имение, то защо да не са могли просто да наемат поставено лице или да възложат да проучи сделката някой обикновен риèлтор⁷? Откъде такава секретност и главното – защо?

     Изводите сами се набиваха в съзнанието. Трябваше неотложно да се замине за Сèджмур и да се огледа проклетия дом. Може би там и се спотайваха отговорите на всичките тези въпроси.

 

     Джак едва се добра до кабинета си, когато се сблъска там пред вратата с превъзбудения О‘Брайли. Очите на рижавият ирландец отново бяха зачервени, но този път от преумора и на лицето му сега сияеше самодоволна усмивка.

     – Намерих! – възкликна той. – Намерих, господин инспектор!

     – Какво си намерил? – Джак отмести с ръка младия полицай встрани и проникна най-после в кабинета.

     – Намерих... – дочу се отново, но този път не толкоз уверено.

     – О‘Брайли, в името на Свети Пàтрик, говори по-ясно!

     – Ето... – Àртан положи на бюрото голям дебел плик. – Още вчера намерих у тоя частен детектив в приемната една читателска карта за Кралската библиотека. И ето че все си мислех за какво му са на такъв абдàл книжки?.. Е, и затова се отправих след работа направо там. Даже униформата не си свалих... Тази сутрин също първо там отидох, за да доуточня всички подробности...

     – И какво можа да изясниш? – в погледа на Джак се появи искрица заинтересованост.

     Инспекторът вдигна големия плик, седна зад бюрото и с уверен жест отблъсна встрани множеството папки с натрупани в тях дела. Отваряйки го, той измъкна от него листата хартия и се зачете в тяхното съдържание.

     – Хòлидей, разбира се, е издирвал холандеца, но добре че се е случило търсенето му да не го приведе в посолството, а в библиотеката – О‘Брайли сияеше като новичък шилинг. – Нещо му е потрябвало и той решил да изучи плана на зданието, на същото онова, което стои в придобитата земя в Сèджмур от лорд Съ̀мърфийлд.

     – Но тук те са два... тези планове – Джак положи на бюрото две разгърнати части от скици със строителни чертежи и описания. – Единият, както виждам, от 1781 година. Вторият, почти съвсем новичък... от 1896-та.

     – Да, именно. Позволете, сър...

     Àртан изчезна зад вратата и след няколко минути отново се появи в кабинета като държеше в ръцете си стар полицейски фенер. Взимайки двата плана, при което налагайки новия върху стария, той поднесе скиците към светлината.

     – Виждате ли, сър?!

     Джак се вгледа внимателно. Миг стед това на устните му се изписа насмешлива усмивка.

     – Къщата, де факто, са я построили почти наново – сподели доволно О‘Брайли. – Прикрепили стопанска постройка, разширили конюшната и гаража. Но ето какво ме смути... Та значи, вижте, мазето изведнъж станало по-малко. Приблизително трийсет фута някъде... Аз разбирам, когато събарят стени, когато преустройват кули и изграждат нови помещения, но за какво им е било да засипват мазето?.. Не разбирам!.. А, и ето какво още открих. Имението първоначално принадлежало на главата на холандската крю́ингова компания⁸ “Карлòте де Йонге”, а по-конкретно на нейния учредител – някой си сър Вѝнсет ван Дайк, който се ползвал от монопола на Западната Индийска компания за доставка на чай и слонова кост от Индия.

     – От Индия казваш? – Джак отново се ухили. – Приготвяй се, Мечок! Имаме много работа. Днес ще заминем...

     – За Холандия?.. За... Индия?!..

     – Не, О‘Брайли, за Съ̀мърсет. Но по пътя ще направим една важна спирка...

 

***

     Сър Джòуел Вàлънтайн беше известен като изкусен познавач сред ценителите на добрия тютюн и скъпите вина. Ползвайки своя уникален нос, опитният сомелиер можеше безпгрешно да определи сорта и годината на вината, а също така и качеството на скъпата пура и първокласната цигара. Именно при него в гостната сега се намираха инспектор Ръ̀сел и констàбъл О‘Брайли. 

     Сър Джòуел, висок кльощав мъж, с огромен като ветропоказател нос и пищни бакембарди, не се славеше като ранобудна чучолига и сега, увит в уютен домашен халат, дремеше и се наслаждаваше на свежия вестник и чашка ароматен чай. При появата на двамата полицаи, той стана от люлеещия се стол и широко се усмихна:

     – Винаги се радвам да помогна на Скотланд Ярд.

     – Вие много ще ни улесните – Джак измъкна от вътрешния джоб на сакото си плика със заплахите към лорд Съ̀мърфийлд, който протегна към сър Джòуел. – На вашия нюх биха могли да завидят всички хрътки-преследвачи в Лондон, само че те имат един очевиден недостатък – липса на вашия остър ум и багаж от знания.

     Думите на Джак допаднаха по душа на изискания сомелиер, който благосклонно кимна и поставайки чашката на масичката за списания, протегна кокалестата си ръка към плика.

     – Това е много интересно писмо – Джак стискаше плика и не бързаше да го предава на стопанина на апартамента. – Хората, упоменати в него, са твърде влиятелни особи. Така че преди да ви го предам, ще ви помоля да дадете думата си на джентълмен, че всичко, което се случва в момента, не ще бъде разгласено дори и по случаен начин.

     – Заклевам се – Вàлънтайн кимна и се усмихна. – Обаче не разбирам с какво мога да ви бъда така полезен. Аз не съм следовател, нито криминален експерт-графолог.

     – Миризмата, аромата на цветя и сладко-косела меласа... – най-накрая Ръ̀сел се раздели с бумагата.

     Поемайки тайнственото писмо, сър Джòуел го поднесе към вълшебния си дълъг нос. Секунда след като го подуши, лицето му изведнъж пребледня като на привидение. Ръцете на вещият експерт се разтрепериха. Той светкавично отблъсна от лицето си поднесената му анонимката и моментално я захвърли на земята.

     – В името на всичко свято, инспекторе, откъде имате това дяволско послание?

     Джак, обезкуражен от такава остра реакция на сомелиера, със смущение разпери ръце.

     – Следствени работи... Но за бога, сър, моля ви да поясните какво чак толкова ви разстрои?

     – Миризмата! – сър Вàлънтайн изведнъж тежко се отпусна в люлеещото се кресло. – Тя ме върна в онези далечни години на служба в Индия. Приседнете, господин инспектор! Ако ви е интересно, това ще бъде много дълъг разказ...

 

***

     ...Мохèнджо-Дàро⁹ е древен град, много-много древен и изчезнал преди стотици хиляди години. Обкръжен и забулен в тайни, неговите руини помнят кървави трагедии и жертвоприношения на забранения култ към съпругата на бог Шѝва – Кàли, черната богиня на смъртта и разрушението. Само че аз като просветен и образован човек предпочитам да гледам трезво на нещата и да ги наричам с истинските им имена, приятели мои. Уви, така и се е получило, че на много места по света има нещо подобно, същото такова мерзко и кърваво: у древните гърци – Лунната Хекàта, богинята на нощта Нѝкта, подмамената от Хàдес и негова съпруга Персефòна (богиня на подземното царство); у древните римляни – Прозерпѝна (аналог на древногръцката Персефòна), царица на подземния свят и съпруга на Плутòн; в древен Египет – Нейт и Нефтѝда, богини на отвъдното, закрилници на мъртвите и техни водачи в подземното царство;  в древна Месопотамия – шумеро-акадската богиня Ерèшкигал, “великата подземна госпожа” и повелителка на Иркàла – земята на мъртвите; у древните ирландци – Мòриган, летяща над бойното поле като черен гарван; на север – войнствените валкирии и демоничната Хел, владетелка на подземния Хелхайм, Туòнетар – “Кралицата на смъртта” в задгробната Туòнела… Навсякъде жестокост и женско начало. М-да, каква ирония, господа! Каква ирония...

 

     В онези години аз бях млад лейтенант. Сипàйският метеж¹⁰ и сраженията при Àгра бяха затихнали и нашата колониална войска вече въвеждаше порядък, но бяха останали да зеят в тази страна такива гнойни язви, които си струваше да се изрежат. За да не се отсече цялата ръка трябва да се отстрани пръста с гнойния абсцес, такова ще ви каже всеки доктор, и по това време ние се считахме именно за такива “хирурзи”. Нашият полк под командването на Дòлалд Мàкбрайд, пряк подчинен на генерал-майор сър Хèнри Бъ̀рнард, се придвижваше по устието на река Инд, за да изкоренява заразата, названието на която от хинди се превеждаше като “Черното цвете”. Неголяма група индийски бунтовници-сепаратисти се спотайваха някъде там в гъстата джунгла, укривайки се от справедливото възмездие на Короната.   

     Спомням си, че плющеше и се изливаше пороен дъжд, така че цялата ни униформа се превърна в слепена като кора тъкан. Конете и каруците газеха и се забиваха е калта, лицата и ръцете на войниците се надуха от ухапванията на гигантски комари-кръвопийци. Множество хора ги повали треска от ухапването на отровни насекоми и влечуги. Част от войската потъна в придошлата река и се удави. Полкът все повече редееше, хората започнаха да недоволстват, да роптаят. Голяма част, да не кажа почти всички от гитовете и носачите, изпратени от Адмиралтейството, се разтваряха в непроходимите гъсти дебри и повече не се завръщаха. Полевите медици не можаха да насмогнат с прекаленото натоварване. Множество могили оставихме по пътя си и това бяха гробове не на врага, а на бойни другари, на приятели. Това беше истински ад на земята, неговото най-страшно въплъщение. Аз също легнах, цялото ми тяло го разтресе ужасна треска. Почти изгубих зрението си и не можех да говоря през голяма част от пътя. Но за щастие силният и издръжлив английски организъм започна да се поправя и когато войската вече приближаваше до устието, аз отново можех да се крепя изправен на седлото и да държа в ръка оръжие.

     На дванайстия ден от похода ние настигнахме “Черното цвете” рано сутринта, когато техните войни се бяха окопирали в руините на древния град и започнаха веднага да ни обстрелват, само че бяха далеч до английската точност. Фуд след фуд нашата оредяла вайска настъпваше напред, затягайки обръча, и най-накрая, когато у сепаратистите почти не останаха сили, те се скриха е големия храм. Предприехме нов опит за щурм. Командата беше точна и ясна – пленници да не взимаме, и затова никой не жалеше боеприпасите. Обаче когато влязохме вътре в храма, то и застинахме в ужас – трийсет и девет индийци, нахвърлили оръжията си на купчина встрани, лежаха неподвижни на земята. Лицата им отразяваха спокойствие и умиротворение. У много на лицата беше застинала блажена посмъртна усмивка. Всичките до един бяха мъртви.

     В средата на цялото това мракобесие се възвишаваше златна куповидна чаша на висок олтар, под която танцуваха пламенни езици. Именно тя разнасяше този странен сладко-кисел аромат на цветя и меласа. Аз и още няколко офицери заподозряхме, че нещо тук не е наред, и веднага дадохме команда за отстъпление. Но беше късно. Нашите войници започнаха да се свличат на земята и гърчат, конете се плашеха и издигаха на задните си крака, хвърляйки от седлата ездачите. Внезапен порив на вятъра удари в лицето и аз едва успях да закрия с длани носа и устата си, но голяма част от другите не успяха. Това беше “Диханието на Кàли”, ароматът на Nelѝmbo Nèro – “Черният лотос” – най-страшната и смъртоносна отрова, чиито изпарения са способни да умъртвят даже слон. Оказали се в обкръжение, бунтовниците решили да приключат със себе си като заедно се принесат в жертва на своето лъжливо божество.

     “Диханието на Кàли” е рядка отрова. Никой така и не може още да каже от какво се изготвя. Местните нещо бръщолевиха за гняв свише, “кръв на света”, изтичаща от нейните зеещи рани. Има, казваха, в този свят магистри, или по-точно някакъв “Магистрàт”, чиито членове пият от раните на мирозданието като поддържат така своя вечен живот. Това са адепти на най-черния култ, в сравнение с когото Кàли представлява не повече от скромна девойка на първа среща.

     Полковник Мàкбрайд отдаде заповед и малцината, които оцеляхме след целия този кошмар, се отдлечихме на няколко мили и стояхме там почти седмица, докато една вечер мен и няколко офицери не ни извикаха в комадната палатка.

     Дòналд Мàкбрайд, властен едър мъж с огромни ръце и остри посивели коси, седеше зад походната маса и вечеряше.

     Когато ни видя той кимна и ние, очаквайки по-нататъшните му разпоредби, мълчаливо наблюдавахме как нашият командир поглъщаше сдудено глиганско месо, разпивайки го с неразреден скоч.

     – Господа!.. – отпи той от чашата и преглътна. – Ние още не сме завършили започнатото...

     Въпроси не последваха. Всички очаквахме продължение на монолога и Мàкбрайд не застави дълго да го чакаме. Пресушавайки чашата, полковникът продължи:

     – Вие, лейтенант Вàлънтайн, и вие, капитан Дъ̀глас, вземете със себе си два взвода и претърсете храма. Заберете оттам всички документи, а също и чашата с отрова, но действайте много внимателно. Не са ми нужни нови излишни жертви. Тръгвайте веднага!..

 

     Заповедта ми се стори меко казано “странна”, но кой съм аз такъв, че да обсъждам разпорежданията на своя командир. Със себе си взех един слуга-индиец, който прекрасно можеше да говори хинди и санскрит и да разчита древните йероглифи. “Диханието на Кàли”, както моят индиец уверяваше, повече не е опасено, ако не се намираш дълго с него. Изпаренията, парите, ето какво действително е смъртоносно опасно. Впивайки се, да кажем, например в хатрия или парче плат, те действат на човешкия организъм като разрушителна чума. Такъв човек като че ли се стопява пред очите ти, състарява се, губи теглото и косите си. Струва си само да постои някой няколко дни в стая, чиито стени са пропити от аромата на “Черния лотос”, и той вече след седмица се превръща в грохнал старец. На нас ни предстоеше да пребиваваме вътре в храма не повече от час и това можеше само да ни радва...

