Просто сянка
Сянка. Не жена, дори не тяло. Просто сянка, това остана от нея. Кой можеше да я познае сега? Тя се изгуби в мрака на чувствата, погълната от собственото си желание да обича и сега не остана нищо от нея…
Слаба, толкова слаба… Той отнемаше силата ù постепенно, бавно, така че да не усети. Дава ù, после ù отнема, като наркотик, към който се пристрастяваш и желаеш все повече и повече. И накрая си нищо без него, нищожество. Така се чувстваше тя. Какво имаше вече, което да даде. Какво повече можеше да изпита, не искаше и да знае. Повярва, обикна, отдаде се без да очаква нищо в замяна. Просто се надяваше, че мигът ще продължи вечно. И се излъга.
А някога бе силна. Всички я гледаха и ù се възхищаваха. Беше красива, умна, амбициозна, момиче с бъдеще. Боготворяха я и се страхуваха от нея. Всеки мечтаеше само за миг да попие от енергията ù, от магията в очите ù. Да се докосне до нея… И тогава се появи той. В него имаше нещо страшно. Знаеше го още отначало, но точно то я привлече толкова силно към него. А за него тя бе просто поредната жертва. Възползва се, впи зъбите си в нея и не спря, докато не остана нищо. Нищо от предишната силна жена.
Сега ходеше като призрак. Магията в очите ù отдавна я нямаше, нямаше дори блясък. Озаряваха се леко само от неговото внимание, но такова рядко получаваше. Вече му беше омръзнала. А той ù бе нужен, за да диша, за да живее. Знаеше, че само я използва и ще го прави докато има полза, но за нея вече нямаше значение. Дори не бе сигурна дали това вече е любов. Е, предпочиташе да се залъгва, че е така, но всъщност знаеше истината. За него тя бе просто изтривалка. Идваше, вземаше и малкото останало от нея и си заминаваше. А за нея той беше въздуха, нужен ù за да живее, светлината, без която не би могла да съществува. Стана зависима от него и колкото и да се обвиняваше за слабостта, която прояви, затова, че се промени, беше вече късно. Нямаше волята да се откаже от своя наркотик, а може би просто така беше свикнала вече. Но дори и да се опиташе да подаде глава, дори и да проявеше капка усилие да заживее отново, той я спираше. Никога нямаше да ù позво ли да живее. Знаеше как да я стъпче и го правеше, щом се наложи. Затова тя вече нямаше сили и да опитва.
А някога бе силна жена. Някога нямаше да позволи да я мачкат, но дори и най-силният човек има поне една слабост. Той беше нейната и сега от нея не остана нищо. Просто сянка. Не жена, дори не тяло. Просто сянка…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Всички права запазени
