Сянка. Не жена, дори не тяло. Просто сянка, това остана от нея. Кой можеше да я познае сега? Тя се изгуби в мрака на чувствата, погълната от собственото си желание да обича и сега не остана нищо от нея…
Слаба, толкова слаба… Той отнемаше силата ù постепенно, бавно, така че да не усети. Дава ù, после ù отнема, като наркотик, към който се пристрастяваш и желаеш все повече и повече. И накрая си нищо без него, нищожество. Така се чувстваше тя. Какво имаше вече, което да даде. Какво повече можеше да изпита, не искаше и да знае. Повярва, обикна, отдаде се без да очаква нищо в замяна. Просто се надяваше, че мигът ще продължи вечно. И се излъга.
А някога бе силна. Всички я гледаха и ù се възхищаваха. Беше красива, умна, амбициозна, момиче с бъдеще. Боготворяха я и се страхуваха от нея. Всеки мечтаеше само за миг да попие от енергията ù, от магията в очите ù. Да се докосне до нея… И тогава се появи той. В него имаше нещо страшно. Знаеше го още отначало, но точно то я привлече толкова силно към ...