     За пренасянето на отровната чаша осигурихме дървен сандък, облицован със сламено-тръстикова рогозка и восъчна тъкан, закрит отвътре с ламаринени пластини. Цепнатините в сандъка се наложи да запечатаме със сургу̀ч¹¹ и забранихме да се изтървава и чупи по обратния път под смъртна заплаха.

     Когато отново влязохме в храма, бяхме неприятно изненадани. Труповете по пода бяха изчезнали, но купата със страшната отвара, покрита със сажди, беше останала там. Не намерихме нито документи, нито каквито и да е други бумаги, способни да хвърлят светлина върху тези загадъчни събития. Но, виж стените, те си стояха на местата. Като хипнотизиран аз вървях и ги разглеждах, крепко държащ се за рамото на своя слуга-преводач. В свободната си ръка здраво стисках фенера, който осветяваше и ми разкриваше все нови и нови плашещи картини по храмовите стени: хора в дълги мантии и качулки; уродливи твари, които само отчасти приличаха на човеци; странни сияещи артефакти с режещи лъчи, способни да унищожат цяла армия... На едната стена беше изобразено странно същество, което изглежда някога било бивш индиец. Уродливистта му не се потдаваше на описание. В ръцете си стискаше нещо непонятно, излъчващо светлина, както ми преведе моя индиец, “сила на лимфата”. Изглежда това било грозно оръжие, тъй като бягащите от неговите лъчи войни, приличащи много на европейци, издаваха отчаяние и страх. Древният художник явно се беше потрудил славно и като наяве в мислите аз си представих тези смразяващи кръвта моменти. Хора и коне, пламенни езици, оглозгани от огън човешки черепи. Страховита армия отстъпва в бяг, изплашена от едно-единствено уродливо чудовище. И навсякъде, на множество езици и наречия, само една дума, която можеше да се изтълкува като магия, магистри, “Магистрàт”.

     Аз се почувствах зле и ние побързахме да напуснем това проклето място, за да не се връщаме никога повече там...

 

***

     Джак седеше срещу сър Вàлентайн и внимателно слушаше неговия вълнуващ разказ. При споменаването на “Магистрàта”, той потрепна и бързо записа нещо в бележника си.

     – Сър Джòуел, как мислите, къде после се е дянала чашата с отровата?

     – Идея си нямам и дори не мога да си представя – сомелиерът разпери ръце и тревожно погледна към плика и разгънатото анонимно писмо, които все така се валяха на земята. – Мога само да кажа, че човекът, който е напоил с нея тази дяволска анонимка, или е доста опасен и коварен, или е много глупав. Бъдете много внимателен, инспекторе!.. Древните култове не са ви лондонската престъпност и обичайния скучен случай. Те се отличават с особенна извратена жестокост, а нейните адепти не се спират пред нищо, за да достигнат своите цели.

     – А вие уверен ли сте, че този мирис принадлежи на “Черния лотос”?

     – Кълна се в своята репутация – сър Джòуел Вàлентайн тъжно се усмихна. – Неговият аромат няма да забравя даже на смъртния си одър. Дълго време той ми се присънваше в кошмарите и караше кръвта ми да замръзва в жилите, а сърцето да изкача и далеч да избяга... И моля ви, инспекторе, изхвърлете по-скоро това писмо! Ще бъде по-добре за вашата безопасност...

 

     Излизайки на улицата, Джак скъса страница от тефтера си, написа нещо на нея, сгъна я на четири и изсвири силно и пронизително с уста. В същия този момент начумерен дребен подрастващ в дрипаво палтенце, изневиделица се материализира пред него, застивайки в очакване.

     – Ето ти записка, малчо – Джак измъкна от джоба на панталона си монетка и я пусна в посланието. – Занеси я в дома на лорд Съ̀мърфийлд в Хàйгейт и ще кажеш, че те изпраща инспрктор Джак Ръ̀сел. В бележката сложих един шилинг. Ако побързаш и свършиш, каквото ти поръчах, ще получиш в имението на графа още един, а може и повече. Разбра ли?

     Виждайки как петите на мръсните момчешки обувки заудряха по паважа, Териерът доволно се усмихна. Този малчуган, стиснал здраво в юмрук жизнено важното послание, непременно щеше да достави записката в ръцете на многоуважавания лорд – в това вече точно нямаше и съмнение.

     Седящият зад волана на автомобила О‘Брайли подпали двигателя, очакващо следейки с поглед своето началство. Плъзгайки се в купето, Джак захлопна вратичката и уверено махна с ръка:

     – Да потегляме, Мечок! Време е да огледаме Сèджмурските “катакоби” в Съ̀мърсет...

 

***

     По обяд Джак вече беше на мястото, не знаейки кой да вини за това – дали доброто познаване на местността от О‘Брайли, или скоростта на колата. Няколко завоя, двойка указателни табелки и ето че зад една невисока крайпътна върба, се извиси внушителна триетажна къща с пристройка, в кръг около която се разполагаха стопанските постройки. Макар че нейният хазяин  отсъстваше на мястото, животът вътре в Съ̀мърсет Хол си кипеше с пълна сила. Щат от слуги, иконом, няколко домашни помощнички, готвач, личен шофьор-автомеханик, ковач, градинар, двама общи работници, занимаващи се с косенето на тревните площи и ремонта на оградата – всички те живееха тук постоянно. Коминът над кухнята изпускаше дим, а някъде зад дома в зелените гъсталаци на изоставен английски парк, кънтеше весел детски смях.

     – Е, как ти се струва, О‘Брайли? – Джак дочака кога рижавият констàбъл ще спре автомобила и измъквайки се навън, избута каскета си над очите. – Съвсем не прилича на леговище на дявола, нали?

     – Кой знае, господин инспектор – здравенякът с привичен жест нахлузи шлема на главата си и пристегна каишката под брадичката, – не можеш ги разбра тези дяволски създания... Не случайно на последната си проповед пастор Кèвин говореше, че най-хитрия замисъл на дявола се заключава в това, да убеди всички наоколо, че го няма.

     Джак Ръ̀сел не можеше да не се съгласи със своя подчинен.

 

     Посрещачът на гостите от Скотланд Ярд, един як едър мъж, със зачервено лице и изкриван леко настрани счупен някога нос, с готовност отвори портите на двора, пропускайки полицейския автомобил вътре.   

     – Радвам се да ви приветствам, господа, в Съ̀мърсет Хол! – гръмко произнесе той, усмихвайки се широко и искрено. – Името ми е Джон Бъ̀тлър и съм тукашният домоуправител. Днес получих вест от Лондон със спешна телеграма за вашето пристигане, но не мога и да си представя какво имено тук се каните да търсите.

     – А точно това вие ще ни предоставите – Джак отново извади бележника си. – Колко човека сега се намират в къщата?

     – Само прислугата, сър – Джон отново се усмихна, този път недоволно.

     – И по-точно?

     – Ами-ии... – кривоносият се намръщи, извършвайки в ума си простички изчисления, – аз, Кларк – нашият автомеханик... работниците Бил и Боб, мистър Àдам Смит – ковач и тенекеджия, градинаря Хèнри... мисис Бѝшоп – вдовица и младата мис Фрàнсис, нашите домашни прислужнички... мм... е-е... А, и старият Òливър Бàкстър – готвач и неговата съпруга – мисис Мàргарет, която се занимава с наглеждането на библиотеката. Още и трите им деца – Тòби, Èндрю и Клòранс. В крайна сметка – десет възрастни души и три дечурлига.

     Ръ̀сел положи ръцете си зад гърба и се придвижи по тревата, обикаляйки къщата. О‘Брайли и Джон Бъ̀тлър като мълчалива сянка го следваха по петите.

     – Кажете Джон, вие отдавна ли работите тука?

     – Ами откакто се помня, сър – портиер-икономът отново се намръщи. – Още при стария хазяин, почтенния мистър Вѝнсет ван Дайк. Той не прибиваваше често тук. Появяваше се внезапно с приятели. Отиваха на лов, пируваха. Понякога по цял ден се затваряха в мазето и играеха на покер. В такива моменти господарят строго забраняваше да го безпокоят и не допускаше чужди посетители.

     – Интересно – Джак направи поредното отбелязване в бележника си. – А джентълменът след ван Дайк?

     – Сър Àйзек Уайтхет? – мистър  Бъ̀тлър плесна с ръце и заклати глава. – Превъзходен хазяин беше, господин инспектор. Най-добрият... Ах, жалко, такава загуба, такава трагедия!.. Той така силно се промени малко преди смъртта, състари се сякаш изведнъж и грохна. За първи път, когато го видях, беше строен здрав мъж, а близо до кончината си вече ме гледаше изнемощял старец...

     Ръ̀сел нещо отдели и подчерта в бележника.

     – А кажете ми, Джон, не сте ли случайно забелязал в къщата някакви странни миризми?

     – Даже не зная, сър. Всички миризми по своему са странни. Но аз така или иначе не ги усещам особено. Счупана ми е носната преграда и носа зарастна накриво, както забелязвате, преди време на младини паднах от седлото на коня. И сега, за да подуша аромата на една роза, трябва в нея целия си нос да напъхам.

     Нямаше повече за какво да се разговаря с кривоносия иконом. Той беше от онези верни служители, които съвестно си изпълняваха своите задължения и старателно не обръщаха внимание на делата на своите стопани, даже те да се окажеха мега странни и да се извършват пред тях под носовете им.

     – Мога ли да поговоря с останалите слуги? – въздъхна Джак.

     – Разбира се, сър. Лорд Съ̀мърфийлд ни даде ясни указания, че трябва максимално да ви съдействаме и да вършим всичко, което е необходимо. Ето, например, можете с гостната да започнете.

     Ръ̀сел пропусна домоуправителят да влезе в къщата, след което сам се обърна към своя помощник и му даде разпореждане:

     – Слушай, О‘Брайли, аз сега ще събера всички слуги в гостната, а ти обиколи хазяйските стаи и пристройката, където живеят местните. Послушай, подуши, опипай... Е, разбра ме, нали?..

     Рижавият ирландец кимна уверено и затропа с тежки крачки по дъбовото дюшеме, отдалечавайки се далеч по коридора.

 

***

     Вътре в просторният хол се оказа изключително чисто. Порцелановите статуртки върху камината проблясваха на приглушената светлина на огъня, а шкафът с посудата можеше да се похвали с идеално почистените си витражи на вратичките. Подът, безукорно излъскан, проскърцваше под краката със ситните си паркетни дъски и едва когато Ръ̀сел стъпи върху дебелия персийски килим, усети как стъпките му съвсем заглъхнаха.

     Пръв за допитване се появи Òливър Бàкстър. Едър, обемист и широкоплещест мъж с широко отворено лице и съвършено плешив череп, пристъпи плахо в гостната, опитвайки се да избърше в престилката изцапаните си от сос ръце.

     – Бàкстър, сър. Тукашният готвач.

     Ръ̀сел му кимна.

     – Заповядайте, седнете.

     – Благодаря, сър, но по-добре да остана прав – готвачът смутено сведе поглед.

     – Вие отдавна ли сте в имението?

     – От пет години, господин инспектор. У мен всички рекомендации са наред. Преди служех на круизния параход “Белият ангел” и капитан Пѝтър Хàрисън ми даде най-ласкателните препоръки.

     – А защо напуснахте кораба?

     – Остарявам, сър – Бàкстър силно заподсмръча с ноздри. – Непоносимо стана. По-рано бях млад, буен, горещ... А сега все повече ме тегли към дома, при жената, при дечицата. Ето затова и реших тук да хвърля котва.

     – Вие сам ли подбирате продуктите за дома?

     – Разбира се, сър – в гласа на Бàкстър се дочуха нотки на обида. – Сам отивам в Брѝджуотър на пазара и избирам най-свежите, най-добрите. Не се и съмнявайте...

     – Вярвам ви, вярвам – инспекторът сдържано се усмихна. – Кажете, а не се ли е спучвало понякога след приготвянето на храната изведнъж да замирише на меласа... на цветя или на странни билки?  

     – Да, май имаше нещо такова – готвачът изведнъж се смути. – Веднъж, когато лорд Съ̀мърфийлд се канеше да пристигне от Лондон и да разгледа къщата и покрайнините ѝ, наехме тук още двама чужди работници, защото спешно трябваше да приведем всичко в ред до появата на господаря. Един от тях заварвам, значи, в кухнята. Изморени били, вика, от боядисването на оградата, затова решили да се посвежат и да занесе вън и на другаря си някаква отвара. Приготвя, гледам, някакъв бъркоч и слага в него странен миризлив прашец, точно както попитахте – развоня се на остро миризливи цветя. Питам го какво е това, а той казва, че е нов вид индийска подправка – страшно хранителна и полезна сиреч била. Добре, че се обърнах навреме и го сварих как тайничко изсипва от нея в супата. Тогава побеснях и силно го зашлевих през врата, а той, нещастникът, побягна. Върнах се в кухнята и излях в ручая супата от тенджерата, в която беше попаднала странната подправка. Самата посуда захвърлих след това на бунището, защото, ей богу, колкото и да я мих, все ми се струваше, че вони. Считайте колко значи е била силна миризмата на тая гадост, щом като само шепа от нея овоня цялата къща – уф, отврътителна! По-неприятна даже и от развалена смърдяща риба!.. Реших да се оплача после на господин графа, но двойката непознати нехранимайковци бяха сякаш потънали в дън земя – явно вече офейкали далеч.   

     – Може ли да опишете тия двама работника?

     – Ами как да ги опиша?!.. – стария Òливър отново намръщи чело. – Не като другите груби и недодялани, а някак изнежени и общителни, смея да кажа дори прекалено любопитни и досадни. Навираха се навсякъсе, душеха. Другите за работа се захващат, а тия двамата непрокопсаника встрани седят и продължават да пушат. Единият от тях изглеждаше като старши. Ако го преоблечеш и изкъпеш – досущ като новоизлюпен джентълмен би заприличал. Вторият – кльощав, но жилест като муле. Повече приличаше на индиец, но не беше изцяло такъв. Мелез сигурно някакъв...

