Имаше нещо от дзен в черния велосипед, опрян на дървото с некролога. Дърветата притежават невероятната способност да поемат страданието на живите същества и при това да остават незасегнати. Някои от тях живеят дълго, много дълго и успяват да запазят достойнството си, дори и ако бъдат отсечени преждевременно. Предават го на предметите, които хората изработват от тях. И във всеки стол, маса, шкаф, инструмент или съд се запазва недоловимата топлина и уханието на напечена от слънцето грапава кора, далечен, приглушен шум на листа и чуруликане на птици, трайно гравирани в дървесната плът и отекващи като едва чуто ехо при всяко докосване.

  Дланта помни пъплещия мрак и очакването на зората. Свързана е с гората и почернелия пън на полянката, покрит с тъмнозелен мъх, с невидими, здрави нишки.

   Мравките знаят тайната на благодатния труд и това, че си струва да пълзиш с километри по изронената земя, за да домъкнеш до мравуняка в подножието на пъна едно-единствено зрънце, голямо колкото света.

   Търкаля се животът ни по неравните колодруми на съдбата и всичко, което ни се случва по пътя, има причина.

  Дървото прие безропотно некролога. Някой въздъхна насън и задиша равномерно. Болката утихваше постепенно и в стаята повя невидим вятър, носещ ухание на смола и тамян. Жената, бореща се с безсъницата, не знаеше, че дължи лекотата и забравата /за първи път от толкова много време/ на мистичната си връзка с дървото пред дома ù. А то пазеше спомена за хиляди гори и звъна на хиляди планински ручеи от памтивека насам.

  Мъжът седеше на пейката до липата и тя пое ласкаво и незлобливо умората му. Пейката също беше дървена, но спомените ù бяха почти изтрити.  Прекалено много хора бяха сядали в тъмнокафявия ù, уютен скут, бяха се опирали на извитите ù подлакътници и ù бяха поверявали тъгата и тревогите си. Дървото над нея беше живо и макар и с прашни и повехнали листа, и почти смачкано от силуетите на бетонните сгради наоколо, все още беше истинско, корените му, вкопчени надълбоко в земята, вземаха сила от нея като един древен Антей, а планетата майка беше голяма и дружелюбна и обичаше всичките си деца, колкото и да я пренебрегваха и нараняваха.

  Пейката живееше ниско във въздуха и със земята я свързваха само четирите извити метални крачета, пък и те бяха вкопани плитко, в тротоара, а не в пръстта под него.

  Човекът не усещаше дървесната сила зад гърба си. Беше като оглушал. Виждаше само светещата в червено реклама над казиното и тъмната виделина на витрината с надпис: Обувки „Санта Моника“. Името звучеше екзотично и далечно, навяваше представи за тихи улици със зеленеещи се палми и океански вълни край златисти плажове. Една прозрачна вълна се надигна в умореното му въображение  и се разби на хиляди хладни пръски пред погледа му. Пейката заплува в нощния въздух като спасителен сал, а дървото се превърна в мачта на кораб със зелени платна. После някакъв пиян глас запя дрезгаво и откъм нощния бар от другата страна на улицата се зададе неясна фигура с клатушкаща се походка. Магията изчезна и пейката се приземи меко на тротоара.

  Човекът подкара колелото и влезе във входа на съседната кооперация. Остави черното метално возило долу, до пощенските кутии, изкачи почти тичешком стълбите до третия етаж и нахлу в тъмната и ухаеща на домашно спокойствие утроба на апартамента. Жена му си беше легнала удивително рано и спеше, подпъхнала ръка под пухкавата си, топла буза. Човекът се учуди, защото знаеше, че тя от години страда от безсъние и почти всяка нощ броди като сомнамбул по терасата, за да не го безпокои. Той се съблече мълчешком, угаси лампата и се пъхна в леглото. Заспа почти веднага.

  Военният се събуди сам. Жена му беше излязла рано. Той се изми, закуси и облече парадната си униформа. Фуражка, тъмнозелено сако, сребърни копчета*… Беше поканен като гост на учениците от гимназията наблизо за празника им.  Трябваше да разказва спомени и да сподели впечатления от трудното си ежедневие на пазител на родината. Облече се и стана друг. Нощният колоездач  с виденията от далечната Санта Моника беше изчезнал, беше се появил стриктен, сериозен и хладен подполковник на средна възраст с посребрени вече слепоочия, с дълбоки бразди от двете страни на лицето и светлосини малки, строги очи.

