ПРОСТО ЕДНО СУХО ДЪРВО 

Това е една история, която ми разказа един от обитателите на площада със сухото дърво, но по обясними причини не иска да споменавам името му!            

-Крайно време е общината да вземе мерки!- говореха хората от града - Да извикат един работник и да го отрежат от корен, та това е просто едно сухо дърво! Когато ремонтираха улиците, отсякоха толкова още живи дървета и посадиха млади фиданки, а това го държат ,да загрозява площада ни!

     Никой не беше забелязал кога изсъхна старото дърво с дебел ствол, хралупа и възлести яки клони. В една дъждовна пролет установиха, че не ги пази вече от капките, а през лятото се ядосваха, че няма сянка под клоните му.

    Дойде есента и в града щеше да се проведе традиционният панаир на занаятите по повод празника на старата църква. Много майстори пристигнаха и подредиха сергии с пръстени гювечи, чаши, глинени петлета - свирки, ръчно изработени текстилни постелки, бижута от камъни, сребро и стъкло. Имаше и изплетени от небоядисана вълна шалове и жилетки, художници показваха картините си и предлагаха на хората да им нарисуват портрет по снимка. Дойде и един дърворезбар, прочут майстор в своята област. Негово дело беше иконостасът на новата църква в един малък град на брега на морето, а мнозина притежаваха  красиви резбовани кръстове и разпятия от дърво, изработени от него. Най-много продаваше шарени лъжици, изписани чинии за стена и кутии за тайни. Така ги наричаше, те имаха малко ключе и всеки можеше да постави в тях това, което му е най-скъпо и което държи да запази далеч от очите на хората.

  Една нощ той излезе от ресторанта, където беше вечерял и изпил бутилка хубаво местно червено вино и тръгна да се разхожда по главната улица. Неусетно стигна до сухото дърво.

-Я виж ти, много качествен материал! Дали господин кметът ще се съгласи да ми го продаде, след като го отсекат? Ще стигне за поне сто лъжици, петдесет чинии и няколко кутии за тайни! А малките парчета ще превърна в полирани дървени мъниста за гердани!  Да, идеята е добра, още утре ще отида да попитам!

  Изведнъж някой леко се изкашля наблизо.

- Извинете, господине, но наистина ли смятате, че това е най-доброто приложение на нашето дърво?

- Да, мисля, че е разумно , ще се оползотвори всичко!- отговори механично дърворезбарят, без да се огледа откъде идва гласът.

- Може да се помисли по въпроса...- чу се и друг глас, по-нисък и дрезгав. Чак тогава мъжът се стресна и погледна зад гърба си. Площадът беше пуст, не се виждаше жива душа. На небето грееше пълна луна и точно в тая нощ светеше повече от уличното осветление. Помисли, че му се причуло, пък и виното може да беше виновно...

- Насам, насам, погледнете към дървото!- подкани го първият глас.

  Дърворезбарят погледна пред себе си и ги видя. Пред хралупата седеше голяма сова и огнените й очи бяха вперени в него без да мигнат. А над нея,на единия от дебелите клони се беше настанило малко мече и се опитваше да се завърти на него като на лост.

- Вие...тук ли живеете?- едва успя да попита майсторът на чинии и лъжици.

- Да, и ние също!- последното беше съпроводено с пляскане на силни крила и когато вдигна глава, мъжът забеляза голям орел, гордо кацнал почти на върха на дървото- Всъщност, забравих да ви се представя, казвам се Шакур, а това е годеницата ми, Корвина. Ние си имаме дом далеч от тук, но идваме често заради компанията от умни и начетени приятели.

  При тия думи младата орлица леко кимна с глава и ако не беше извитият клюн, дърворезбарят щеше да се закълне, че се усмихва.

- Сссъжалявам, малко закъсснях...-този глас пък идваше отдолу. Принадлежеше на една дълга змия, която изпълзя изпод корените на дървото- Времето е ссстудено и ми е трудно да се движа вече...- тя често- често свиваше и разтягаше пръстените на дългото си тяло и от това люспите блестяха на лунната светлина.

- Ето, за това ви говоря- продължи орелът- Госпожите Сова и Змия са много учени и мъдри, разговорите с тях винаги ни учат на нещо полезно! От сто години се събираме тук и си говорим за какво ли не, а сега ще ни лишат от клуба ни...