 

     Да се разпита автомеханикът Кларк – не се отдаде. Когато току-що инспекторът и О‘Брайли влязоха в къщата, той вече беше заминал за Лондон по лично разпореждане на управляващия сър Бàзил Съ̀мърфийлд и изглежда трябваше да се задържи някъде в района на Сѝти до вечерта. С градинарят Хèнри се получи въобще спънка. Младият мъж се оказа ням по рождение. Вина за това имаше или някаква родилна травма, или това, че майка му се била разбиляла от туберколоза по време на бременността и непосредствено след разжането му починала, но Ръ̀сел успя да изстръгне от него етинствено само мучене.

     Когато Джак се канеше вече да повика двете домашни прислужници, тежките ботуши на констàбъла проехтяха по паркета. О‘Брайли се приближи към инспектора и се наведе над ухото му. 

     – Мистър Ръ̀сел, аз изглежда открих... 

     – Какво си намерил? – намръщи се инспркторът.

     – Нещо – лицето на рижавият ирландец, макар подпухнало и с зачервени влажни очи, тържествуващо сияеше. – Обходих мазето. То е старо, доста старо, сър. Къщата отгоре е с нови камъни и тухли, но основата ѝ е по-стара от двеста години, а може и от повече.

     – Е, и какво? – Джак вече видимо нервничеше.

     – Ами това, че едната от стените там долу е от стари тухли, но не чак такива, както другите. Преди десет години са я изградили, може и малко повече, но не много.

     – Джо-он!!!

     Ръ̀сел се изправи и насреща му с бързи стъпки закрачи възрастният иконом. Изглежда той през цялото време беше стоял зад вратата на гостната и чакаше само да го повикат вътре.

     – Трябвам ли ви, господин инспектор?

     – Да. Кажете, Джон, вие добре ли познавате плана на къщата?

     – Като своите пет пръста, сър.

     – Тогава грабвайте фенер. Ще де спуснем в мазето...

 

***

     Тъмната каменна стълба се осветяваше от трепкащата светлина на газовия фенер. Електричека лампа тук все още не бяха прокарали, затова се придвижваха по стария начин. Самата изба се оказа доста мрачна и прашна. Тук местните обитатели изглежда бяха натрупали всичко тежко и непотребно, което ги беше домързяло да издигнат на тавана или да изнесат в стопанската постройка на двора. Стари кресла, изгубили своя лак скринове и шкафове, изтърбушени матраци, кошници с парцали, счупени маси, повредени колела от карети, разцепени и изгнили автомобилни гуми... И още стотици ненужни вещи, покрити с дебел налеп прах и сажди, обвити в тлъсти паяжини.

     – Ето я, сър – бедният О‘Брайли, който през цялото време се задавяше от зверска кихавица и кашлица, посочи далечната стена на килера.

     На вид пристройката не изглеждаше нещо забележително. Ръ̀сел взе фенера от Джон и го поднесе отначало към истинските стени, а после към подозрителната като внимателно ги изучаваше и всичките.  

     – Истината казваш, констàбъл – усмихна се Джак. – Джон, носите ли кирка или дебело желязно длето?.. Ще копаем и разбиваме точно тук.

     Бъ̀тлър стреснато изгледа полицаите, но ясните указания на лорд Съ̀мърфийлд и авторитета на Скотланд Ярд не му дадоха да се ослуша или възрази. Отлъчвайки се само за няколко минути, той бързо се върна с необходимите инструменти, които подаде на О‘Брайли.

     – Взимай, Мечок! – Ръ̀сел уверено му кимна.

     Ирландецът разтърси рамене. Свали си полицейския шлем и внимателно го постави на стоящия наблизо скрин. После запредна ръкави, плю си на дланите, обхвана здраво ръкохватката на кирката, замахна и с все сила удари по стената. Веднъж, още веднъж, и още веднъж... Каменните отломки се сипеха под нозете му, разкривайки втори, а после и трети слой тухли. Младият полицай се задъха. По пламналото му лице се стичаха горещи струйки пот.

     – Нещо много горещо стана тук, господин инспектор – запъхтяно изрече Мечокът.

     – И не само на тебе – Териерът разкопча горното копче на ризата си и разхлаби възела на вратовръзката.

     – Господа – развълнува се Джон Бъ̀тлър, – вие не усещате ли нещо странно?.. Не ви ли мирише на изгоряло?

     Парлив черен дим се плъзна покрай нозете им и започна бавно да запълва мазето.

     – Горим, мамка му... Горим!!! – инспекторът подскокна от мястото си и се втурна нагоре по стълбата.

     Едва докосвайки дръжката на вратата, Джак изкрещя и я пусна, отскачайки назад. Месингова и кръгла, тя дотолкова се беше нажежила, че обгоря дланта му, а зад вратата навсекъде вече бушуваха страшни пламъци. Дебелите стени на килера не бяха дали навреме да се забележи избухналия пожар и троицата мъже сега се оказаха в смъртоноснен капан. Зад вратата се слушаха писъци, шумотевица, врява. Някой отчаено и истерично викаше за помощ.

     Димът струеше изпод вратата, въздухът ставаше все по тежък и задушлив.

     Кашляйки и закривайки с длани лицето и устата си, редом до Ръ̀сел се оказа О‘Брайли. В тази напрегната и ужасяваща суматоха младият ирландец не беше забравил своя полицейски шлем, който отново сега уквасяваше главата му.

     – Позволете на мене, сър!  

     Рижавият измъкна от джоба на понталона си голяма носна кърпа, намота я на дланта си и хвана дръжката. Дръпна, после още веднъж, и отново.

     – Запъната е, сър... – напъна силно с две ръце О‘Брайли. – По дяволите, съвсем не помръдва!

     Температурата наоколо стремително нарастваше. Почти вече не можесе да се диша.

     – Джооо-н!!! – развика се в пристъп на паника и ярост Ръ̀сел. – Вие ли заключихте проклетата врата?!

     – Съвсем не, сър – обувките на домоуправителя затрополиха по стъпалата и скоро тук горе на стълбата стана изключително тясно.

     Възрастният иконом държеше над главата си фенера и лицето му на бледата светлина изглеждаше като изкривена маска на ужаса.

     – Тогава някой я е блокирал от другата страна... Мечок, разбий я!!!

     Рижавият гигант за секунда се отдръпна и със все сила вряза мощното си туловрще в подгорелите дъски. Вратата потрепери, затрещя протестиращо, но не се поддаде.

     – Давай тримата – извика Джак. – На три!.. Едно, две... Три!

     Мъжете удариха заедно и вехтата дървесина най-сетне поддаде, но вместо желаното облекчение, миришаше на адски пъкъл. Джак смъкна сакото си, омота с него главата така, че остави само един тесен процеп за очите, през който да може единствено да вижда и пръв се втурна напред в огнената стихия...

 

***

     Имението гореше дълго. Брѝджуотърските пожарникари дойдоха удивително бързо, но всичките им усилия в резултат се сведоха до това, че бушуващата в излишък стихия да не се прехвърли върху сухата трева и на останалите постройки. С грохот се срути покривът, започнаха да се рушат самите стени. Аленият демон ревеше в екзтаз и ярост, поглъщайки всичко по пътя си. 

 

     Инспектор Ръ̀сел седеше на земята и наблюдаваше как планини от обгорели греди се свличаха надолу, затрупвайки и забулвайки в тайна подземието на Съ̀мърсетското имение. Дясната му ръка беше сериозно обгорена, когато прикривайки се с нея от огнения ад, се опитваше да си пробие път навън през кухнята. Но Джак не чувстваше болка. Той само гледаше огъня в ням пристъп на възторг и страх, възхищавайки се на плодовете на нечия добре скалъпена диверсия. В това, че пожарът беше възникнал преднамерено, а не по нечия досадна невнимателна небрежност, сега вече нито за секунда не будеше съмнение.

     Зад гърба му се дочу внимателно покашляне:

     – Какво ти трябва, О‘Брайли?

     – Никой не пострада, сър. Трябва да ви обработят раната. Насам е тръгнал спешно местният лекар, мистър Уеб.

     Джак се обърна и изгледа ирландеца. Онзи беше объркан, цял покрит в сажди и пепел, но изглеждаше май наред.

     – А какво стана с Джон, икономът?

     – Задуши се от дима и припадна, но слава на Свети Пàтрик – оцеля. Наложи се на гръб да го изнасям. Сега лежи и се възстановява в единствената почти незасегната от огъня постройка на прислугата. За него се грижат миссис Бѝшоп и мис Фрàнсис, както впрочем и останалия персонал, които временно ще останат там, докато ги настанят в някое по-надеждно място.

     – Никой друг ли не е имало в къщата, когато е избухнал пожара?

     – Да, сър, така изглежда, че само ние тримата сме били вътре.

     Инспектор Ръ̀сел се изправи, намръщи се от болка в обгорялата си ръка и дрезгаво се разпореди: 

     – Отцепи района, О‘Брайли! Аз оставам тук, а ти вземи автомобила, дано само не е пострадал доста от пожара и издържи, и отиди в Брѝджуотър, в тамошното полицейско. Там съобщи, че на инспектор Джак Ръ̀сел от Скотланд Ярд са му нужни всички свободни полицаи, а още и десетина работници с инструменти. За да не може нито една тлееща тàлпа или въглен да се изнесат оттук! Разбра ли?..

     О‘Брайли присви рамена, промърмори нещо под носа си и се отправи към ставнително незасегнатия от пожара гараж. Изваждайки оттам автомобила, той все някак си го подкара по широката алея към шосето, където скоро се скри в кълбо от прах и дим.

     Джак стоеше и гледаше как пламъците постепенно угасват. Пожарникарите с блестящи каски ходеха по димящите останки на някогашното богато и разкошно имение, поливйки ту тук, ту там с водна струя. Потупвайки по джоба на безнадеждно обгорялото и изцапано сако, инспекторът измъкна отвътре оцелелиите като по чудо бележник и графитен молив. Сядайки отново на земята, той се зае да записва нещо...

 

***

     Когато констàбъл Àртан О‘Брайли с още дузина полицаи и десетина работници се придвижиха на четири полицейски коли от Брѝджуотър, вече се развиделяваше. Ръ̀сел, след като обработиха и превързаха поствадалата му ръка, през времето на отсъствието на своя помощник проведе всъщност доста активна дейност. За всеки случай задържа цялото домочадие на бившото вече имение, включително завърналия се автомеханик Кларк и глухонемия градинар Хèнри. Най-щателно ги разпита всичките и само след като записа нужните му сведения, ги отправи в най-близкия хотел.

     Пожарникарите и този ден славно поработиха, както и пребиваващия тук доктор Уеб, който диагностицира у старши инспектора освен обгаряне на ръката, също и белодробно отравяне с дим и изгорели газове.

     – Инспекторе, сър – О‘Брайли скочи от стъпалото на полицейската кола, – с мен е Брѝджуотърската бригада. Какво да правим?

     – Шàнцови инструменти¹² взехте ли?

     Ръ̀сел стоеше на възвишението, образувано от руините на богатиата някогашна величествена постройка, сега стремително затрупана и потънала в димна мъгла и пепел.

     – Разбира се, господин инспектор.  

     – Тогава започвайте да разкопавате развалините. Ние ще отворим тази дяволска стеничка и се разпоредете така, че ако забележат някого, който се шляе и обикаля наоколо без работа, с подозрителна физиономия и прекомерно любопитство, да се залови и веднага да се доведе при мен, без значение на пол, възраст и звание.

     Много скоро започна усилена работа. Смъкнали униформените куртки и шлемове, запретнали ръкави, брѝджуотърските полицаи и работници усърдно разкопавха и разбивха руините. Звънтяха тежки чукове, изхвирчаха искри от стоманените кирки при разбиването на камъните, удряха се железни лопати. Колички, напълнени с обгорели дъски и пропукали се от огъня камъни, сновяха насам-натам. Слушаше се шумно дихание и груби понякога подвиквания.

     Шест часа изтощителна работа, която така или иначе не доведе до някакви съществени резултати. Наложи се да прекъснат до другата сутрин. О‘Брайли едва уговори инспектора да си почине. Настанявайки го в поочукания автомобил на автомеханика, той заповяда на Кларк да отведе неговия началник в някой скромен хотел в Брѝджуотър, а сам остана да се разпореди с останалите за преустановяване да днешната работа.

     Така настъпи следващото утро...

 

***

     В седем часа сутрита на 16 октомври, 1912 година, инспектор Джак Ръ̀сел отметна тежкото ватирано одеало, стана от хотелското легло и шляпайки с боси крака по каменните плочки на пода, се отправи към умивалнята. Там с наслада изми лицето си, извади от саквояжа¹³ пътнически комплект за бръснене и ловко боравейки с опасния бръснач и съпунената пяна, приведе своите бузи и подбрадичка в порядъчен вид, подобаващ на един английски джентълмен. Доставените предишния ден бяла риза, тъмносив туиден костюм от три части и новомодна вратовръзка на широки черно-сиви райета, го чакаха в шкафа. Дрехите дойдоха тъкмо навреме, за което Ръ̀сел следваше да благодари на своя стар лондонски приятел, а сега капитан на Брѝджуотърската полиция, Шон Мàклауд, който, между другото, беше изпратил единайсет от своите хора и един кадърен сержант, командващ сега на пожарището.

     На вратата се почука.

     – Джак, тука ли си?.. Аз попитах собственика на хотела. Това е твоят номер, стари скандалджия...

     Териерът се засмя, напъха краката в обувките си и побърза да отвори вратата. На прага, извисен с всичките си немалко седем и нещо фута и закривайки със себе си почти цялото входно отверстие, дръзко килнл кепето си на една страна, смирено чакаше Мàклауд. В ръцете си той стискаше голям хартиен плик.

     – Шон, ти, стари динозавър! – усмихна се насреща Ръ̀сел. – Каква неведома сила те е изтръгнала от постелите в такъв ранен час?

     Внушителният по размери цивилен полицай се приведе и вмъкна в хотелската стая, размахвайки плика.

