Слънцето се къпеше в морската вода. Играеше си с вълните и правеше замъци от снопове розова светлина. Едно малко облаче с оранжева усмивка ме гледаше любопитно. Само аз бях останала сама, седнала в пясъчния престол на брега. Морето се опитваше да ме докосне с пенливите си устни и да ме обгърне в солените си обятия, но не можеше. Гледах го и се питах защо би се интересувало от такова малко създание като мен, след като то беше толкова голямо, че човек не можеше да го обхване с поглед. Дали ме обичаше, както обичаше русалките? Не знаех. Никой не можеше да прочете мислите му. Дори аз. Усмихнах се. Дали това искаше – една усмивка? Или може би любовта ми?

   Песъчинките под ръката ми заиграха, а вятърът ме погали с най-нежния си полъх. Някой идваше. Усещах го. Някой, когото трябваше да срещна сега, когато слънцето бавно се скриваше зад морската шир. Предначертаното трябва да се сбъдва. Не можеш да избягаш от съдбата си – тя просто те следва, където и да отидеш. Забрави всичко, което ти се иска да сториш! Просто се вслушай в думите й – съдбата ще ти каже какво да направиш, ще примами погледа ти към него, когато слънцето си играе със златните му коси, когато морето се отразява в очите му; ще даде на сърцето ти онова, което е търсило толкова дълго – любов – чувството каращо те да тръпнеш, когато го гледаш, да се усмихваш, когато всичко изглежда безнадеждно, защото си заедно с него... Да, съдбата си знае работата! А сега остава просто да направя онова, което ми каза – да се обърна към теб, да те погледна в очите, а останалото...то просто чака да се случи.

   Слънцето вече ми махна за сбогом. Морето нежно зашумоля – играеше си с вятъра – явно ме беше забравило. А аз, все още седяща в престола на брега, чаках предначертаното да се сбъдне. Просто ме погледни и ще разбереш – ние сме създадени един за друг!