Просто сянка
Сянка. Не жена, дори не тяло. Просто сянка, това остана от нея. Кой можеше да я познае сега? Тя се изгуби в мрака на чувствата, погълната от собственото си желание да обича и сега не остана нищо от нея…
Слаба, толкова слаба… Той отнемаше силата ù постепенно, бавно, така че да не усети. Дава ù, после ù отнема, като наркотик, към който се пристрастяваш и желаеш все повече и повече. И накрая си нищо без него, нищожество. Така се чувстваше тя. Какво имаше вече, което да даде. Какво повече можеше да изпита, не искаше и да знае. Повярва, обикна, отдаде се без да очаква нищо в замяна. Просто се надяваше, че мигът ще продължи вечно. И се излъга.
А някога бе силна. Всички я гледаха и ù се възхищаваха. Беше красива, умна, амбициозна, момиче с бъдеще. Боготворяха я и се страхуваха от нея. Всеки мечтаеше само за миг да попие от енергията ù, от магията в очите ù. Да се докосне до нея… И тогава се появи той. В него имаше нещо страшно. Знаеше го още отначало, но точно то я привлече толкова силно към него. А за него тя бе просто поредната жертва. Възползва се, впи зъбите си в нея и не спря, докато не остана нищо. Нищо от предишната силна жена.
Сега ходеше като призрак. Магията в очите ù отдавна я нямаше, нямаше дори блясък. Озаряваха се леко само от неговото внимание, но такова рядко получаваше. Вече му беше омръзнала. А той ù бе нужен, за да диша, за да живее. Знаеше, че само я използва и ще го прави докато има полза, но за нея вече нямаше значение. Дори не бе сигурна дали това вече е любов. Е, предпочиташе да се залъгва, че е така, но всъщност знаеше истината. За него тя бе просто изтривалка. Идваше, вземаше и малкото останало от нея и си заминаваше. А за нея той беше въздуха, нужен ù за да живее, светлината, без която не би могла да съществува. Стана зависима от него и колкото и да се обвиняваше за слабостта, която прояви, затова, че се промени, беше вече късно. Нямаше волята да се откаже от своя наркотик, а може би просто така беше свикнала вече. Но дори и да се опиташе да подаде глава, дори и да проявеше капка усилие да заживее отново, той я спираше. Никога нямаше да ù позво ли да живее. Знаеше как да я стъпче и го правеше, щом се наложи. Затова тя вече нямаше сили и да опитва.
А някога бе силна жена. Някога нямаше да позволи да я мачкат, но дори и най-силният човек има поне една слабост. Той беше нейната и сега от нея не остана нищо. Просто сянка. Не жена, дори не тяло. Просто сянка…
© Деница All rights reserved.
