Автобусът приближаваше малкото село с протяжно скърцане. Денят беше мъглив. Гъсти облаци прегръщаха оловното небе. Сякаш и те скърбяха за мъртвите в първата зимна Задушница. Над главата ми прелетя черен гарван и ми стана студено.

Споменът ме удари в гръб. И тогава бе февруари. Небето висеше оловно върху покривите на къщите. Връщахме се от гробището в мълчание. Баща ми сякаш беше смирил ураганите в себе си. Реших, че сега е моментът да му съобщя новината.

-Татко – започнах колебливо, - има екскурзия до Чехия от училище…

-Забрави – свали сакото баща ми и го метна на стола като плащ на тореадор.

-Моля те – опитах се да го хвана за ръка, но той ме отблъсна гневно.

-Разговорът приключи. Иди да помагаш на майка си – нареди ми и включи радиото до последния предел на звука.

Нямаше смисъл да моля. Бях в единадесети клас. Трябваха пари за бала и кандидатстване. И друго имаше. От няколко години си пишех с едно момче от Прага. Мечтаех да замина при него, да се оженим и да се махна от това глупаво село завинаги.

-Баща ти за твое добро казва – опита се да ме утеши майка ми. – Къде е Чехия, а къде – нашето село. Нито го знаеш, нито познаваш. Ще си намериш друго момче.

-Но аз си пиша с него отдавна! – изплаках безсилна - бях лудо влюбена в Янек.

-Писмата са едно, а животът – съвсем друго – заяви авторитетно майка ми и ми тикна нож в ръката ми, за да нарежа салата от зеле.

После внезапно го взе обратно и ми даде ренде. Да не взема да се заколя от мъка.

Историята между мен и Янек започна с писмо до непознато другарче. Харесах си град в Чехия, номер на училище, клас и номер в класа. Седнах и написах хубаво писмо на руски. Зачаках нетърпеливо и чудото взе, че се случи. Пристигна отговор от някой си Янек. Дори имаше снимка и аз от пръв поглед се влюбих в русокосото момче.

Писмата прелитаха далечните разстояния всяка седмица – от моето малко село до далечната Прага. Цяло село тръпнеше в очакване каква картичка или значка ще ми прати чуждото момче. Дори баща ми със своя барутен характер благослови тази кореспонденция веднага, което ме хвърли в недоумение тогава. Не беше в стила му.

-По-добре да седи у дома и да пише писма, отколкото да общува с хашлаци – заяви дълбокомислено той и разговорът относно моето чешко другарче приключи.

Тогава трябваше да убедя някак и майка ми, и баща ми, че трябва да замина за Чехия. В главата ми прескачаха като зайци най-причудливи мисли и планове – да се оженим веднага с Янек и да не се върна никога повече тук; да се оженим и да се върнем на село, за да натрия носовете на всички; да се оженя за Янек и да стана студентка в Чехия; да имам две кукли близначки и да си идвам само през лятото у дома и т. н и т. н.

Започнах да водя преговори с баба ми – от нея баща ми имаше малко страх, но тя ме отряза като новонаточен нож зелка в градината:

-Да одиш до другио край на свето сал за един маж – никогаш. Седи си тука, оти кога ке ти стане мачно – ей ги и майка, и татко.

Опитах да взема назаем пари от приятелки, братовчедки, съседи – всички повтаряха като папагали думите на баба ми и баща ми. Аз плачех, молех - не помагаше. Имах малко спестени пари, ала нямаше да ми стигнат. Помолих Янек за още търпение.

Времето минаваше, моят задочен любим ставаше все по-нетърпелив. През лятото постави условие – или идваш при мен, или се разделяме. Пак плаках и молих, но всички се бяха обединили като стена срещу мен. И животът ми пое в друга посока.

Оттогава ненавиждах зимната Задушница. Напомняше ми какво можех да имам и какво нямах сега. Години наред след ранната смърт на баща ми и майка ми отивах на поклонение пред гробовете им недоволна и гневна. Смятах, че са допуснали грешка.

-Вие ми провалихте живота – обвинявах ги всеки път. – Дано сте спокойни вече.

А времето препускаше с най-бързия жребец през годините. Станах жена, имах дъщеря като кукла. Колкото повече растеше тя, толкова повече паниката се надигаше като цунами в душата ми. Ами ако тя реши да замине един ден далече? Как щях да живея без нея? Тя бе моята единствена светлина, надежда, утеха. Какво ще се случи с нея, ако отиде на чуждо място в далечна страна? Кого ще прегърне, когато има нужда от помощ или утеха? Аз направих грешка – ожених се на инат на нашите за чужденец.

Преди месец дъщеря ми се прибра у дома развълнувана с букет червени рози.

-Мамо – започна нерешително тя. – Януш унгарецът от нашия курс ми предложи брак. Ти знаеш колко много държа на него. Той е умен, добър, сериозен.

Погледнах я. Сърцето ми спря и за миг светът се обърна. Небето затисна душата ми и нямах сила дори за сълзи. Бях направила същото преди години. Напук на баща ми и майка ми се омъжих за чужденец. Живях известно време в Италия, но се върнах. Разведох се. Оттогава живея сама. Сега трябваше да кажа истината на дъщеря си, да ѝ спестя океаните сълзи, които щеше да лее сама в чуждия град, семейство, държава.

-Ако ти си заминеш, аз ще умра – изговорих на един дъх. – Твоето място е тук, у дома, където ще имаш майка си за подкрепа или утеха по всяко време.

-Януш е много добър. Заминаваме скоро – уведоми ме Елена и излезе навън.

Минаха седмици оттогава. Дълги дни самота и безкрайни нощи. Чак сега осъзнах, че майка ми, баба ми и баща ми бяха за всичко прави. Те бяха стена. Искаха да ме опазят от болка. А аз бях сама. И дъщеря ми отлиташе надалеч.

Гарван прелетя над главата ми. Вдигнах лице към облаците – слънцето се опитваше да пробие оловната небесна броня. Бях стигнала до гробовете на мама и татко. Оставих цветята, почистих вазите, избърсах с мокри кърпички паметниците. Подвих крака и седнах на студената земя. Един слънчев лъч погали лицето ми. Като ръката на мама, когато имах нужда от нейната помощ и съвет.

-Простете ми, че тогава не ви разбрах – сключих ръце за молитва, държейки запалени свещи. – Ако имате някаква сила, помогнете ми! Моля ви…

Сълзите ми капеха върху мраморната плоча и просветваха като зимни светулки.

Телефонът ми иззвъня. Беше Елена. Вдигнах, а сърцето ми биеше в гърлото.

-Мамо – гласът ѝ преливаше в топлина. – Януш ще остане с мен в България.

Оставих свещите с трепереща ръка в сандъчето с пясък. Викът ми разцепи времето, за да  достигне до Рая и да получа прошка от моите скъпи мъртви за грешката, която мислех, че са направили. Ала не бяха.