Седиш и се правиш на недостъпен. Искаш всички да си мислят, че си от камък, че не ти пука, че си независим. Искаш да си над тези неща. Да не чувстваш, за да не те боли. Да не обичаш, за да не страдаш. Да можеш да удариш някого, без да се почувстваш зле от факта. Погледът ти е хладен, изразът ти - невъзмутим. Главата ти е високо вдигната и си мислиш, че си всичко. И си над всички. Че не си простосмъртен и няма да чувстваш нищо като умреш. Надут си, обиждаш бързо и технично. След това безцеремонно гледаш човека в очите, докато го съсипваш психически. Не си гузен, нямаш съвест, дори усмивката ти е нещо рядко срещано. Показваш я само когато си прав, когато видиш някой слаб, когато го засипеш с дъжд от жестоки думи. Мислиш, че се спасяваш от тези неща. Че нищо не може да те нарани, да те съсипе и да те убие. Но аз съм тук и няма да си тръгна, защото виждам пролуката. Ти, въпреки всичко, имаш сърце. Дори и да не искаш да го носиш, го имаш и то е най-откритото и наранимо нещо в твоето тяло. Само че ти не го знаеш, затова и се чувстваш добре.
 Добре, но аз ще го наръгам. Ще го издраскам с нокти, защото не можеш да го опазиш. Прекалено си зает да си "над тези неща". Ще те заболи, както ги боли и другите. Ще страдаш, както страдат всички други. Ще сведеш главата, която винаги е била невъзмутимо вдигната нагоре. Очите ти ще горят, ще горят от усещане. Ще дам на твоето сърце да диша. Да обича. Да чувства. Да прогледне...
 Защото - въпреки всичко - и ти си човек.