Една нощ превърна пълнолунието в пролетен вятър, който заблъска прозорците. Сгушени в малката стая, не знаеха дали този дим от цигари, плуващ на слоеве между тях прави разговора им толкова откровен или чашата шампанско, която споделяха заедно. Спомени и моменти изплуваха един след друг. Не беше странно, че споделяха нещо лично, беше странно, че го споделяха, когато имаха нужда един от друг, макар мислите им да се блъскаха като прозорците в различни посоки. Провокираха, предизвикваха сами себе си, като всъщност оставаха всеки в тайните си, в надеждите, че другият ще го разбере, ще направи първата крачка, ще посегне в пространството на другата душевност, изпълнена с копнеж. Провокация. Като откровеност. Провокация. Като интимност. Провокация, която тръпнеше да бъде съкрушена, прегазена, да се превърне в сълза, появила се в окото на откровението, стекла се по бузата на желанието и отронила се в пространството на страстта. Никой от двамата не знаеше какво ще последва. Просто разказваше. Разказваше страховете си, разкриваше чувства, пробягваше през времето, за да отвори нови и нови врати на своята същност, без да знае защо, разкриваше слабости, които биха го унищожили, но въпреки това го правеше с желание. Нощта бавно изпепеляваше. Очите притиснати от дима, се затваряха. Провокиран от нощта, денят настъпваше плахо, но сигурно. Едно такси отнесе последните надежди за взаимност. Оставаха спомените. За пропукващата пролет, за пълната с алея хора, край която влюбени пейки шептяха нежни слова, за онези малки щъпукащи под взора на майките си надежди. Спомени. За плюшения мечо, ухаещ на милион целувки, губен и намиран, прегръщан и оплакван.Спомени. От живот. Една провокация към провокираните. От радост. Една провокация към провокиращите. И мъка. Защото така и не разбраха как дойде раздялата. Не посегнаха към нея, но тя като река раздели горните слоеве на две. И макар пак огрени от пролетно слънце, всеки бряг имаше вече своя собствен живот, своето собствено ухание и неповторимост. Нямаше нужда луната да изгрява отново, за да разбере, че този път от вятъра прозорците се удряха пусто и тъжно. Нямаше нужда наново денят да прониква между мислите и изпълва всичко с нежност. Малките улички на един малък град в една малка житейска случка се изпълниха отново с живот. И тъга. Защото провокацията я нямаше. В малкия град остана спомен само за една красива пролетна утрин. Топла, ухаеща на млада женска гръд. С тропащи от вятъра прозорци, които като че нашепваха за първото и последно нейно присъствие. Нея я нямаше. Бе отлетяла да дири късмета си другаде.Забрави малкия град, който принуден от вятъра трябваше да живее… Само от време на време се виждаха стичащи се капки дъжд по прозорците, които продължаваха да се блъскат, разделени завинаги…
© Ивомир Димчев Все права защищены