     – Ето, Джак. Аз по своя воля дори и не бих се надигнал от леглото толкоз рано сутрин. Сам разбираш, нравите при нас са мирни, животът – съразмерен – сравнително тих и спокоен. Няма кой знае каква нужда тук да си изтъркваме подметките на обувките. Но си струва само да се появите вие, лондончаните, и веднага започва истинското светлинно шоу. Отначало изгоря имението, после намериха автото на клетия лорд Съ̀мърфийлд. Неговият шофьор, мистър Кларк, паднал снощи от ръба на дерето, когато се прибирал от Брѝджуотър, очевидно изгубвайки контрол над управлението на колата, и сега лежи тежко контузен в болницата “Света Мария Магдалена”. Как само успява да задържи още душата си, не разбирам, като целият е така жестоко изпотрошен?!.. А сега и това.

     Ръ̀сел за миг се стресна от дочутото току-що и си представи как би могъл и той в момента да прави компания по болнично легло на нещастния автомеханик.

     – К-какво е това? – Джак пое от приятеля си книжния плик, само че не бързаше веднага да го отваря.  

     – Вътре има две спешни телеграми. Едната е от Скотланд Ярд, от самия Фрèдерик Уèнсли. Втората, от граф Съ̀мърфийлд, подписана от някой си шваба Шулц. И двете са на твое име с отметка “Срочно”. Моят дежурен констàбъл вече беше плувнал в под, когато запъхтяно ми достави тези две драскулки. Така се беше разбързал, беднягата. Не толкова често тук получаваме спешни депѐши¹⁴ от такива важни особи. В какво тоз път си се забъркал, Ръ̀сел?.. Разказвай, цял съм в слух!..

 

     Шон и Джак се познаваха още от времето на тяхната служба във флота на Нейно Величество кралица Виктория, обаче в края на 1895 година пътищата ми се разделиха. И къде още може да отиде един пенсиониран военен? Щом като оръжие в ръцете умееш да държиш, юмрукът ти е силен, погледът – остър, бързата съобразителност – не те подвежда, тогава иди в полицията, момко! Там има полза, сигурна заплата и гарантирана пенсия. Там са нужни такива като теб. И ако Ръ̀сел се установи в забързания и шумен Лондон, то Мàклауд предпочете тихото и спокойно съществуване в провинцията, а след като изгради блестяща кариера, си купи неголяма къща, ожени се за любяща и предана съпруга, която му роди дечица – две сладки розови карпузчета, Лèсли и Мèрил.

 

     Докато се обличаше, Джак набързо разказа какво го е довело по тези места.

     – Та значи за дълго ли ще пребиваваш в нашия край? – инспектор Мàклауд се облегна на стената и наблюдаваше за приготовлението на своя колега. – Тогава що не наминеш при нас на гости, а, Джак?.. Жена ми ще приготви отличен домашен пай с бъбреци. Ще замезим с първокласен чèдър, доставен направо от най-добрата мандра в селцето. А и моите запаси от ел и превъзходния таз годишен сайдър... Ммм!... Сам разбираш...

     – Ех, приятелю, умееш ти да изкушаваш! – Ръ̀сел въздъхна тежко и понамести вратовръзката си. – Тук разследвам важен случай. Фрèди Невестулката три кожи от гърба ми ще съдере, ако не му намеря виновниците. Нима на шега изгоря цяло имение!

     На вратата отново се почука. Отначало внимателно, а после – по-настойчиво и след като Джак се провикна: “Влезте!”, на прага се появи грамадната фигура на рижавия ирландец.

     – Господин инспектор! – при вида на Мàклауд, О‘Брайли смутено се изкашля в юмрук.  

     – Какво има? – Ръ̀сел се завъртя на токчетата си.

     – Новини, сър, направо от гарата. Веднага след пожара дежурният там по станция видял как двама пътника сядат в нощния експрес до Лондон. Единият от тях бил висок, строен, с добро телосложение и аристократичен вид. Съдейки по всичко – бивш военен, офицер или нещо подобно. Вторият, индиец – дребен, но пъргав и набит, досущ като жилав дъбов пън. Това нищо ли не ви напомня?

     – И още как, и още как... – Джак криво се усмихна, хващайки се за болната ръка.

     След вчерашния пожар тя все още го наболяваше, но мехлема и тинктурата на местния доктор вършеха чудеса. У инспектора дори и настроението като че ли се повиши, което го накара да подозира, че в тази микстура и мазило са подхвърлени опиум, а може би и новото прогресивно лекарство – хероин.

     – Помня – подхвърли той, – един от слугите упомена тази двойчица, струва ми се... местният готвач спомена нещо подобно.

     – Да, сър – рижият полицай потвърдително кимна. – Òливър Бàкстър, сър.

     От тона на О‘Брайли се изливаше официалност. Той явно изпитваше плахо смущение от присъствието на непознатия инспектор. Затова след като отново си осигури подкрепата на Мàклауд и помоли за неговата двуколка, Ръ̀сел се сбогува със своя стар другар.

 

***

     Железопътната гара на Брѝджуотър беше далеч по мащаби от столичната, но и тук всичко изглеждаше така, както се изискваше. Служителите се разхождаха по перона, проблясквайки с излъскани копчета по униформата и метални релефни пластини-емблемки на фуражките. Дежурният разпоредител строго наблюдаваше пристигащите и заминаващите пътници, а билетопродавачът, коригирайки наръкавниците си и преброявайки дребните монети, се суетеше в своята будка, откъсвайки и разписрайки билетите.

     Денят се оказа прекрасен, непривичен за един лондончанин – нито навъсено с оловни облаци небе, нито сива мъгла, пронизваща с влажност до костите, нито хлъзгава настилка под нозете. Скачайки от двуколката, Джак дочака О‘Брайли да привърже конете, а после с уверена походка на голям началник, дразнещо премигайки от закачливите слънчеви зайчета, закрачи като на шествие и се спря близо до офиса на началник-гарата.

     Медната табелка и електрическото звънче-камбанка, изкрящи от чистота, призивно пробляскваха. Повдигайки рамене, Ръ̀сел дръпна дръжката на вратата.  

     Без да смята за необходимо да почука, инспекторът смело прекрачи прага и влезе в служебното помещение, където едва ли не се сблъска с един обемен възтастен джентълмен, чиято железопътна униформа беше вече избеляла от времето, но все още изглеждаше здрава и внушителна. Огромни бакенбарди и мустаци ограждаха в рамка отпуснатото и белязано с разширени пори лице, а малките кръгли очилца на върха на носа – му придаваха надменен и важен вид.

     – Вие кой сте, уважаеми, и какво си позволявате? – започна да освирепява началникът на гарата, но на секундата утихна, когато зърна извишаващата се зад дръзкия посетител фигура на рижавия исполин.

     – Инспектор Ръ̀сел, Скотланд Ярд – представи се сухо Джак. – А този великан зад гърба ми е констàбъл О‘Брайли.

     – Началник на Брѝджуотърската железопътна станция, Èйбрахамс, Илàйджа Джой – израпортува мустакатият насреща.

     – Чудесно, мистър Èйбрахамс! – пръстите на здрава ръка в приятелски обхват сковаха предмишницата на началник-гарата. – Аз и моят колега, полицай О‘Брайли, идваме при вас по ето какъв повод: нас много ни интересуват двама пътника, които са купили билети за вчерашния вечерен експрес до Лондон.

     – Едва ли мога да ви бъда полезен, господа – възрастният господин разпери ръце, а видът му изглеждаше объркан и разстроен. – Мен вчера ме нямаше на работа, бях нещо неразположен и си останах в къщи.

     – Но все пак някой е трябвало да бъде тука и да ги обслужи?

     – Точно така, сър, имало е. Поне касиерът Бѝли Кàмерън, който продава билети. Ето онзи там, дребничкият, зад стъкленото гише на будката. Виждате ли го?.. У младежа има удивителна способност да запомня лица от първия път и ако тези ваши пътници поне с нещичко са привлекли неговото внимание, то той непременно ще си ги спомни и ще ви ги опише в подробности.

     – Отлично! – Териерът се усмихна доволно. – А можем ли временно да се възползваме от вашия кабинет, за да разпитаме младия господин, ако вие, сър, разби ра се, не възразявате?

     – Естествено че не, господа! – Èйбрахамс раболепно започна да кима. – Аз само се радвам да помогна на Скотланд Ярд! Да, да, само се радвам да бъда полезен...

     – Тогава, уважаеми господин Началник – прекъсна го Джак, – бъдете така добър, чукнете по прозорчето на вашия билетопродавач и му посочете кабинета, а?..

     – Веднага, сър...

 

***

     След като Илàйджа Èйбрахамс  напусна кабинета, инспектор Ръ̀сел обходи помещението и се настани удобно в креслото на началника. По хазяйски премести папката с нищо не значещите за него бланки и с омерземие сне слушалката на досадния дрезгаво-кънтящ телефон. Сега вече нищо не можеше д го отвлича от допитването. О‘Брайли, изправен до вратата с положени зад гърба ръце, силно изпъчен гръден кош и широк разкрач, изглеждаше твърде заплашително и доста солидно.       

     Всичко беше готово, когато Бѝли Кàмерън – кльощав мургав тип с огромен нос, приличащ на папагалски клюн, с нервни потреперващи жестове и лицемерно любезен, вечно питащ поглед на млад чиновник – се яви незабавно и вече стоеше в очакване на задаващите му въпроси.

     – Да, да, господин инспектор – възкликна той още в началото, когато Ръ̀сел едва беше започнл да описва тази простовута двойцица, – имаше такива пътници. Аз веднага ги фиксирах. Не често при нас идват такива посетители.

     – И какво в тях имаше толкова забележително?

     – Ами-ии... – Кàмерън за секунда се поколеба, – и двамата бяха доста загорели, което, сър, съгласете се, не често се среща в тукащите краища. Белият джентълмен, облечен съвсем даже прилично, пребиваваше в съпровождане на своя компаньон-индиец...

     – “Слуга” сигурно искате да кажете – Ръсел побърза да поправи касиерът, но Кàмерън размаха тънките си ръчички, от което бледосивите ръкавели, нахлузени на неговите подлакътници, се развяха като корабни платна.

      – Не, сър, не... именно “компаньон” смея да подчертая. Двамата се появиха за първи път към единайсет и половина преди обед и тях вече ги очакваше автомобил, който щеше да ги отведе някъде. Мургавият дребен компаньон носеше неголям саквояж и вида му беше съвсем непривичен. Този човек се държеше така, сякаш командваше белия. Важен един такъв, властен, в изискан тъмнобежов туиден костюм, на главата с бомбе, очила с позлатена рамка и скъпи обувки, сър, изглежда правени по поръчка.

     – Интересно – Джак доволно кимна. – А по-нататък?.. За какво си говориха?

     – За конни надбягвания, сър.

     Надвисна неловка пауза.

     – За конни надбягвания ли?! – Ръ̀сел изпадна в леко недоумение. – Правилно ли чух?.. Нима в Брѝджуотър има хиподрум?!?

     – Там е работата, сър, че няма. И аз на това се учудих – дребничкият Бѝли доволно се усмихна и очите му присветнаха. – Те разговаряха за коне и за състезания, че трябва да успеят нещо... Простете, но не казаха какво конкретно. Само накрая, докато разписвах билетите им дочух, че на всяка цена искаха навреме да хванат вечерния влак до Лондон.

     – Така-така... това вече е добре. Нещо друго забелязахте ли?

     – Да, господин инспектор. Ръцете... Аз никога не съм виждал такива ръце у индиец. Сякаш бяха... хм, как да кажа... на девойка – нежни, гладки, лъскави едни такива, с добре изпилени и оформени нокти...

     – Бѝли, можете ли в подробности да опишете тези странни пътници?

     – Да, сър. С лекота – Кàмерън уверено кимна.

     Териерът положи ръка на телефонната слушалка и набра номер.

     – Ало, оператор?.. Инспектор Ръ̀сел от Скотланд Ярд на телефона. Свържете ме с Брѝджуотърското полицейско управление, моля... С кабинета на инспектор Мàклауд, да. Благодаря...

     След секунди Шон вдигна отсреща слушалката.

     – Слушам ви.

     – Здравей, друже!.. Джак отново те безпокои.

     – Охо, Джа-аак!!! Реши, значи, да се отбиеш за по една пѝнта¹⁵ добър ел?

     – Уви, не, Шон, обаждам ти се по служба.

     – С какво мога да помогна?

     – При теб в отдела има ли художник?

     Мàклауд замълча за секунди, нещо си мислеше наум.

     – А-ало, Шон... там ли си?

     – Не, Джак, за жалост няма! Но на “Брѝстъл Рòуд” в Лондон се труди един добър малък производител на мебели, Джошу̀а Ву̀дсман. Неговото синче, Дèнийл, който поради така стеклите се обстоятелства – нещасние за лорд Съ̀мърфийлд и пожара на Съ̀мърсет Хол, а ето че за теб – щастлива случайност, тоест... искам да кажа “всяко зло за добро”, защото той прави чудесни портрети и в момента работи като един от наемните работници на пепелището... Разбра ме какво искам да ти кажа, нали?

     – Разбрах, Шон. Благодаря.

     – За нищо, стари ветеране! – усмихна се Мàклауд. – Радвам се да ти помогна.  

 

***

     Вечерният експрес до Лондон дойде строго по разписание. Огромният черен локомотив, изхвърляйки във въздуха стълб черен дим и зловещо завъртайки колела, протегна композицията си до табелата на гарата и най-накрая спря. На перона побързаха разпоредителите, гостоприемно разтваряйки вратите на вагона за пътниците от първа класа. Джак и О‘Брайли решиха да икономисат пари и затова, възползвайки се от втора класа, без усилие попаднаха във вагона. Двамата преминаха между редове с пейки и заеха странични места до прозореца. Намествайки се по-удобно на седалката, Ръ̀сел извади от картонена папка две нарисувани с молив рисунки и за кой ли път вече днес потъна с поглед в тях. Два човека, двама оникновени на пръв поглед и в същото време необичайни персонажа – и ако не ги беше упоменал тях готвача от изгорялото наскоро имение, никой навярно не би им обърнал чак такова внимание.

