Просто нещо е животът... Само трябва да си размърдаш муцунката, да налапаш бозката на мама и блажено да сучеш, докато топлата течност изпълни стомахчето ти и ти се доспи. Затваряш очи, мушкаш се навътре в пухкавата козина и е хубаво. Хубаво...

После усещаш грапавия мамин език, който те милва и измива грижливо и нежно... А ти въртиш опашчица, подскачаш и отново търсиш топлината на вкусната бозка...

После мама те показва на цялата улица. И те учи как да лаеш по враг и как по приятел... И ти показва как да си маркираш територията.

Ама, че е смешно: Вдигаш краче и пишш. И всеки след тебе знае, че си минал оттук.

Мама те учи кога да се бориш за кокала и кога да бягаш... А със двуногите трябва да си много внимателен. Те са непредсказуеми. Както те милват и ти се радват, така изведнъж те сритват в ребрата.

Хубавото на двуногите е, че пред бърлогите им има едни огромни сандъци, в които те непрекъснато хвърлят храна. Мама казва,че там също трябва да се внимава, защото наблизо се навъртат и недружелюбни четириноги, някои от които са много силни и ако видят, че им се пречкаш и захапеш кокала пръв, като нищо ще те разкъсат... Трябва да ги изчакаш да си вземат каквото им хареса, а каквото  остане, е за тебе...

И изобщо намериш ли храна на улицата, грабваш я и бягаш да се скриеш, ако искаш ти да я изядеш...

Просто нещо е животът... Денем обикаляш с мама и изучаваш навиците на околните, надлайвате се, тичате заедно, спите в храстите денем, а вечер се сгушваш в козината ù и се правиш на малко бебче...

После започна да става студено... И онова жълтото, дето топлеше, се смали... Заваляха едни едри бели пухчета от небето. Отначало се радваше и подскачаше, лаеше ги, но като опита няколко на вкус - не му харесаха... Вечер се топлеше свит до корема на майка си, но усещаше, че зъбите му тракат...

           Един ден майка му просто изчезна... Остана сам и колкото и да я търси, не я откри... Край сандъците не долавяше никаква миризма на храна... Или го бяха изпреварили, или тия двуногите бяха забравили да ги пълнят... И това проклето бяло нещо... Студено му беше и го хвана страх...

Напъха се в едно тъмно място, където беше топло и спа няколко дни, докато прегладня съвсем. Излезе навън и я усети с върха на носа си. Храната. Не беше далече. Припна нататък, следвайки обонянието си.

Беше една от големите бърлоги на двуногите. Ах, как ухаеше само. Но не го пускаха вътре. Отпред имаше от онези сандъци и точно тогава излезе един двуног отвътре и хвърли нещо в сандъка. Скочи като мълния и захапа голям сочен кокал. Тъкмо да побегне и някой скочи отгоре му. Беше огромен, зъл и рижав. Ръмжеше гневно и святкаше с очи. Не искаше да пусне кокала, но страхът го накара да изскимти и отвори уста. Другият грабна кокала, отдалечи се с ръмжене и затрака със зъби по вкусната хапка... Върна се в сандъка и се опита да намери нещо друго. Грабна нещо, което миришеше вкусно, и побягна с все сили. Свря се в един сух храсталак и започна да дъвче. Нещото не се поддаваше на разкъсване. Беше жилаво и шумолеше странно, но беше по-добре от нищо и затова го нагълта... После го заболя стомаха, хапна малко от студеното бяло под краката си и се сви на кравай под една камара с дъски в края на уличката.

На следващия ден обонянието го заведе до друга бърлога. Там имаше двуноги от онези дребните, дето винаги му се радваха. И сега едно от тях го приближи, посегна и го погали.Той не помръдна, взрян в нещото в другата ръка. Ухаеше вкусно. Детето откъсна парченце и му го подхвърли. Той го лапна и зачака следващата хапка. И така вървеше след благодетеля си хапка след хапка. Докато не се появи някаква двунога женска, с която явно малкият имаше нещо общо. Ухаеше на нещо силно и отблъскващо. Разкрещя се, размаха ръце и накара приятелчето му да се разплаче. Явно се караха заради него. Изръмжа, за да покаже, че чува, но това само влоши нещата. Дребния го напъхаха в търбуха на едно от онези жълти  ръмжащи чудовища, които трещяха и фучаха по улицата и плачът му постепенно се отдалечи и затихна.

Облиза спомена за вкусните хапки и тръгна да търси къде да пренощува.

Животът май се оказа не толкова просто нещо...

         Последните дни все пак нещо хубаво се носеше във въздуха. Улиците бяха по-светли вечер, а двуногите бързаха с огромни пакети в ръце.

Сандъците преливаха от вкусни неща. Днес няколко пъти го погалиха и му подхвърлиха храна. Но все още не се чувстваше  напълно сит, затова и поглеждаше с надежда към ръката на едно малко двуного, в която се белееше нещо с вкусен аромат.

За другата ръка го теглеше родителката му и издаваше някакви кресливи сърдити звуци. По едно време спряха и се загледаха в един двуног, приклекнал край стената, който ухаеше на нещо много странно. Дребното хвърли поглед към него, после към двуногия и накрая подаде вкусното нещо в  лапите на двуногия, който изръмжа нещо в отговор.

