Когато преди година написах разказа „Страх“ търсех оправдание. Оправдавах своето неверие и липса на религиозно упование. Най-лесно мога да се оправдая с духа на върлуващия атеизъм в който съм възпитан в оная епоха. Прагматичното ми образование едва ли е достатъчен довод, както и семейната среда. Вероятно всички тези фактори са допринесли за „атеистичните“ ми чувства. Но дали са само те?

Винаги съм се присмивал на религиозното въодушевление и вярата, че някой или нещо може да те спаси. Струваше ми се и продължава да ми се струва толкова наивно. Желанието да наблюдавам и да си обяснявам закономерностите в живота за мен е в противоречие с лесното обяснение, което дават религиите. Вероятно то носи много по-малко главоболия и един лесен и достъпен начин да разбереш света, но за мен не е достатъчно. Аз исках много повече. И до сега бягам, като дявол от тамян от лесните и достъпни животоописания. Не са за мен.

Но защо, тогава толкова ме вълнуват въпросите за вярата? Нали те не са истински, нали бог сам забрани най-желания плод – на познанието!? Тогава с какво той спечели моето внимание и любопитство? Подчертавам – любопитство, не вяра. Факта, че милиони са последователи на вярата не ме учудва. Хората се движат по пътя на най-малкото съпротивление и не обичат много да затормозяват мисловния си апарат. А вярата има дава едно такова малко съпротивление. Но дава ли им нещо друго? Упование, надежда, спокойствие и верско щастие? И ако им го дава, безплатни ли са тия „дарове“? Какво трябва да даде човека от своя страна в замяна на цялото това упование? Само душата му достатъчна ли е?

Всички тия въпроси ме тормозеха непрестанно до един ден, когато си казах, че вярата дава и нещо друго. Нещо, което липсва на неверниците. От което те са ощетени. Да кажа, че това е само мотив да бъдеш вярващ едва ли е толкова точно, въпреки, че човек трябва да има цел. Но цел има и крайния материалист, егоиста, който съществува сам за себе си и извън социума. Който не го интересува дали и за кого ще остави нещо след себе си. Значи целта не може да бъде основната характеристика на вярата. Тогава дали не е подчинението? Това да си роб на някоя висша, справедлива и непобедима сила никак не е зле. То може да ти гарантира оцеляването, макар и да те лишава от възможността сам да взимаш решенията си.

Животът трябва да се живее и това заключение няма алтернатива. В него до голяма степен се съдържа определението на „безсмъртието“. Но пък от друга страна, както добре се знае, животът е полово предавана болест с летален изход и това го прави не толкова лесен за изживяване. Но трябва да се понася и мисля, че повечето хора ще се съгласят с това. Ето тук идва на помощ вярата. Тя ни помага да го понесем, или поне да го изстрадаме. Така намерих едно добро оправдание и начин да съчетая прагматизма на живота с необходимостта да се живее.

Но да се върна към първоначалната ми теза. Разказа „Страх“ бе написан по един съвсем конкретен, незначителен повод. Но разсъжденията по него ми дадоха тема за размисъл и повода прерасна в строен сюжет. Вероятно за мнозина застъпената теза ще им се стори наивна и незаслужаваща нещо повече от детска приказка. Сигурно много от вас са чували мнението, че първичния, суеверен страх от непознатото е в основата на повечето вярвания и ще побързат да ме оборят. Ще кажат, че в основите на вярата лежи любовта, добродетелността, съпричастието и красотата. Пък аз ще им кажа, че вярата, особено религиите отдавна са монополизирали тия чисто човешки чувства, стремежи и въжделения.

И все пак упованието на нещо (в случая на някой) свише те дарява със равновесие. Отървава те от безпокойствието, че си сам на тоя свят и те успокоява, че дори да си най-слабия и незначителен човек има на чия помощ да се уповаваш. Не е ли това чудесно?

Да се върнем на цената. Безплатно ли е вярата? Какво трябва да дадем? Свободата си? Силата си? Гордостта си, или всички тия свои независимости? Не, християнството казва само едно. Дайте душата си на бога и всичко останало ще ви бъде подарено. Добра цена ли е това? Да, за който няма душа направо си е безплатно. Но внимавай, той дявола също иска душата ви. И един му я даде. Вярно, че после се продъни вдън земя, с което доказа, че душата има висока стойност, но това е друга тема. Та и бог иска душата ни под формулировката, да му я обречем. Тоест да му я поверим. За съхранение на тая висша ценност в най-сигурния и недостъпен небесен трезор. Ако за вас не е проблем, то му я предайте. Но за мен това е голяма ценност и предпочитам сам да бдя над нея.

Страхът, като преход до суеверието и от там, към религиозната вяра е една друга тема, която съм засегнал в едно друго есе. Тук само ще кажа, че религията също е един преходен етап, какъвто е било и суеверието в езическите времена. И ако до сега не е открита нейна алтернатива, то аз смятам, че това предстои скоро. И не защото е толкова древна, а защото тя се изчерпа като инструмент на упованието. Съвременните верски търсения говорят за тоя преход.

В заключение искам да кажа, че вярата в най-моралните и интимни съвременни форми е нужна, за да може света да оцелее и да не се пропилее тая висша благодат, живота и разума.