     Единият – бял мъж с европейки черти, остър поглед, правилно, почти без недостатъци четвъртито лице, ако не бяха само две особености: остра като нож за нарязване на лед подбрадичка и пречупен като кука нос, досущ наподобяващ клюн на хищна птица. Самото лице беше открито, предразполагащо към общуване и беседване на най-различни теми. Но даже през въгленните щрихи, с които беше изрисувано, прозираше вътрешната сила и мощ на този човек. Не, той не беше общ работник, нито инженер, нито банков чиновник. Кой беше той такъв, дявол да го вземе?

     Вторият – ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш абсолютно удивителна особа. Навярно има такива индийци, които не подменят въглищата в наргилето, не си разкъсват гърба от тежките товари в дока, не си пренатоварват кръста от влачене по гръб на тежки кошове с камъни в кариерите, не метат градските улици и дворовете на знатните сахиби. Ако го избръснеш гладко – и лицето му ще придобие веднага почти правилни, дори нежни черти. Кожата – мургава и гладка, без нито един белег, без бръчки, без торбички под очите. Той досущ ще заприлича на дèнди от Сѝти, който е решил да се поразходи в прекрасен слънчев ден из парка, държащ в ръцете си миниатюрен и накичен с панделки йоркширски териер, съпроводен от своята мила братовчетка и слуги, естествено отново индийци. Такъв няма да отвори пред теб вратата на твоя клуб, няма да си пречупи кръста в приветствия. Той беше силен, зъл, жесток и властен. Тънки устни, тънък нос, гъсти черни вежди, сключени в горната част на носа. Ни повече, ни по-малко – истински махараджà. Остава само тюрбан да му наложиш на главата, обшит с рубини, изумруди, сапфири и перли, а в носа и на ухото да закичиш обеци – и почти усещащти стават благовонните аромати, а зад гърба ти се чува кресливия вопъл на раздиращи от напрежение гърло пауни и тръбящ слонски рев.

     Ръ̀сел разтръска главата, за да прогони далеч от мислите си това никому ненужно измамно видение, внушено сякаш от зли сили. Чу се свирка, с която дежурният на перона подканваше закъснялите пътници да побързат да заемат местата си и известяваше, че влакът скоро ще се помръдне и с луда скорост от десет мили в час, ще изчезне в ноща.

 

***

     Английските хиподруми... Това не са просто места, където хората идват, за да отпуснат наволя адреналина си като заложат на правилния кон и да спечелят пари. О, не-ее!.. Това са клубове по интереси, модни дефилета, частни приеми с изискано угощение, макар даже да намирисват на оборски тор и конска пот, а също и умора на дребнички жокеи във високи кожени ботуши  и токѝ¹⁶ за езда. Там има особени познавачи-експерти – фенове в своята област. Тези хора внимателно следят не само за появяващите се в обществения живот млади лейдита, съпроводени от диви мустакати бащи и братя. Те преглеждат букмейкърските бюлетини със залозите, интересуват се от здравето на конете, знаят наизуст тяхното родословие и следят за успехите на животните. И това само без да се споменава за тъмната страна на надбягванията – ето къде вече може дълбоко да се покопае...

     Разбира се, състезанията на хиподрома – това са страсти, хазарт, особен свят със свой език, свои закони и правила, макар понякога и криминални. Но същевременно това е и огромен празник, цветно шоу, маскарад с елегантни мъже във фракове и цилиндри и жени в невъобразими по разнообразие шапки и тоалети, присъстващи тук изглежда с единствената цел – да се посъревновават в изискаността на облеклото, при това без да нарушават дрес-кода. На следващия ден ще видите на тези прекрасни особи вече друг тоалет, а след още един ден – отново друг, и все така елегантен, стилен и моден. Освен това всяка дамска шапка е изработена от майстор-дизайнер в единствен екземпляр, затова е и уникална. Залози ще ви приемат не само за състезанието, но и за вида на шапката на кралицата, с която тя ще се появи. А къде другаде толкова лесно ще ви се отдаде уникалната възможност да постоите редом с кралското семейство на Великобритания или с някой знаменит арабски шейх? Къде ще видите и просто ще се поздравите и поговорите с някой от хилядите знатни персони, събрали се тук от цял свят? Къде вие, след като заложите мизерна сума и я загубите, не ще усетите досада, сякаш сте напуснали казиното, а напротив, ще се заредите с онази необикновена емоционална енергия, царяща тук навсякъде в течение на всичките дни на надпреварата, и ще изпитате чувство за съпричастност към такова грандиозно събитие? Изглежда на фона на немногочислените радостни дни от живота, си струва да изживеете още един празник, при това без да си спомняте за хазартните игри и негативите, които ги съпровождат.

 

     Наричаха това местенце Èпсъм – малко китно курортно селище, разположено в графство Съ̀рей, Югоизточна Англия, на петнайсет мили и половина югозападно от Лондон. И тук се намираше знаменитият Èпсъмски хиподрум. Във всеки от 58-те действащи хиподруми във Великобритания бяха съхранени индивидуалния дух и историческите традиции. На Èпсъмския не се провеждаха кралски надбягвания, както в Àскот (Royal Ascot), в графство Бъ̀ркшър, недалече от замъка Уѝндзър (на 6 мили), но него също го посещаваха действащите монарси със своята свита. Въпреки че той не беше прочут с това. От Èпсъм е произлязла някога известната на целия свят дума “дèрби”. Нейното значение – първо, дава наименованията на самите състезания. Лорд Дèрби (Èдуард Смит-Стèнли, 12-и граф Дèрби) купил в Èпсъм имението Окс и през 1778 година устроил там първите конни надбягвания, които в последствие станали ежегодни и носели именето на техния основател. “Дèрби” и “Окс” – това са конни състезания от световно ниво на хиподрума в Èпсъм. Второ, с тази дума се наричат наградите в състезанията. Думата “дèрби”, ставайки нарицателна, означва и едното, и другото в различните страни.

 

     Но да се върнем на нашия хиподрум. Тук се въртяха такова огромно количество пари, че навярно биха завидели със скромните се бюджети много страни.

     Поради своето служебно положение инспектор Джак Ръ̀сел никога не беше играл на хазарт. Макар че познаваше цялата мъглява история на конните надбягвания и заляганията на тях, а също и тези, които ги управляват. И едва като кракът му стъпи на Èпсъмския перон, той и неговият верен спътник, констàбъл О‘Брайли, се отправиха към “Èпсъм Дàунс Рèйскорс”. Там сред купищата слама, миризмата на оборски тор и жаждата за печалби, управляваше всички Хàралд Съ̀ливан, по прякор “Едноокият Хàри”.

     Бившият сержант от Кралската морска пехота на Нейно Величество кралица Виктория, загубил дясното си око в едно от многочислените сражения на британските войски, се беше прибрал в столицата преди двайсет години. Установил се там, в началото Едноокият Хàри не привличаше окото на Скотланд Ярд. Той не беше интересен и когато започна да организира кучешки надбягвания, юмручни боеве, контрабанда с алкохол на пазара под тезгяха. В края на краищата Ръ̀сел се отнасяше към криминалната полиция с по-углавни престъпления, а такива дребни мошенници наоколо имаше толкова много, че само с лопата да ги ринеш и в клетка да ги набиваш, а после в Темза да ги давиш. Всичката тази нищожна дребна измет постоянно ги гонеха констàбли, без да жалят нито юмруци, нито палки, и като сериозни престъпници не ги смятаха. Но ето че обаче веднъж се случи сериозно произшествие...

     В един от уличните боеве, организиран от Едноокия Хàри, загина джентълмен, оказал се служащ от Адмиралтейството. Тогава много имаше, на които трябваше да се зачервят вратовете. Сърове и перове се изправиха като коне на задни крака пред змия и на Скотланд Ярд се наложи да се поизпоти... Ето, тогава именно се и запознаха.

     Хàралд Съ̀ливан познаваше всеки по лице. Всички бяха преминавали през него и в паметта му се наслагваше всяка физиономия, всеки тембър на гласа, всякаква дреболия или особеност. След ареста и три години в мините, той лесно се приспособи – реши да се преквалифицира в по-горен бизнес, където впрочем и преуспя.

     – Джа-аак, друже, радвам се да те видя!.. Какво те води насам?

     Едноокият Хàри седеше на най-горния ред на пейките и пушеше лула. Студеният северен вятър разрошваше неговия сив перчем, а широката му гъста брада с цвят сол с червен пипер беше изцапана с трохи от индийдки тютюн.

     – Аз не съм ти никакъв другар, Съ̀ливан! 

     Териерът грозно се намръщи заради такава нагла фамилярност, дори стисна юмруци, но да удари този едноок нехранимайко засега нямаше причина. Струваше си да почака.

     – Дошъл съм при теб за консултация – уточни инспркторът, – и бъди така добър да не ми се пулиш така насреща. От твоето ококорено око ми става някак не много добре.

     Съ̀ливан изгрухтя доволно, показвайки редките си гнили зъби. Лулата му изпусна струя ароматен дим.

     – И с какво мога да помогна на Скотланд Ярд?..

     Низко долу жокеите вече извеждаха конете, готови да застанат на позиция. Няколко наредени шатри покрай самия ръб на пистата започнаха да се напълват с важни персони. Около входа пуфтяха автомобили и потропваха с копита четворки коне, впрегнати в карети и екипажи. Трибуните също започнаха да се запълват с публика – от заможни до по-бедни зрители. Долу плъзнаха лакеи, разнасящи шампанско. Разнесе се мелодичен женски смях.

     – Ето, погледни! – Джак протегна към едноокия рисунките. – Някога виждал ли си тези джентълмени?

     Съ̀ливан взе портретите и започна да ги изучава с единственото си цяло око. Разглеждаше ги дълго, внимателно, нещо прехвърляше наум и размърдваше дебелите си обветрени устни.

     – Ето тоя прилича на един тип – най-накрая подхвърли той, оставяйки мазен отпечатък на портрета на европееца.

     Ръ̀сел с погнуса се намръщи, дръпна от мръсната ръка на едноокия рисунките и ги прибра обратно в папката.

     – Е, и кой е този тип? 

     – Ами че от‘де да зная?.. – Съ̀ливан се изплю на земята. – Въртеше се около конюшната на лорд Съ̀мърфийлд. Искаше да купи Ранната Незабравка. Какъв наглец само, а! Най-добрата състезателна кобила в Кралството... С коняра дълго спореше, с Хорст. Така че оня “фриц” може повече да ти разкаже за него.

     Едноокият Хàри отново напъха лулата в устата си, давайки знак да се разбере, че разговорът с него е приключен.

 

     Конярът Хорст Мю́лер, немски емигрант на години малко след четиресетте, с дълги ръце и рядка растителност на главата, се оказа на точното място, където трябваше да бъде един добър коняр в деня на откриване на състезанията. Той, пръхтейки тежко с ноздри и с пяна на уста, преминавайки частично в яростен крясък, налагаше с лъскава кожена куртка по гърба някакъв невзрачен дребосък. Дребният нещастник виеше сякаш като котка, на чиято опашка бяха завързали тенекиена кутия, но не предприемаше опити да се защити.

     – А на вас, по дяволите, какво ви трябва тук, уважаеми?! – просъска Хорст при появата на инспектор Ръ̀сел.

     – Ами така, просто реших да се постопля тук на огънчето – дружелюбно се усмихна Джак, показвайки своята номерирана значка.

     – Господин полицай – извика дребният жокей, – ама кажете му вие на този варварин, че не трябва така да разпуска ръцете си. Той мен ме третира като слуга, като “мръсен парцал” от колониите. А аз съм англичанин, сър! Моите предци са живели на Острова от незапомнени времена... Ааа-а... Ох!.. Боли-ии!..

     – Ама какво е станало тук? – попита Ръ̀сел.

     – Сър... – конярът безсилно отпусна ръце. – Аз даже не зная как да кажа, сър.

     – Но все пак опитайте.

     – Конят, сър, Ранната Незабравка...

     – Какво конят?

     – Конят изчезна.

     – К-как така изчезна?!

     – Ами така, сър. Преди час бях тука. Този мерзавец, Рòни Стю́арт, ей това жалко джудже, на когото лорд Съ̀мърфийлд беше поверил нашата красавица, седеше тук и изтрезняваше след вчерашния запой. Мен ме нямаше само час, за да разреша някои лични въпроси... Та аз дори не съм длъжен да стоя все тук, когато наоколо има толкова много слуги и...

     – Опомнете се! – Джак грубо прекъсна коняра. – Конят не е игла. Ще се намери. По-добре кажете, не сте ли видели ето тези господа?

     Хвърляйки поглед на клюноносия от показаната му рисунка, Хорст се изчерви като зрял домат и очите му засвяткаха:

     – Как да не съм виждал... Видях!!! Ето този джентълмен се представи като Джим Тòмсън, милионер-американец. Каза, че неотдавна е дошъл и желае да купи нашата красавица. Пари предлагаше, сър – двеста хиляди фунта! Аз буквално го отпратих като му казах, че ако иска да осъществи някаква сделка, трябва да се обърне към стопанина на кобилата.

     – Значи този джентълмен се е представил за американец, така ли?

     – Не-а, сър. Той си беше и американец. Акцентът, сър... Тези американци безпардонно кекат и накъсват думите, че дори и на мен като бивш немец, чак ми призлява като ги слушам.

     – А как беше облечен?

     – Ами-ии... как? – конярът се замисли. – Обикновено, сър... Скъп костюм, бомбе, бастун в ръката... Знаете, такъв един с дръжка...

     – От слонова кост – прекъсна го Джак.

     – Да, сър!.. А как познахте?

     – Това сега съвсем не е важно – Ръ̀сел доволно кимна. – Ммм... и повече нямаше нищо забележително?

     – Той беше загорял, сър. Много загорял. Но някак странно... Долната част на лицето, подбрадичката и шията изглеждаха по-бледи, отколкото челото.

 

     Джак Ръ̀сел излезе от конюшната и повика чакащия го наблизо О‘Брайли.

     – Върни се бързо в управлението, Мечок! Там намери всички свободни полицаи и нека с тях заедно да претърсите доковете за нелегално укрити товари.

     – Какво трябва да се търси, господин инспектор?

