Джеси седеше в тъмната стая, мислейки за изминалия ден. Тя не беше направила нищо, за да помогне на някой или най - малкото, за да се гордее после с постъпката си. Тя не се интересуваше от мнението на другите и правеше това, което сметнеше за правилно. Страх я беше само да не остане сама, без приятели. И единствено с тях се съобразяваше. Само с две момичета (Лил и Сами) се разбираше идеално. Един - единствен поглед беше достатъчен, за да се разберат помежду си. Когато се събираха заедно, с часове можеха да си говорят, дори да преповтарят всичко казано или само да стоят и мълчат. Достатъчно бе да са заедно. Дори да се намираха на най -ужасното място, пак намираха нещо хубаво в това.

Но след изпитите за кандидатстване в други училища трите момичета се разделиха. Всяко пое по своя път. Вече рядко се виждаха, а когато се събираха не знаеха за какво да разговарят. Общите им познати намаляваха, а оттам и общите им интереси. Джеси се луташе търсейки себе си, Лил имаше нови приятели, а и училището и идваше в повече, та трябваше да учи по - усилено, ако искаше да завърши успешно. Сами се беше вглъбила в себе си или по - точно във външния си вид и новите си приятели, които не бяха кой знае какво според Джеси и Лил, но изглежда Сами доста ги ценеше.

И така, трите момичета се разделиха. Само Джеси се опитваше да крепи връзката между тях, но след един рожден ден напълно се отказа. Поддържаше връзка и с двете, но поотделно. Беше я страх да ги събере заедно, защото ако се скараха, тя щеше да е между шамарите, а не искаше. Не и се занимаваше вече с такива неща. Разбрала беше, че и така се справя, а и чувства доста добре. Нямаше нужда да се нервира допълнително.

Джес вече беше открила или поне така мислеше себе си. Година след приемането и в новото училище беше срещнала човека, благодарение на който се промени. Бавно и постепенно започваше да се отърсва от мнението на околните. Вече не се притесняваше да говори пред класа си или с някое момче. Продължаваше да почервенява, когато се притеснеше лекичко, но това вече не и пречеше и го приемаше като част от себе си. Преди единствената и цел беше да учи без да се пита защо го прави. Но сега само се луташе без да знае какво би искала да учи за напред. По едно време реши да започне да пише, тъй като майка й и сестра й пишеха много хубаво, а и баща й беше художник и смяташе, че все нещо е наследила от тях. Но уви. Написа само няколко стихотворения и 1 - 2 разказа, които не се оказаха чак толкова добри и тя реши просто да седи и да чака музата да я връхлети главоломно. Но не можеше просто да седи ей така. От като бяха започнали промените с нея, тя вече не харесваше еднообразието. И понеже продължаваше да се лута без цел, навръх Нова година си определи идната година като “година на качествата”. Искаше и се да се развие максимално много, независимо в каква област.

През цялото това време на промени Джеси не преставаше мислено да благодари на единственото момче, което беше обичала. Именно той я беше подтикнал към тази коренна промяна. Вдъхваше й кураж чрез любовта си към нея. Точно той я научи да бъде весела, да преодолее срама и притеснението си, да изразява чувствата и мнението си със съзнанието, че е Човек с качества и способности. Показа и магията на любовта и Джес повярва в нея. Тя вече гледаше звездите на лятното небе с усмивка, мислейки за Него - единственият, неповторимият. Беше му благодарна с цялото си сърце за това, че изтърпяваше всичките и прищявки, всичките и нервни сривове и всичките и опити да го нарани. А той стоеше твърд и не се отказваше от нея, прощавайки и всичко. И един ден Джес осъзна, че не бива повече да го наранява и започна да преглъща болката си, плачеше нощем, но се опитваше да не му я показва. Имаше моменти, когато не издържаше и изливаше целия си яд и болка върху него и после дълго му се извиняваше. Но той продължаваше да бъде непоколебим и решителен, повтаряйки и само, че я обича, защото знаеше, че и Джес го обича страшно много. Двамата не само си повтаряха, че се обичат, но си го доказваха един на друг по свой собствен начин...

И сега се чудя на тия деца на природата. Как може, въпреки разстоянието и обстоятелствата, които ги разделят, да продължават да чувстват връзката помежду си, да усещат любовта и да и се наслаждават до колкото могат. Ето тази връзка е истинска. Разделяна от времето и пространството тя съществува. Те продължават да се обичат и то не само вчера, а и днес, и утре. И докато свят светува!