Странно как понякога в хората се преплитат толкова много емоции, че изведнъж се чувстваме изгубени във вихъра на собствените си усещания. Как можем да се чувстваме властелини на света и едновременно с това нищожни и незначителни, неспособни да си отговорим на най-обикновени въпроси като "как си" или "какво усещаш", а в същото време знаем кое е редно и не, кое е правилно и кое не, как искаме да живеем и как не. Хората си казват, че искат да живеят така, че един ден да не съжаляват за нищо и търсят този мним живот отвъд граници, извън ежедневието, а после съдят останалите, че не оценяват това, което имат или се самосъжаляват, изпадайки в униние от това, което са загубили. Никога не съм разбирала, защо трябва да направиш нещо "велико", "нестандартно", "странно", за да почувстваш, че си живял? Какво остава за хората, които всеки ден, в леглата си вечер, не съжаляват за нито един миг, в обикновения си, за някои скучен живот. Какво трябва да правим ние, които не искаме велики дела, за да усе ...