     – Кон. Състезателна кобила, около три годишна, черна с бяло петно на челото... По прякор – Ранна Незабравка.

     – Това ли е всичко, сър?!

     Рижавият констàбъл удари с петите на ботушите си и вече се гласеше да хукне обратно към изхода на хиподрума, когато Джак го подхвана за ръкава:

     – Изпрати също някои полицаи и графисти до придворния иконом на лорд Съ̀мърфийлд. Нека предоставят в отдела портрети на цялото домочадие и чиновници от мъжки пол... Особенно бивши военни и тези, които са служили в Индия или са пребивавали там по работа. Когато получиш портретите, занеси се на бегом до телеграфа и изпрати там телергами до наши представители в Калку̀та, Бомбàй, Бангалòр, Нагпу̀р и Джайпу̀р. А също и в Дèлхи. С отметка – крайно важно, спешно, неотложно – от името на нашия добър приятел Фрèдерик Пòртър Уèнсли. Ето, дръж текста!..  

     – Всичко ли е, сър?!

     – М-да, сега вече е всичко. А засега аз ще намина до нашия мил солисѝтор¹⁷, хер Шулц. 

 

***

     Солисѝторът Èдмунд Шулц живееше на “Сейнт Àндрюс Стрийт”, така че Джак реши малко да се поразходи пеша.

     Влизайки в коридора, инспектора показа документите си на лакея, който бързо го въведе в приемната, където дочака юриста. Немецът приветства инспектора преиграно приветливо, макр че изглеждаше също така хладен и високомерен, както и при първата им среща.

     – Не желаете ли да пийнете, уважаеми Ръ̀сел? – разтягайки думите, произнесе Шулц.

     Гарàфа на каменната масичка, искряща със своята грапава повърхност, беше напълнена с нещо тъмночервено и гъсто.   

     Инспекторът отказа.

     – Аз съм на служба. Ще ви отнема съвсем немного време.

     Шулц присви рамене и си наля в чашата.

     – В какво състояние сега се намират делата на граф Съ̀мърфийлд? – попита Джак.

     Адвокатът недоволно поклати глава.

     – Инспркторе, какво отношение има това към разследването?

     – Най-прякото – гласът на Териерът беше спокоен и хладен като сърцето на престаряла компаньонка. – Вие спомняте ли си, че лордът настоятелно помоли да се помага на следствието, дори и ако аз реша да задавам най-неудобните въпроси?

     Немецът изведнъж разпери ръце.

     – Както кажете, инспекторе. Моята работа е мъничка. Аз съм само верен слуга и не повече. Мога да кажа следното: работите на лорда не са така добри напоследък... Неговата индийска компания е на границата на банкрута. Предприята в Англия и Бомбàй също не са в завидно състояние. Американски предприематели подхвърлят на пазара такива евтини стоки и услуги, че клиентите неволно започват да поглеждат в тяхната посока. Да, а и на Континента започнаха нещо да предприемат.

     – Лорд Съ̀мърфийлд знае ли за това?

     – Разбира се!.. Той целият е в дългове. Сериозно съкрати дори разходите на домашните роднини и прислугата. Неговата младша сестра, лейди Матѝлда, която по-рано разполагаше с доход от три хиляди фунта в месец, сега е принудена да съществува на двайсет хиляди за година!

     Сумата и в този вариант хич не беше малка. Всяка друга девойка за женитба, имаща годишен доход от двайсет хиляди лири стерлинги, можеше да се смята завидна невеста и примамка за ловци на зестра и аферисти от всякакви школи.

     Това, което току-що каза Èдмунд Шулц, Джак едновременно го удиви и вбеси. Той икономисваше всяко пèни, сгушваше се цял живот в претъпкани с мизерни мебили стаички като “хàкне”¹⁸ в тясна конюшна, пазареше се по пазарите, при месаря, при зеленчукаря, при пекаря... Тази сума, която беше отвърдена на мис Съ̀мърфийлд, би могла да покрие разходите му до дълбока старост, а и да остане още прилична част за весели и празнични дни в живота.

     – Какво го заплашва графа, ако кредиторите решат да му напомнят за сметките по неизплатените дългове?

     – Ох, това е изключено, инспекторе! – солисѝторът иронично се усмихна. – Моят господин е твърде силна фигура. Той още навремето неразделно дружеше с покойния Едуàрд VII, сега веднъж в месеца играе покер с Негово Величество Джордж V в игралния клуб “Елèгия”. Изисквания могат да бъдат отправени, но те ще засегнат само честта му. Ако продаде своите индийски предприятия, някои диамантени мини в Южна Африка и няколко предприятия на Островите, лордът ще съкрати разходите, но ще може да покрие дълговете си. Това не е смъртоносно, вие може да ми повярвате!.. Аз, господин инспектор, много банкрути съм виждал в живота си...

     – Кой би могъл да се съмнява – в очите на Джак блесна дяволита искрица.

     – Що значи това? – наежи се солисѝторът. – За какво намеквате, инспекторе?!.. Аз съм дипломиран специалист! Пристигнал съм в Англия в четиресет и трета... още по времето на Нейно Величество кралица Виктория. Аз успях да завърша Òксфорд, където в курса, смея да подчертая, бях четвърти по успех... Четвърти, повтарям, уважаеми! Служил съм като военен аташè на кралицата в Европа, в Индия. Даже пребивавах и стажувах известно време в Америка, където преминах семинар в Хàрвардския университет и осветих юриспруденцията с множество научни трудове и доклади... Аз зная какво и как да говоря, и когато заявявам, че съм видял немалко фалити, имам предвид само това, което произнасям – ни дума повече, ни дума по-малко!..   

 

***

     Джак Ръ̀сел излезе от дома на хер Шулц в приповдигнато настроение. Най-накрая пъзелът в неговата глава се нареждаше. И оставаше само едно – да се изясни по какъв начин в този случай, коварен и необикновен, беше причастно изчезването на най-добрата състезателна кобила на лорд Съ̀мърфийлд, Ранната Незабравка. Но и това скоро щеше да се реши...  

     – О‘Брайли, дявол да го вземе, какво тук правиш? – подвикна изненадан инспекторът.

     Бузите на рижавият констàбъл пламтяха. Той дишаше тежко, попивайки с едниния ръкав стичащата се пот от челото му и придържайки шлема си под другата ръка. Видът му беше изморен, но видимо доволен.

     – Намерихме, сър... инспектор...

     – Какво намерихте?

     – Ха, ами кобилата! Тази, същата... Претърсихме, значи, целия порт, товарните докове, после тръгнахме по пристана и се натъкнахме не нея. Красавица! А с нея и един юноша – целият в сажди, но с обноски, не смее да си всигне носа. Избуботи само нещо от сорта, че му дали фунт, за да наглежда животното, докато не го натоварят на борда.

     – А вие задържахте ли момчето?

     – Разбира се, сър. Отведох го в отделението на порта. Заповядах да го държат зорко там до второ разпореждане. Аз нали правилно съм постъпил?..

     – Да, О‘Брайли, правилно. Ти получи ли разясненията, за които те помолих?

     – Да, сър. Ето ги тия телеграми...

     Джак пое посланията и бегло прочитайки ги, доволно се усмихна:

     – Позвъни в участъка на порта, където държат младока и заповядай да го доведат утре в имението на граф Съ̀мърфийлд точно в два часа следобед.

     – Защо, сър?

     – Има за какво, О‘Брайли. И запомни, ако направиш всичко правилно, както ти кажа, вече ще ти засветят сержантски нашивки. А сега слушай и запомняй! Отначало ще отидеш при Едноокия Хàри...  

 

***

     В огромната зала ярко пламтеше камината. Между масите сновяха слуги и се суетяха като на празник, сякаш се канеха да сервират тържествен обяд пред гостите на господаря Съ̀мърфийлд. Сам старецът се беше разположил в креслото, загърнат с карирано керемидово-кафяво одеяло, държейки в една ръка чашка с чай, а в другата – лула с дълъг мундщу̀к. По въздуха се разнасяше ароматен мириз на тютюн. Наблизо стоеше лакей-индиец, който бдително следеше да не би лулата на сахиба да угасне и в чая да има достатъчно мляко.  

     Редом до лорда седеше хер Шулц. Солисѝторът не се чувстваше много уютно – твърде уж много му оказваха внимание. Стиснатият в въката му “Таймс” беше отворен на спортните колонки.   

     Вратата се разтвори и в хола влезе  Фрèдерик Уèнсли. Покланяйки се учтиво, той дочака графа да му посочи стол и настанявайки се удобно, протегна крака към огъня.

     Оставаха свободни само две кресла. Часовникът в залата заби, нарушавайки патриархалното спокойствие.

     – За какво е всичкото това? – Шулц остави настрана разгърнатия вестник върху малката масичка за кафе и обърна поглед към Фрèди Невестулката. – Това всичкото вие ли измислихте, многоуважаеми?

     Началството на Скотланд Ярд присви рамене и устни, уклончиво разклащайки с глава:

     – Почакайте още няколко мига. Скоро всичко ще се изясни.

     – А къде е лейди Матѝлда? – изведнъж се развълнува графа. – По настояване на Ръ̀сел тя също е поканена на този прием. Той обеща да ни разкаже удивителна история и счете да посвети в нея и моята любезна сестра. Тя не ми е звънила днес сутринта от Съ̀мърсет... Ей, Акàш, провери дали вече е дошла!..  

     Слугата-индиец побутна тюрбана си и безшумно изчезна в дългия коридор.

     Не след дълго в стаята предпазливо пристъпи сър Джòуел Вàлънтайн. Плаща и цилиндъра той остави в антрето и сега беше останал във фрак, но оглеждайки останалите разбра, че изглежда не се беше облякъл подходящо за случая. Лорд Съ̀мърфийлд пострещна своя стар партньор по игра на карти с дружелюбна усмивка.

     – Седнете, приятелю мой, посгрейте се до камината. В Лондон днес е студено до мозъка на костите.

     – С у-до-вол-стви-е!!!

     – Джентълмени – попита своите гости статият граф, – а не желаете ли да ударим по чашка шèри?

     – Че защо не! – Уèнсли съгласно кимна.

     Шулц повдигна рамене, но от угощение също не се отказа. Вàлънтайн доволно потърка ръце.

     Слугите започнаха да наливат в чашите и да разнасят напитките. Дочу се леко оживление на гласовете. И едва всеобщото въодушевление да приихнне, когато в залата нахлу инспектор Джак Ръ̀сел – почервенял, запъхтян, изкрящ с очи и озаряващ всички със самодоволната си усмивка. Зад него като сянка го следваше рижавия здравеняк в полицейска униформа.   

     – Мечок, постой тук в коридора – прошепна Ръ̀сел на О‘Брайли, – и никой не пускай! Когато ще ми потрябваш, ще ти подам знак. А... документите?

     – Те са тук, инспекторе.

     Папка с телеграми, рисунки и фотографии се прехвъли в ръката на Джак.

     – Всичко е готово, сър – кимна младия ирландец и остана да стои на пост пред просторната зала.  

 

***

     – Ръ̀сел! – гласът на лорда прозвуча укрепнал и появилата се в него нотка на увереност говореше единствено за това, че макар и да изглеждаше все още като старец, всъщност беше започнал да се възстановява.

     – Радвам се да ви приватствам, господа.

     Заставайки пред почтените джентълмени, инспекторът постави папката върху полицата на камината и полагайки ръцете си зад гърба, отново доволно се усмихна.

     – Какво тук става? Потрудете се да обясните, инспекторе! – Шулц, вече погълнал своята порция шèри, явно беше станал по-смел. 

     – Секунда внимание и скоро всичко ще разберете.

     Почувствал, че най-после завладва цялата аудитория, Джак започна:

     – Аз ви събрах в този тесен кръг, за да избегна излишен шум, а впоследствие, когато приведа своите доводи и доказателства, ще предоставя възможността вие сами да съдите виновника и определите неговата съдба, милостиви господа. Аз нали всичко правилно направих, господин Главен инспектор?..

     Фрèди Невестулката одобрително кимна с глава.

     – Тогава с ваше позволение ще започна. И така... Ние се сблъскахме с хитър и опасен противник, чиито коварни действия едва ли не струваха живота на почтения лорд. Отровата в писмото, да, да, именно – това е чудовищна отрова, с чиято сила би могъл даже да поспори изстрел от пистолет. Слава богу, сега всичко вече е зад гърба. Вие нали изхвърлихте писмото и всичко до което то се е докосвало?..

     Въпросът беше отправен към граф Съ̀мърфийлд и онзи кимна.  

     – Още на мига, господин инспектор, когато получих от вас по онова хлапе записката, аз разпоредих да изхвърлят всичко, което носеше дори най-малкия намек на този пролкет мирис. В своя кабинет, където четох тия дяволски послания, не влизам вече от няколко дни и трябва да призная, че самочувствието ми стана доста по-добро. Но не протаквайте повече отговора, моля!.. Разкрийте ни най-сетне кои са тези тайнствени сектанти и защо им е притрябвало да убиват мен, стареца, човек всъщност безобиден и никому не нанасящ вреда?..

     С последните твърдения на възрастния лорд би могло да се поспори, но никой от събралите се около камината не се реши на такава дързост.

     – Работата е там, сър, че никакви сектанти не е имало – разгърна ръце Джак.

     – Как така да е нямало?! – лорд Съ̀мърфийлд така се изненада, че изпусна от устата си лулата.  

     – Ами, ето как...  