След като те го отминаха, той се надигна и тръгна полека напред. Вкусното ухание още беше в ръката му. Явно не беше гладен. Иначе да го беше излапал досега. Значи имаше надежда да го изхвърли или изтърве. Продължи да го следва на безопасно разстояние, докато не стигнаха края на улицата. Двуногият я пресече, после се спусна по една пътечка в ниското под моста и приседна на земята, като постла под себе си нещо, което шумолеше приятно. Погледна към него и го помами с онази ръка, в която държеше ароматното вкусно. Приближи със страх. Нищо не се случи. Приближи още, готов за мълниеносно бягство. Двуногият  отчупи парче и го сложи пред него на земята. Не се въздържа, приближи и го лапна. Примлясна доволно. Облиза се... И зачака. После последва друго парченце, и още едно, и още. Лапаше и примижаваше от удоволствие. После двуногият посегна и го погали по козината на главата. Беше хубаво. Напомни му за грапавия майчин език. Приближи съвсем и се притисна до него. Двуногият продължи да го милва и го прегърна. Говореше му нещо мило и ласкаво. Усети топлината му, възприе дъха му, отпусна се и започна да задрямва. Просто нещо е животът. Храна и топлина. Повече не му трябваше. А в далечината примигваха шарени светлинки и го приспиваха...

          Просто нещо е животът... Само трябва да заплачеш и храната идва при теб - в гръд или в шише. Опаковката няма значение.

Важното е да си сит. Заплачеш ли - веднага ти сменят пелените, люлеят те... Хубаво е.

После те носят на ръце, на конче. Подаряват ти играчки. Кеф...

Карат те да  ядеш някакви гадости. Ужас...

Когато си послушен, всички са много мили с теб. И когато имаш температура - също. Можеш да поискаш всичко. Или почти всичко. Когато счупиш нещо, те пляскат. Не много силно. Но трябва да внимаваш, защото от ядосани родители нямаш голяма полза...

А училището е голяма гадост... Трябва да ставаш рано. Да пишеш домашни. Да  решаваш задачи. Отличните оценки носят бонуси. Слабите - наказания.

Добре, че са приятелите. Те винаги те разбират.

И празниците са хубаво нещо. Рожден ден, подаръци... Купон... Коледа - светлинки, елха и пак подаръци...

Изобщо животът е просто нещо... Носи те по течението си като река от щедрост, докато не попаднеш във водовъртеж.

           Първо бягство от къщи. Връщат те. Следват наказания. После се правиш на кротък. Второ бягство от къщи... Добре, че са приятелите... Животът е безкраен купон.

Купон, купон, ама и там трябва да се плаща. Накиснаха го. Уж никакъв риск нямало, само някакво пакетче да се предаде много дискретно. И обещаната сума си я биваше...

Ама го прибраха... И какво се оказа:  бил в ролята на "мулето". И то дрогата била третокачествена...

            Животът се оказа май не толкова просто нещо... Старите не можаха да си прежалят апартаментчето, дето го заложиха и загубиха заради дълговете му и се гътнаха... Приятелчетата се отдръпнаха.

Улицата му стана дом. Кога изрови нещо от кофите, я желязо, я стара хартия - изкара за едното пиене и кв'а да е храна. И животът за кратко му се усмихва. Понякога проси и така си изкарва по някоя пара, колкото да преживява някак си.      

А вече застудява... Трябва да си намери по-дебела дреха и по-топло кътче за нощуване... Имало едни изоставени складове зад гарата, трябва да ги проучи в близките дни... Заваля сняг... А как му се радваше някога... По Коледа.

И сега наближава Коледа. Улиците мигащо пъстреят... Нормалните пазаруват подаръци като луди. Стават по-щедри. С неохота и прикрита погнуса подхвърлят по някоя монета...

         Ето я и тая сега: тегли горкото хлапе, мъкне скъпоценните си покупки и го гледа, сякаш ù е виновен за нещо. Подхвърля му дребна банкнота, за да пречисти душата си, а хлапето държи сандвича със свободната си ръка и се кани да последва щедростта на родителката си. Колебае се между него и проскубания пес, който е приклекнал пред другия край на витрината.

Накрая братското чувство у хлапето надделява и му връчва сандвича си. После изплашено хуква след майка си.

Първо ще си купи бутилка ракия. Коледа е. Не може да се преглъща на сухо. После ще отиде под моста на края на улицата Там е завет и ще може да преспи. Пък утре ще му мисли... Песът упорито върви подире му. Явно е гладен... Миризмата на сандвича движи краката му уверено след него... 

К`во пък - Коледа е. Малко компания няма да му е излишна. Пък и няма да му се меси на ракията...

Спуска се по стръмната заледена пътечка след него, като засега пази дистанция... Пристигат. Постила си вестниците, които мъкне цял ден в джоба на якето... Песът го гледа с любопитство и души по посока на сандвича. Подхвърля му хапка. Лапва я и се облизва. Стои и чака... Втора хапка... На третата скъсява дистанцията... На седмата вече му разрешава да го погали и се притиска до него... Топлината му е приятно допълнение към празника... Отпива глътка и милва животинката... И му става приятно...

Някъде далече примигват празнични светлинки и послушните деца сега получават подаръци...

Неговият подарък се е сгушил плътно до него и му дава топлината си...

Просто нещо е животът...  Храна, ракия и топлина...

Бъдни вечер е.

Нощта на големите и малки чудеса...