- Сто години? Но мечето , както виждам,няма и година...

- Точно затова съм тук, имам много да уча...- обади се малката рошава топка.

- Само че...как така говорите нашия език?- не преставаше да задава въпроси дърворезбарят.

- О, това не е така трудно!- засмя се совата- По цял ден около дървото минават хора, играят деца и всички си говорят! Ние се крием в него и слушаме, слушаме...И бебе ще се научи. Но вече всичко ще се промени, ще трябва да си търсим друг клуб...

 - А мислите ли, че аз мога да направя нещо?- попита майсторът.-Да поговоря с кмета , да му предложа да направим нещо с дървото, без да го отсичаме...

- Мисля си...-поколеба се совата- Ако всички са съгласни,през деня можем да стоим неподвижно като статуи , издялани от дърво, например...Така дървото ще се превърне в огромна дърворезба!

- Аз съм съгласен!- каза орелът, и без това съм си кацнал удобно тук...

 - И аз!- присъедини се орлицата- Дори ще застана на едно крило , това е най-изящната поза за една дама  орлица!

- На мене ще ми е трудно...- поколеба се мечето- Така ми се играе с децата...Но ще се опитам, разбира се.

- За мене няма проблем...-каза мнението си и змията- И така ще си лежа в корените, а и скоро  ще заспя зимен сън...

- Всъщност, ти можеш да ни помогнеш- продължи совата, която беше се самоназначила за говорител на компанията- Ще предложиш да превърнеш дървото в дърворезба, но нищо няма да пипаш, ще се правиш, че работиш нощем, а на сутринта всички ще виждат по една нова фигура!

   Дърворезбарят се замисли. Предложението си го биваше, щеше да стане прочут и в тоя град. Всички щяха да се възхищават на работата му, а можеше и да продаде изработеното досега...

- А може ли поне да огладя и лакирам дървото?- попита той.- Така все пак нещо ще е и мое дело!

- Разбира се, ще стане красиво!- този път наистина се усмихна орлицата.- А през нощта ще сме си пак ние, ще си говорим, ще си живеем както преди...

- Само се чудя...Шакур, може ли един личен въпрос...защото и аз имам годеница...Вие от сто години ли сте сгодени?

- За орлите това е нормален срок- поясни орелът.

- Сватбата, обаче, наближава!- намеси се Корвина- И вие ще сте поканени, с годеницата ти, имам предвид.

  На другия ден дърворезбарят отиде при кмета и изложи идеята си. Отначало градоначалникът не разбра какво точно щеше да спечели градът, но мъжът му показа рисунка и той ахна. Такова нещо нямаше в никой друг град и той на драго сърце подписа разрешението за работа на майстора, който го предупреди, че за да не пречи на гражданите, ще работи през нощта.

  По- нататък всичко се случи както го беше предвидила совата. Дървото беше изгладено и полирано, майсторът направи хралупата много по- удобна, изряза и уютен дом в корените за учената змия. Мечето нямаше нужда от удобства, също и орлите.

  Когато всичко беше готово, гражданите ахнаха от възхищение, а децата все искаха да ги водят на вълшебното дърво. Играеха около него, пееха му песнички, казваха стихчета за обитателите му. Понякога някой пакостник бъркаше в очите на совата, или се покатерваше да си откъсне перо от опашката на орлите, но това ставаше рядко и никой не им се сърдеше. Славата на дървото се разнесе из целия фейсбук, снимките му се появяваха често, влюбените си определяха срещи до него, пенсионерите си четяха вестниците на близките пейки и зорко следяха някой да не повреди нещо. На пушачите им беше забранено да минават наблизо, а уличните метачки поддържаха около него идеална чистота.

   Всички бяха доволни от развитието на събитията. Общината плати добър хонорар на дърворезбаря, той продаде всичките си лъжици и чинии, а притежаването на кутия за тайни , изработена от него, се превърна във въпрос на престиж за  всеки. Всяка сутрин кметът слизаше от колата си наблизо, спираше се пред дървото и се усмихваше.Така целият му ден беше успешен и усмихнат и градът благоденстваше.

  И тогава от Америка пристигна Виктор...