     Наблюдавайки как слугата-индиец се суети да събира изпопадалата по одеалото пепел, Ръ̀сел победоносно продължи:

     – Светът на престъпността понякога е твърде предсказуем, но трябва да си призная, че ни се падна непрост противник и ни даде добър ритник. Той ни водеше за носа, започвайки със същото това писмо и завършвайки с кражбата на Ранната Незабравка. Да, а и от пожара на вашето имение в провинцията, ние се спасихме просто като по чудо. Тайните около този дом, разказите на уважавания сър Джòуел за неговото приключение в Индия и два изкусни фигуранта – единият загорял, като че ли преди няколко дни се е прибрал от колониите, а другият – индус, на вид гладък и млад, не слуга, а сякаш господар... Случаят ми се показа прост, но тая тайнствена двойчица ме принуди доста да се поизпотя. Аз започнах да проучвам делото, ходейки по най-простия път. И не сгреших. Алчността има тук вина. Тази същата лакомия и ненаситна жажда за повече и повече – това е един от седемте библейски порока. Тя, господа, е способна да разруши най-крепката мъжка дружба, тя разбива семейства, нарушава договори и съглашения, и продава за пèни простото джентълменско споразумение... Аз проведох разследване, прилагайки най-стандартни шаблони. Какви? Няма ли да ви бъде интересно да узнаете?.. Заповядайте: убили нечий съпруг – търси жената или нейния любовник; удушена е млада гувернантка – навярно има ревнивка, която е заварила клетата девойка в спалнята на собствения си мъж; човекът е богат, а неговите родственици търпят бедствие и са принудени, както те считат, да съществуват на жалки трохи – тогава за неговото убийство си струва да се винят разорените наследници. Да, господа, примери има много и само по този простичък подход може да се разкрие дадена истина!..  

     В очите на лорд Съ̀мърфийлд проблесна недобра изкрица. Той наведе глава, вцепи дребни бели зъби в дръжката на лулата, но не пророни нито дума.

     – Преди всичко аз исках да си спомня на кого му е потрябвала най-вече смъртта на почтения лорд – продължи с по-спокоен тон инспектор Ръ̀сел. – Конкурентите не се съставят в дълъг списък. Ако беше умрял сам, което, слава богу, не стана, неговите предприятия  щяха да останат и да продължат да работят. Мъж-рогоносец, поради очевидни обстоятелства на неговата възраст и преклонно състояние, вие... извините ме великодушно, сър, аз също изключих.

     Граф Съ̀мърфийлд скръсти вежди, но обаче бързо изрази своето разположение с благодушна усмивка.

     – Хе-хе-хе... какво може да се каже тук, господа? И ние бяхме някога ненаситни и диви като росомахи. Но годините... годините взимат всичко със себе си. Походи в Индия, политика, търговски дела. Всичко това занимава повече ума на човека, отколкото прекрасния пол, уви!

     Ръ̀сел учтиво изчака докато хазяина на дома завърши изказването си, след което продължи: 

     – Аз реших да действам по стария начин. Проведох няколко разговори с необходимите хора и изясних кой от всички обкръжаващи графа се е нуждаел най-много от парични средства. И това се оказаха... лейди Матѝлда и хер Шулц!..   

     – Възразявам! – изкрещя немецът и четвъртитото му лице пламна адски от гняв.

     Без особено да се смущава, Ръ̀сел продължи да излага своите предположения:

     – Когато делата на лорда тръкнали по наклонената права и издръжката на младата госпожица била орязана, те решили да започнат да действат. Шулц е запален играч и моите връзки в някои престижни домове и игрални клубове на Лондон ми позволиха да изясня, че нашият уважаем юрист е задлъжнял на много хора, в крайна сметка с триста хиляди лири стерлинги. Но – Ръ̀сел размаха папката пред носа на канещия се отново да възрази солисѝтор, – даже не се и опитвайте да отричате! Тук имам десетки нотариално заверени копия на вашите дългови разписки. Не случайно вие на няколко пъти през тази година сте се местили от място на място. Започнали са да ви досаждат кредитори... Аз специално помолих моя помощник, констàбъл О‘Брайли, да обиколи по адресите и да разпита квартирните ви хазяи и всички те в един глас потвърдиха, че вие, Шулц, сте избягали, без да се разплатите по сметките, а честите визити на непознати джентълмени и гръмките пиянски викове посред нощ са се утвърдили като правила.

     – Но лейди Матѝлда!!!.. – възкликна лорд Съ̀мърфийлд с обагрено в ярко червено лице от ярост. Старческите съце се стиснаха в сухи юмруци. В очите му бушуваше пламък . – Как вие смеете, Ръ̀сел!    

     – Уверявам ви, сър – Джак за всеки случай се отдръпна на няколко крачки от разгневения старец, – моите думи се явявят самата истина. Аз разпратих телеграми до Индия, до всички градове, където има представители на наши служби и ваши кантори и изясних, че последните десет посещения лейди Матѝлда е извършвала по това време, когато там се е намирал по дела и вашия юрист, а собствениците на хотели дадоха подробни описания на някакъв солиден господин Хъ̀ксли, идващ от Америка и потвърдиха по фотографските портрети, че отсядащите в техните номера сър и лейди Хъ̀ксли, всъщност са младата мис Матѝлда и солисѝторът Шулц. В края на краищата разбрах кои са нашите тайнствени злодеи... Сега вече всичко съвпадаше. Извличайки портрети от фотографиите им, аз изпратих копия до главния инспектор в Брѝджуотър и мистър Мàклауд отново разпита бившите домочадци на изгорялото Съ̀мърсет Хол. Тази странна двойчица, която подозрително се въртяла наоколо преди да пламне старото имение, пак била разпозната, макар и да били преобразени под солиден слой грим. Лейди Матѝлда предпочела да се маскира като млад индийски юноша, което за нея не било сложно. Шулц се възползвал само от фалшив подвижен нос и театрален грим. Тъкмо в момента правят обиск на квартирата му и съм убеден, че скоро ще намерят всичките му маскировъчни средства.

      – Но отровата в писмото, взривът на парахода, че и пожара в имението – заизрежда разярено солисѝторът, – или вие смятате че аз или лейди Матѝлда сме способни на подобна мерзост?

     – Още малко и от Сèджмур ще докарат тук съвсем зрдавия и непострадал от пожара готвач Òливър Бàкстър и билетопродавача  от Брѝджуотърската гара, Бѝли Кàмерън. Те вече дадоха своите показания, както и шофьорът Кларк, за щастие оцелял и възстановил се след опита за неуспешното му покушение, който ви е возил от перона до вратата на имението – усмихна се инстекторът. – Аз мисля, че вашата вина в подпалването на къщата е доказана... Параходът впрочем, както се оказа, не е бил взривен в истинския смисъл на думата “принудително”. Котелът просто се е сринал, когато са дали повече количество пара – с други думи – износване на отдавна необслужвания и неподържан в изправност механизъм...

     – Аз съвършено не разбирам – намръщи се мистър Вàлентайн, – защо тук ме поканихте?.. Или вие, инспекторе, смятате, че аз също съм замесен?!

     За изумление на сомелиера, Джак положително кимна.

     – Косвено, любезни, но да. Вие тримата, с лорд Съ̀мърфийлд и понякога с хер Шулц, посещавахте ли един и същ игрален клуб?

     – Абсолютно вярно... – в недоумение се съгласи мистър Джòуел. – Всеки трети петък в месеца ние се събираме край зеленото сукно, така да се каже, за да се поразпуснем малко. Но там не се играят само карти. Ние четем, пушим пури или лули, беседваме на чашка шèри, та и въобще... това е повече клуб по интереси, ще ви отбележа – привилигирован клуб... Не се знае иначе къде от улицата може случайно да попаднеш.

     – А колко пъти вие сте подхващали онази интересна и плашешща история от вашето минало, когато сте били на служба при Нейно Величество в нашите индийски колонии?

     Джòуел Вàлентайн изведнъж се смути.

     – Ами... няколко пъти. Понякога бивам разсеян и да, тогава изглежда съм пийнал повечко и съм разказал за... моите индийски походи...

     – Кой е присъствал при тия разговори?

     – Дайте да помисля малко! Ами... няколко мои приятели от Адмиралтейството, един селски скуайър¹⁸, лорд Съ̀мърфийлд и... солисѝтор Шулц.

     Джак победно се усмихна.  

     – Възможно тъкмо тогава в главата на хер Шулц да е възникнал този коварен план – поясни инспекторът. – Той е пребивавал често в Индия и да се сдобие с отрова, миришеща на цветя и меласа, съвсем не е сложна работа. Аз съхраних част от отровните писмата и сега нашите химици-експерти се опитват да изяснят нейния състав. Впрочем писмо, напоено със същата отрова, е получил и клетия “Щастливец” – Лу̀кас Хòлидей, наетият от вас, сър Бàзил, частен детектив. Не съм стопроцента сигурен, но ако се захвана сериозно със случая, най-вероятно и него ще разкрия и ще докажа, че вина за внезапното му, мистериозно изчезване, да не кажа даже смърт, лежи отново на съвестта на тези двама така наречени “магистрàти”. Бъдейки при вас, сър Бàзил, Шулц с лекота е могъл постоянно да подхвърля отровени писма, а лейди Матѝлда да му осигурява алиби, както всъщност е и ставало до последния момент, когато и двамата са сглопили. Когато у тях нищо не се е получило по плана, те решили да откраднат най-добрата състезателна кобила на нашия радушен хазяин. И докато преобразеният в грим Шулц е отвличал вниманието на коняра и жокея, лейди Матѝлда извела коня от конюшната на Èпсъмския хиподрум, малко преди началото на състезанията. М-да, посрешнете коняра, гоапода...

     При тези думи на своя началник, рижавият О‘Брайли изчезна зад вратата и не след дълго се появи отново, влачейки под ръка уплашения и объркан сънародник на обвиняемия таз вечер солисѝтор. Конярът Хорст Мю́лер беше станал бледен като тебешир и се опитваше да изпадне в несвяст. Няколко звънки поплясквания по бузите му позволиха да остане в здрав разсъдък.

     – Сър, заклевам се в здравето на майка си, клетата стара Грèтхен, че аз съвършено в нищо не съм виновен. Ние буквално си претрепахме краката, за да открием нашата красавица...

     – Успокойте се, Хорст! – прекъсна го Ръ̀сел. – Не сте тук сега за това. Кажете, нравът на кобилата би ли позволил на първия срещнат да я изведе от конюшната?                                               

     – Никак, сър – конярът преглътна, все още страхувайки се от навъсения поглед на своя господар. – Тя допуска до себе си само оня гном, жокея Рòни, мен и слугите на господаря.

     – А може ли Ранната Незабравка да тръгне, например... нека кажем с лейди Матѝлда?

     – Да, сър, с лекота... Младата госпожица често идваше да я язди.

     – И още един въпрос. Вие ще познаете ли в тази стая онзи човек, който се е опитвал да купи от вас коня?

     Хорст огледа с очи събралите се в гостната и погледа му се закова на солисѝтора Шулц.

     – Ето, този джентълмен, сър – показалецът на коняра се изпъна в посока на видимо разтревожения юрист. – Но само дето носът му сега е малко по-остър... да, и кожата по-светла.

     – Той сам ли беше?

     – Хм... Спомням си още, че май покрай него се навърташе и няхахъв хлапак.

     – О‘Брайли! – Джак протегна високо нагоре ръка и направи с нея знак на помощника си.

     Рижавият здравеняк вкара в стаята някакъв опиращ се до този момент на стената в коридора безпризорник.

     – Той ли е?

     – Да, прилича, сър.

     – Матѝлда!!! Господи Боже!..  

     Лорд Съ̀мърфийлд за едно мигване на окото се оказа изравен на крака. Извършвайки няколко крачки, той се изравни с арестанта и смъкна от главата му каскета, а заедно с него и перуката.   

 

***

     Фрèдерик Уèнсли изведе Джак в коридора и тържествено го потупа по рамото.

     – Браво, Ръ̀сел! Браво! Аз в теб не съм се и съмнявал. Случаят се оказа теърде заплетен, с когото можеше да се справи само Скотланд Ярд. Но как ти узна?.. А тайното онщество на “Магистрàта”, нима всичко е измислица?!

     – Глупост, сър, някаква небивалица – Джак просто се усмихна. – От момента, когато делото се вплете в мистиката, аз разбрах, че то ще се окаже по-просто, отколкото изглеждаше. За какво трябваше толкова да се усложнява, абсолютно не разбирам. Колко по-лесно можеше да бъде, ако на клетото старче, например, му бяха поднесли макло стрихинин с телешкия стек, полят с чеснов сос – простичко, но сигурно.

    

     – Бàаа-зил!!! Стари нещастнико – крещеше младата госпожица, – веднага да заповядаш на мръсните си индийски псета да не ме докосват и да ме пуснат!

     – Затваряй наглата си паст, Матѝлда, докато не съм размислил и им затовядам направо да те накълцат на парчета! – викаше побеснял графа.  

     Крясъци и ругатни, съвсем неподобаващи за един благородник и млада лейди, огласяха залата така гръмко и вулгарно, че О‘Брайли побърза да затвори вратата.

 

     – Жалко! – усмихна се Фрèди Невестулката. – Лорд Съ̀мърфийлд едва ли лесно ще затвори очи и ще прости. Поради така стеклите се обстоятелства, той рискува да очерни името на своята сестра, а в следствие на това – и своята репутация. Аз ще остана тук и ще се разбера с дукументите, а вие можете да биете отбой. Оставете ми само няколко констàбъла, моля! И, разбира се, екипаж. Ще се срещнем утре, Джак. Престъпността не знае отдих...

 

***

     Сбогувайки се с началството и с рижавия О‘Брайли, Ръ̀сел напусна имението и се спусна по тротоара.След около двайсетина крачки, той приближи до един екипаж, който беше спрял в тихата уличка и отдавна вече го чакаше.

     На високата седалка отпред седеше едър кочияш в цилиндър. Яката на балтона му беше повдигната, а около врата му се овиваше сив вълнен шал.

     – Инспектор Ръ̀сел – произнеше той глухо под носа си, – вас ви чакат.

     Джак кимна и отваряйки вратичката на екипажа, попадна в полумрак. Срещу него на меката кожена седалка, се беше разположил солиден джентълмен на средна възраст. Скъп черен вълнен костюм, лъскав цилиндър, бастун с глава от слонова кост, пищни пшеничени мустаци, скриващи горната част на устните и с тъмнокафяв саквояж в ръцете. По външност мъжът приличаше на банкер, счетоводител или погребален агент. При вида на инспектора, той се усмихна деликатно и леко удари с главичката на бастуна по покрива на екипажа. Тукакси се чу свистене от камшик и конете потеглига от мястото си.