  Някога, в едно друго време, в едно помашко-турско село до гъста борова гора високо в планината живееше едно момче, което се страхуваше от тишината. Планината не го прие, въпреки че беше нейно чедо. Отхвърляше го като чуждородно тяло, а той оставаше глух за дивата ù прелест.  Обичаше шума и тълпите в големия град, губеше се в тях и тази анонимност го успокояваше. Имаше нужда от сигурност и ред, буйното и неорганизирано движение на природата го правеше неспокоен, изнервяше го. Затова отиде във войската. Там имаше строг порядък и всичко беше разчертано по дни и часове. Толкова облекчаващо беше да знаеш кое е редно и кое не, да се подчиняваш на заповеди и по-късно – сам да ги издаваш. Нямаше хаос, нямаше колебания. Ако не беше станал военен, вероятно щеше да отиде в Духовната академия – религията също спасява от чувството за изгубеност и дава строги правила, по които да се живее. Но нещо му липсваше, за да предприеме тази стъпка. Онази мистична връзка с това, което никой не беше виждал и за което дори нямаше доказателства, че съществува, но в което всички вярваха и се кълняха в него. Виж, хората и родината са съвсем реални, а не абстрактни понятия и мисълта, че ги защитаваш, носеше удовлетворение. Все пак се покръсти в християнската вяра – смяташе, че изпълнява синовен дълг пред прадедите си.

  Но винаги имаше начин нещата да се объркат. Като една война например. Или едно нищо и никакво произшествие – ей така, бързо и неусетно – и нищо вече не е същото!

  Подполковник Денис Шереметев беше глух за Бог, но Бог щеше да му напомни за съществуването си.

  Аптеката беше на няколко метра от дървото с некролога. Улицата, широка и централна, беше покрита с черен асфалт и прясна бяла маркировка. Паркингът не беше голям, побираше около десетина коли. До аптеката имаше будка за вестници, изкопаема реликва от стари дни, около която, както и по пейките в хилавата градинка пред ресторанта, все още се събираха дядовци, които говореха разпалено за спорт, политика и разни болежки. Един от тях хранеше редовно гълъбите в градинката и приличаше на жената паметник от „Сам вкъщи“ – изправен до бордюра като обелиск, с торбичка с натрошен хляб и вечно накачулен с пърхащи и кълвящи от ръцете му птици.

  Денис излезе от входа и примижа срещу издигащото се над хоризонта слънце. Беше започнало да напича и той се разгърди, като остави само едно от копчетата на китела си закопчано. Щеше да пресече паркинга, да мине през градинката, после по улицата, където някога се издигаше старата тютюнева фабрика и въпреки че нея вече я нямаше, всичко там беше запазило горчивия дъх на тютюн – и напуканият тротоар с изскочили в различни посоки щестоъгълни плочки, ръждясалата метална ограда с изпочупени зъбци и множество липсващи пречки, събиращите прах и спомени щироколистни дървета в двора с купчината строителни материали, разхвърляни наоколо… После покрай добре поддържаната сграда на Историческия музей /бивш турски конак/, нататък по тихите пресечки с вековни борове и липи, и ето ти я родната Езикова гимназия – солидна, модерна четириетажна сграда с няколко пристройки и голям, оживен по всяко време двор с баскетболни табла и пясъчници.

  Тъкмо пресичаше паркинга. Изпърхаха гълъбите около „паметника“ и крилете им минаха през въздуха като прозрачни сиви сенки. Старицата в кафяво манто се килна настрани и приклекна, а тъмнозелената шкода измина още няколко метра и спря. Започнаха да се трупат хора.

  – Къде гледаш, бе, серсем? – извика един от шофьорите и прибави сочна ругатня.

