Глава Втора

Хината стоеше до прозореца на стаичката с поглед към празната улица, но не я виждаше, бе много далече от земното, на милиони километри, в съзнанието и излизаха сцени, много сцени, тя се объркваше, не знаеше какво да прави и какво да не прави, искаше ù се да избяга - още сега можеше да напусне сградата... дали някой щеше да забележи липсата ù? Та тя беше тихото малко момиченце, което е Невидимо! На първия изпит за чунин бе стояла до Наруто толкова време, докато той я забележи. В главата ù се обади едно тихо и подтискано до тогава гласче, но все пак я забеляза! Лека надежда обля Хината, но тя веднага се стопи и сля с тъмната стая. Пред очите и излезе Тсунаде. Последният им разговор беше направо мъчителен. Как можаха да я изпратят на мисия само с Наруто - само с него! Това означаваше, че на връщане на всеки 2 минути щеше да да е в безсъзнание... сама с него... подиграваха ли ù се? - Отново я обля гняв... щеше да се изложи пред Наруто, щеше да се изложи и то много пъти, защо с него Тсунаде! Дали имаше нещо предвид, дали си играеше с нея? Знаеше, че тя... че тя... харесва... обича Наруто - сълзи се застичаха по страните на момичето и забавеният ù дъх замъгли стъклото - Да, знаеше... всички знаеха! И сега... какво?!?!?

Сълзите ù се стичаха, а Хината стоеше в тъмнината, не желаеше утрото да идва,  искаше да стои сама и да измисли какво да направи, но колкото повече мислеше, толкова по-мъчителни мисли я нападаха - точно като лешояди на прогнила плът те я отдалечаваха все повече от света... изведнъж Хината се умори да плаче, прииска ù се да заспи. Но нямаше как, лешоядите унищожаваха съзнанието и сънят не идваше. Тогава момичето изведнъж спря да плаче... беше глупаво и жалко да плаче! По земята имаше толкова много други хора, които имаха право да ронят сълзи, но не и тя... не можеше да си позволи да ридае над нищожните си проблемчета! Сега тя вече се ужаси и отврати от самата себе си. Беше слаба, нищожна, не можеше да си позволи да се върне отначало! Беше стигнала до тук, нямаше да се върне, бе се явила на изпита за чунин, бе загубила от Неджи, но се бе изправила пак и продължаваше да тренира, бе станала чунин, бе постигнала една стотна от това, което искаше - нямаше да я загуби! Беше малко, но беше нещо и нямаше да го загуби! И... Наруто, той ù беше помогнал да го направи, без подкрепата му тя нямаше да стигне до тук! Наруто - той бе ù обещал да победи Неджи - и го бе направил. Дали заради нея или заради друго - никой освен него не знаеше, но определено го беше победил! Бе спазил обещанието си. Сега нямаше да е зле и тя да си обещае нещо и да го изпълни. Да! Повече нямаше да плаче! Нямаше да е жалка! Беше стигнала до тук. Нямаше да се връща! И изведнъж... лешоядите се уплашиха и се отдръпнаха от нея със скоростта, с която бяха дошли. Хината се почувства по-силна. Усмихна се и с усмивката дойде и мисълта за дългия разговор, разговор, в който тя се опасяваше, че се е отпуснала твърде много, но в същото време и разговор, в който се бе смяла и бе говорила свободно. Сега Хината не желаеше да спи... сънят хлопаше на добре заключената врата на съзнанието ù, но тя не му отвори... просто стоеше усмихната и се радваше на избистрящия се пред очите ù образ... улицата прашна и пуста - реалността, но с нея дойде и утрото и поредният ден път...
Изработка:shmatity(демек аз^^)
Редакция:termani