     – Не очаквах тук да ви видя – Джак хитро присви очи.

     – А аз напротив – гласът на непознатия беше силен и равен.

     С такива гласове командват, изискват, но съвсем не молят.

     – Всичките неща в ред ли са? Нищо няма да попречи на плановете ни, нали?

     – Тъй вярно, сър – Ръ̀сел отново кимна.  

     Зад стъклото на екипажа се редуваха в дълга върволица сиви тухлени сгради, проблясваха острите пики на високите огради, няколко пъти просвирваха клаксоните на редките автомобили, ревяха двигатели и изхвърляха във въздуха кълбета черен дим.

     – Тайната на “Магистрàта” ще остане неразгадана – увери Ръ̀сел. – Но ето, на Сèджмурските развалини в Съ̀мърсет бих препоръчвал да обърнете внимание. Много те приличат на едно известно място.

     Човекът с пшеничените мустаци постави пръст на устните си, призовавайки към мълчание.

     – Отлично, Ръ̀сел! Доста отлично!.. Цялата тази история се случи както не би се и очаквало, между другото, точно под носа на африканската експедиция и на нас съвършено не ни е нужна шумотевица. 

     Щракна затвора на саквояжа. Тайнственият мъж измъкна оттам тлъста пачка фунта стерлинги и я подаде на инспектора. Ръ̀сел взе парите и без да ги преброи, ги напъха спешно във вътрешния джоб на сакото си.     

     – Това като на първо време.

     – У вас има ли ново задание за мен?

     – Не. По-скоро просба. Трябва да се провери един човек, да се узнаят неговите слабости, грешки. По всяка вероятност той е запален картоиграч, с нечисти ръце и тъмно минало.

     – Кой е той?

     – Някой си Бèнджамин Шу̀лер. Служил е в клон на една лондонска банка. Впрочем вземете материалте за него и ги прегледайте.    

     Новият контракт се прехвърли в папката на Джак.

     – Тук се намира всичко, което ви трябва да знаете за него.

     – Какъв срок имам, сър?

     – Седмица.

 

     Мъжът с пшеничените мустаци захлопна своя саквояж и явно загубил интерес да разговаря повече със събеседника насреща, удари с бастуна по покрива на екипажа, който мигом се установи на място.  

     Джак Ръ̀сел се изниза от каретата и вдигайки яката на палтото си, бодро закрачи напред. На него отново му предстоеше да прекоси Лондон като се стараеше да не намокри много и изцапа с кал своите обувки...                 

             

=========

© Tyto ALBA    

 

     ¹ Фрèдерик Пòртър Уèнсли (англ. Frederick Porter Wensley) – знаменит британски полицейски служител от 1888 г. до 1929 г., достигайки чин Главен полицай на “Отдела за Криминално Разследване” (Criminal Investigation Department – CID) в Скотланд Ярд. През голяма част от полицейската си кариера Уèнсли служил в Уайтчапъл (Whitechapel) – навремето район на бедни работници в Източен Лондон, известен най-вече с престъпленията на неразкрития и до днес мистериозен и легендарен сериен убиец Джак Изкормвача (Jack the Ripper); Уèнсли работил по разследване убийствата на Джак Изкормвача, а и редица други, по-известни от които: убийството на 32-годишната французойка Емилин Джералд (известно още като “Кървавото белгийско дело” – Blodie Belgium case), убийствата на Франсис Коулс и полицая Ърнест Томпсън и мн. др., подробности за които ще опише по-късно в мемоарите си през 1913 г.    

     ² коверкòт (англ. covercoat, “връхна дреха”) – късо над коленете вълнено или полувълнено палто, чиято тъкан е изпъкана от диагонално преплетени нишки (може и в различни нюанси), което и придава характерния рипсов ефект (т.нар. “рибешка кост”). Коверкòтът възниква в края на XVIII в. и е бил предназначен като връхна дреха за спортна езда или за лов и затова материалът, от който е ушито палтото, е адаптиран към различни метеорологични условия: мръсотия, дъжд, вятър и студ. По-късно към 1860 г. започва да се носи масово поради елегантния му вид, удобство и практичност (днес най-вече се носи сред жителите на Британския остров). Първоначално коверкòтът е бил доста тежко палто, но благодарение на съвременните технологии, в наши дни той тежи много по-малко от своя “прадядо”. Най-характерните белези за коверкòт-палтото, които придават неговата уникалност, са следните: 1) прикрито едноредово закопчаване; 2) английски тип срязана и прегъваща се яка, покрита с допълнителна кадифена облицовка в по-тъмен нюанс от основната тъкан и сравнително къси ревери, т.е с високо закопчаване; 3) с 4-6 паралелни декоративни линии-кантове в долния край и около реверите (в миналото при самата изработка на палтото са служели за отбелязване докаде да бъде дълго то и ръкавите му и ако клиентът пожелае, е можело да се скъсят; по-късно остават да изпълняват предимно ролята на декоративен елемент); 5) със специфично разположение на джобовете с големи декоративно падащи капаци (обикновено два един над друг – отдясно и един – отляво; може също и да има малко гръдно джобче от лявата страна, а също така и огромни вътрешни джобове).

     ³ констàбъл (англ. constable) – административна длъжност предимно в англоговорящите страни (обикновено сред правоохранителните органи). В съвременна Великобритания, САЩ, Канада, Нова Зеландия и други, констàбълът е най-ниският полицейски чин.

     ⁴ жената на Лот – безименен персонаж от Ст. Завет; според кн. Битие тя се превърнала във вкаменен сòлен стълб/скала при бягството със семейството си, когато въпреки забраната на ангелите се обърнала и погледнала назад към рарушаването на нечестивите градове Содòм и Гомòр, унищожени от небесния огън (Бит. 10:26,  “А жената на Лот погледна назад и се превърна в сòлен стълб”); Днес съществува стълб или колона от каменна сол, която може да се види в планината Содòм в Израел – намира се недалеко от туристическия комплекс на Мъртво море. На юг по път 90, няколко километра преди индустриалната зона, се простира месността “Заводите на Мъртво море” и тук някои източници посочват “Пещерата на Лот”, където според преданията мъжът и дъщерята на злощастната жена се спасили в бягство от справедливия Божи гняв и наказание. Тази пещера се намира в непосредствена близост под каменен стълб, приличащ много на женска фигува, облечена в дълго покривало.

     ⁵ “бòбита” (англ. “bobbies”) – нарицателно име на английските полицаи; през периода 1822 – 30 г. тогавашният министър на вътрешните работи (по-късно и Премиер-министър) на Великобритания Рòбърт Пийл (Robert Peel) провежда множество реформи в наказателното законодателство (античните устави са систематизирани, пенитенциарната система се усъвършенства, наказанията за престъпни деяния са смегчени, процесът на съдопроизводство – ускорен и редица др.); през 1829 г. той основава в Лондон модерна общинска полицейска служба с нов тип офицери, които в негова чест са наречени “бòбита” от умалителната форма на името му Рòбърт – Бòби (Bobby).

     ⁶ Национална детективска агенция “Пѝнкертън” (англ. Pinkerton National Detective Agency) – първата частна американска охранителна и детективска агенция, основана през 1850 г. в Чикаго от Àлън Пѝнкертън (Allan Pinkerton), американски детектив и разузнавач от шотландски произхд, който по време на Гражданската война в САЩ работи като разузнавач на страната на Съюза; днес агентство “Пѝнкертън” работи под името “Пѝнкертон консултинг и разследвания” и е подразделение на шведската компания за сигурност “Секюритас AB” (Securitas AB). Организацията и служителите ѝ са наричани от престъпници и опоненти с нарицателното “Пинкс” (Pinks), което подигравателно може да означава и “Розовите”.  

     ⁷ риèлтор (англ. realtor) – американски неологизъм, образован от думата realty – “недвижимост”, която само по себе си също е неологизъм (съкращение от real estate – “недвижимо имущество”); риèлтор означава – агент, посредник в сделка с недвижим имот.

     ⁸ крю́ингова компания (“крю́инг” или “кру̀инг”, от англ. crew — “команда”, “eкипаж”) – компания или агенция, която се занимава с подбора на екипажите, проверка на техните навици и умения, оформяне на документи и други аспекти на дейности, свързани с осигуряването на необходимия персонал на морските (по-рядко речните) плавателни съдове.

     ⁹ Мохèнджо-Дàро (урду موئن جودڑو‎, синдхи موئن جو دڙو; буквално “хълм на мъртъвците”) – древен античен град на Индийската (нар. още Харàпска) цивилизация, възникнал около 2600 г. пр. Хр. (преди повече от 3600 години) на един от островите на р. Инд; бил е сред най-големите и значими градове-центрове на изчезналата цивилизация от бронзовата епоха и същевременно явяващ се като един от първите градове в историята на Южна Азия (а и на света), съвременник на древните цивилизации на Египет и Месопотамия; днес е разположен в Пакистан, провинция Синд; първи археологически посещения е имало още в 1911 г., но по-обстойно е разкрит от индийските археолози Банерджѝ и Сахѝн през 1922 г. (активните разкопки продължават до 1965 г. – разкрити са само около 10 % от неговата повърхност, днес са прекратени и през 1980г. градът придобива статут на Световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО); най-голямата неизяснена загадка на Мохèнджо-Дàро си остава, че товзи непривичен за времето си културен, ахритектурен и инжинерен шедьовър не е залязъл постепенно като другите древни градове-държави, нито пък има следи от насилствени завоевания, а е разрушен заедно с жителите си сякаш изведнъж и неочаквано – от тук следват различни теории за тайнствената му гибел, някои от които граничат с научната фантастика (нашествие на извънземни цивилизации, ядрен взрив в древността, нобясним природен катаклизъм, паднал гигантски метеорит и пр.).

     ¹⁰ Сипàйски метеж  – въстание на сипàите (наемните индийци-войници в колониалната войска на Великобритания), насочено срещу британското колониално управление на субконтинента; известно е в Индия като Индийско народно въстание 1857–1859, Първа война за независимост, а във Великобритания като Сипàйски метеж; визникнало пъвоначално като едноличен бунт на неподчинение в 34-и Бенгалски полк, то бързо се разраства и обхваща Северна и Централна Индия, превзет е Дèлхи, където е създаден политически и войскови център; Сипàйскиото въстание продължава от 1857 до 1859 г. и довежда до края на управлението на Британската Източноиндийска компания и до преминаване към директно управление на страната от Великобритания (Британски Радж); военни действия се водят и от двете страни с голяма бруталност – накрая въстанието бива жестоко потушено от англичаните.

     ¹¹ сургу̀ч (тюрк. – “восък за запечатване”, “восъчен печат”) – изработена по специална рецепта оцветена, топяща се при леко нагряване сплав от твърда смола и други пълнители, която се използва за запечатване на различни съдове (главно бъчви и бутилки в лозаро-винарската промишленост) и за полагане на релефни печати върху документи (грамоти, устави) и пощенски пратки (писма, торби, бандероли, колети и др.).

     ¹² шàнцови инструменти (от немски: Schanze – “окоп, укрепление”) – 1) воен. Ръчни инструменти, предоставени по щат във военните части (строителни войски), предназначени за извършване на инженерно-строителни работи; 2) Градински инструменти – лопати, брадви, кирки, мотики, триони, чукове, железни лостове и пр.  

     ¹³ саквояж (фр. sac (de) voyage – буквално “чанта за път/пътуване/пътешествие”) – багажна куфар-чанта, конусовидна, като правило – кожена с метална дълга закопчалка (по цялата дължина в горния край), т. нар. “докторска чанта”, средна или малко по-голяма от средния размер и с малка къса дръжка.

     ¹⁴ депѐша (ж.р; остар. книж.) – телеграма, съобщение; официално съобщение, комюнике.

     ¹⁵ пѝнта (англ. pint; международно обозначение: pt) – английска мерна единица за обем течности или насипни вещества, използвана в редица страни с Английска мерна система (Великобритания, САЩ, Канада и др.); 1 пѝнта (англ.) = 0,56 л и (ам.) = 0,47 л; пѝнтата е равна на 2 чаши, малка бутилка вода съдържа приблизително 1 пѝнта (около половин литър) от течността, приблизително една халба бира.

     ¹⁶ токà (за езда) – вид твърда шапка за езда; предпазен шлем/каска с каишка и закопчалка (като токà за колан) под брадичката.

     ¹⁷ солисѝтор (англ. solicitor) – категория адвокати във Великобритания, които подготвят съдебни материали за водене на делата от бàристерите (barristers) – аввокати от висш ранг; солисѝторите също работят и като юристконсултанти на частни лица, фирми и в различни организации и имат право да водят съдебни производства в по-ниските съдилища (магистратски съдилища на графствата и градовете-графства).

     ¹⁸ хàкне (англ. hackney) – 1) англ. впрегатна порода коне, селектирана през 1887 г.; 2) думата идва в англ. ез. от нормандския и френския диалект: така наричали малките, леки, спокойни и издръжливи кончета, удобни за езда, които най-често се срещали по селските пътища и фермите; хàкне, разбира се, не могъл да се конкурира по благородство с бойниият кон на средновековния рицар, наречен “дестъриер” (т. е. “кон за дясната ръка”) – рицарят сядал върху този кон само за сражения, а за походи и “черна работа” се използвали по-простите и непретенциозни кончета хàкне; въпреки, че се смятал за “селско” конче, хàкне в последствие става доста ценен: Хèнри VII дори забранил извозването му извън страната – 300 години след това, конете хàкне заемат почетното място в кралските конюшни, а през XVII в. те вече започнали широко да се използват в кавалерията; 3) пренебрежително – думата “хàкне” (от исп. “хàка”) озн. “стар, уморен кон”.

     ¹⁹ скуайър (англ. squire) – (I. n): 1. земевладелец, дворянин, помешчик (в Англия); ам. учтиво обръщение към длъжностно лице, напр. съдия; 2. ист. оръженосец, щитоносец; 3. кавалер; 4. разг., англ. приятел, мой човек (като обръщение); Now ~, what can I do for you? – Е, приятел, какво мога да направя за теб?; (II. v): кавалерствам (на).