  Жената, излизаща от аптеката, с огромна пазарска чанта в ръце и яркочервен шал на врата, беше вперила поглед в колата с двамата вътре – млад, къдрокос младеж и луничава жена на средна възраст – вероятно майка и син. Жената с червения шал хвърли само бегъл поглед към хората отсреща, които на висок глас се възмущаваха, и пак се вторачи в колата. Сякаш се опитваше да хипнотизира младежа с тъмните си, внимателни очи зад дебелите стъкла на очилата. Двамата в колата седяха и не помръдваха.

  „Гамен!“, помисли си Денис. „И защо ли им дават книжки? Още има мляко около устата, а тръгнал да шофира! А майка му стои като истукан.“

  Смътна тревога обхвана военния. Редът беше нарушен и имаше ранен. Беше възрастна и безпомощна жена. Патриархалното чувство, дълбоко вкоренено в съзнанието му и военната закалка си казаха думата. Старицата беше жертва, а шофьорчето беше престъпник. Трябваше да бъде наказан!

  Младежът сякаш се колебаеше. Страхуваше се вероятно. Но жената пред аптеката го гледаше толкова настойчиво, че той се размърда. Майка му до него каза нещо и той излезе навън. Вървеше като насън – бавно и нерешително, но се насочи към тълпата. Лицето на жената с очилата светна и тя каза:

  – Няма нищо, размина се. Та той е още дете!

  „Детето“ беше с набола брада и с отнесен поглед тръгна да заобикаля колата. Другият шофьор сякаш омекна:

  – Защо не внимаваш, бе, момче? – каза примирително той.

  „А, не! Не трябва да му се размине!“, мярна се в съзнанието на Денис. „Каква е тая, че да се разпорежда? Има черно и бяло, враг и жертва, нюанси са недопустими! Иначе войникът се разколебава и не е ефективен. Трябва да се уважават възрастните и да се слушат мъжете. Женорята да си гледат кухнята!“.

  Мислите му ясно се изписаха на лицето – той се намръщи и на свой ред впери поглед в момчето.

 Младежът, станал фокус на това мълчаливо противоборство, се поколеба. Спря се зад колата и сякаш искаше да продължи към жената, която вече се изправяше с помощта на спътничката си, но размисли и започна да оглежда бронята и гумите.

  На лицето на очилатата се изписа разочарование.

  „Знаех си аз! Серсем! На такива – карцер, и на хляб и вода! Да се научат на ред и дисциплина“, си каза доволно Денис. И сякаш получил разрешително и вече невъзпиран от морални  и законни задръжки, гневът му се разпени и той му даде воля. Изпсува гръмко на турски. Дръпна с всесила пеша на сакото си,  закопчаното копче се откъсна и отхвръкна. Без да го забележи, униформеният тръгна застрашително към момъка.

  Продавачът в будката намести очилата си и бутна настрани вестника. До него имаше масичка с книги на старо, около която стояха няколко младежи.

  „Изчезвай!“, обърна се мислено към очилатата Денис. „Не се бъркай, където не ти е работа! Намерила ми се защитничка! Тичай в кухнята, където ти е мястото! Очилатковци! Все много знаят!“

  Жената сякаш го чу и за учудване на военния, се подчини. Наведе глава уморено и тръгна надолу по улицата. Гневът на Денис внезапно стихна. Той се приближи към младежа и изръмжа:

  – Жената куца, а ти си тръгнал да гледаш колата! Съвест нямаш ли? Ако ти бях баща, щях да ти тегля един пердах. Сукалче със сукалче!

  Момчето се сви като от удар, но вече не беше уплашено. Беше направило това, което се очакваше от него. Беше научило поредния житейски урок – действай не според това, което ти казват, а според това, което искат от теб в действителност. И още един – правото е на страната на силния. Заотстъпва бавно. Военният махна заканително с ръка още веднъж и тръгна нагоре по улицата. Не трябваше да закъснява за срещата с учениците.

  Тълпата почна да се разпръсква.

  Подполковникът се прибираше в настъпилия здрач. Поделението беше наблизо, а той свърши много работа през деня. И срещата с учениците мина добре. Бяха любопитни и задаваха много въпроси – за войната, за въоръжените сили, за професията му. Той отговори на всички подробно и добросъвестно, а после се отправи към поделението. Случката отпреди часове започна постепенно да избледнява в съзнанието му.

