„Този белият, с диаманта, вляво... или онзи със златните резки ей там. По-голям е. Хм...”

Трябваше да мисли бързо. Нямаше време. Хосе усети как пот избива по дланта му.

- Мисли за друго, хайдеее. – опитваше се сам да се успокои. Имаше ли смисъл в това, което прави? Не рискуваше ли твърде много, може би... целия си живот?

Следващите две минути преминаха като насън. Той се пресегна към вътрешната част на коженото си яке, извади портфейла и няколко банкноти с доста нули по тях смениха собственика си срещу малка розова кутийка във формата на сърце. Пръстенът вътре беше смелото му решение. Ще ù предложи, а тя дано да каже ”да”. Всъщност той някак си я познаваше, разгадаваше все по-лесно усмивката ù, шепота на онази трапчинка ей там, сгушила се някак срамежливо до бузата ù. Успяваше да си говори с очите ù, дори без думи. Точно затова имаше смелостта да направи тази крачка и да промени живота си. А може би и нейния. А може би и този на баща ù... тук Хосе се спря. Погледна към ръката си, здраво стиснала розовата кутийка. Ако продължаваше така да я стиска, трябваше да се връща да купува нова. Но защо отново и отново мисълта за баща ù нахлуваше в съзнанието му, пленявайки всичко друго? Нима го беше страх? Не, това не беше страх. Просто... просто едно усещане за... за... за... страх. Уви, точно това беше истината.

„Да се страхуваш от бащата на бъдещата си жена, не е много умно” – помисли си Хосе. Само той обаче знаеше какво е в сърцето му. Отдавна никой не беше виждал бащата на Аурелия. За него се носеха мълви, старите клюкарки сплитаха интриги къде се крие вече толкова години, а само няколко души знаеха истината. Аурелия беше намекнала на Хосе, че ако нещата помежду им се развият към сватба, то непременно ще го запознае с баща си. Първоначално тази идея му се стори дори леко авантюристична, но сега, държейки онази малка розова кутийка в ръката си, Хосе усети онова особено чувство, което хората наричат страх.

- Ами ако той не ме хареса. Ами ако ме изгони от дома си? Как да загубя моята Аурелия?

Нямаше нужда да мисли за това сега. Трябваше първо да се увери, че всичко с предложението му ще мине по план. А Хосе определено имаше такъв.

Розариумът беше тази вечер по-притихнал от всякога. Пейките, разпръснати околовръст, бяха също някак си по-бели и даже не позволяваха на есенните листа да ги накацат. Щяха да пречат. Вечерта беше пълна с есенния аромат на гора и още нещо. Там, до малкото езеро в градината, Хосе се спря, погледна Аурелия, погледна езерото, после пак очите ù, пак езерото...

Следващите две минути минаха като насън.

Хосе се пресегна към вътрешната част на коженото си яке, извади розовата кутийка, падна на колене и сигурно трябва да ù е казал, че я обича и че иска тя да се омъжи за него. Следващото нещо в този сън беше нейната ръка, тяхната прегръдка, целувка и нейното „да”. Аурелия и Хосе бяха щастливи. Или поне тя. За него оставаше по-страшното. А може би имаше шанс да го избегне?

Прекрасният пръстен от бяло злато блестеше на фона на залязващото слънце. Диамантът отгоре му така ефирно я допълваше, че сякаш този пръстен беше правен точно за нея и нейната ръка. Сигурно някъде имаше щастие и за Хосе.

....

Градината на къщата на брата на Аурелия не изглеждаше приветлива. Годеницата на Хосе искаше да се похвали и да изкрещи на целия свят от радост колко е щастлива. Брат ù отвори вратата, портата изскърца притеснено, докато прислужникът пое багажа на гостите. С почтителен глас и леко приведен той каза:

- Нагоре по стълбите, милейди, вечерята е сервирана на втория етаж, в голямата гостна.

Хосе не бързаше да се качва. Няколкото стъпала разстояние след Аурелия му даваха някаква вътрешна увереност. Дали някъде има пълен мир и щастие и за него?

Горе, в гостната, братът на Аурелия вече беше налял чашите с шампанско.

- Струва си да празнуваме, сестричке. Поздравления!

- О, да, благодаря ти! Толкова съм...

- Поздравления за какво? – груб мъжки глас пресече фанфарите в гласа на Аурелия. Кошмарът на Хосе се сбъдваше. Бащата на Аурелия се беше появил, сякаш от нищото. Той остави чашата на малкия роял, огледа Хосе от главата до петите и след това спря погледа си на ръката на дъщеря си.

- Татко, сгодена съм.

- Сър, аз съм Хосе. Обичам дъщеря Ви и я искам за своя съпруга.

Следващите две минути преминаха за Хосе като насън. Бащата на Аурелия влезе в съседната стая и плътно затвори вратата зад себе си. Нещо се случваше. Чу се шум. Аурелия и брат ù стояха мълчаливо, свели глави към пода. Те го познаваха. Хосе не знаеше какво да прави. Две минути, а може би двадесет...?

Вратата се отвори. В този момент дори махалото на часовника спря. Само токовете на бащата по лъснатия дъбов паркет разбъркваха тишината. Нещо в ръката му изшумя. Хосе потръпна за миг. Усети в ръката си нещо студено. Хосе бавно сведе поглед. В ръката му имаше някаква хартия. Шумът от затварящата се отново врата накара всички да погледнат за секунда нагоре. А после Хосе се пресегна и от хартията в ръката си извади един масивен златен пръстен със семейния печат отгоре. Кръвта нахлу в главата му! Той беше приет в семейството на Аурелия. А щастието явно съществуваше и за него!