  Неусетно беше стигнал Тютюневата фабрика. Следите от пожара още се виждаха по оцелялата тухлена ограда от дясната страна. После изпочупените керемиди преминаваха в железни решетки и накрая имаше обширно незаградено пространство. Беше вече тъмно, а улицата – недобре осветена. Имаше само една работеща улична лампа, но светлината ù очертаваше само блед кръг върху тротоара, а нататък беше мрак. В далечината трепкаха светлини на прозорци, но около фабриката нямаше жилищни сгради, затова тъмнината беше толкова непрогледна.

  Дърветата поеха зараждащото се подполковнишко безпокойство и го превърнаха в нежен, успокоителен шум на листа. Придобил увереност, мъжът тръгна да пресича улицата. Иззад гърба му блеснаха фарове, изсвистяха спирачки и нещо надигащо се, тъмно и властно, го зашемети, а после с мек, почти ласкав удар го блъсна и хвърли на земята. Джипът измина няколко метра и спря. Постоя така няколко секунди, после бавно потегли, постепенно ускорявайки ход, и се разтвори в тъмнината.

  – Добре ли сте? – лицето на жената, едва различимо в гъстия, напоен с ужас въздух, беше младо и загрижено.

  Имаше с дълга черна коса, очила, и беше облечена в памучна червена рокля. На краката си носеше черни обувки с висок ток. С привичен жест извади носна кърпичка от голямата си, черна кожена чанта и попи челото на Денис, като същевременно му помагаше да се изправи.

  – Аз съм медицински работник – каза тя. – Раната е повърхностна, но кърви. Притискайте кърпичката, за да спре кръвта. Да се обадя ли на „Бърза помощ“? Може да имате сътресение.

  – Добре съм – каза Денис. – Живея наблизо. Нищо ми няма!

  – Сигурен ли сте?

  Денис кимна и почувства, че гневът в него отново започна да се надига, измествайки страха.

  – Успяхте ли да видите номера на джипа? – попита хрипливо той. – Днес присъствам на произшествие за втори път. На този обаче няма да му се размине. Ще го намеря, ако трябва да го търся под дърво и камък. Ще си плати! Карат като разпасани, а после бягат!

  – Ни видях номера – каза жената, а лицето ù беше спокойно зад стъклата с тънки, златисти рамки.

  На полковника му се стори, че вече я е виждал някъде. Приличаше му на някого. Той се вгледа във внимателните ù, тъмни очи. Този, сякаш хипнотизиращ поглед… Точно – жената пред аптеката, само че доста по-млада. Да не ù е дъщеря?

  Внезапно чувство на срам, примесено с тревога, овладя военния и той сведе поглед. Ръката с кърпичката се отпусна безсилно покрай тялото му. Но раната вече не кървеше.

  – Кръвта спря – каза жената и докосна с леко движение челото му. – Мисля, че няма нужда да викаме „Бърза помощ“. Имате късмет! Така се беше засилил, че можеше да ви помете. Трябваше да спре поне да види как сте. Прав сте за едно – не трябва да му се размине, защото ще продължи по същия начин и някой ден ще убие човек. Щом има виновен, трябва да има и наказание.

  Имаше нещо странно в тона ù, някаква тиха печал и примирение. Сякаш виждаше отвъд думите и беше присъствала на някакъв важен житейски кръстопът, а изборът, който Денис беше направил, я натъжаваше.

  Челото на подполковника засмъди и капка кръв изби от прясната рана. Той отново притисна кърпичката към лицето си, а когато я свали, младата жена беше изчезнала. Под оскъдната светлина на уличната лампа бяха останали сенките, които се сгъстяваха.  

  Денис Шереметев се отправи по тъмната уличка към къщи със смътното чувството за невъзвратима загуба.

 Бог беше проявил присъствието си в живота му, а той дори не беше разбрал.

*Кърджали е само прототип на града, който съм описала. Военното поделение тук беше закрито в началото на прехода и сега на негово място има парк. Тъй като не видях добре униформата на военния и не бях сигурна какъв точно е, а и не намерих подробно описание в Интернет, „произведох“ героя си в чин подполковник.