Първа среща с братовчедите
Бяхме на гости на дядо и баба през една от ваканциите...
Времето беше слънчево и излязохме на разходка с тях. Държаха ни здраво за ръцете, за да не се изгубим в големия град. В началото с брат ми се дърпахме, но като разбрахме къде отиваме, тръгнахме спокойно като възпитани деца.
Нямахме търпение да се запознаем с тях. Нали бяхме роднини и трябваше на всяка цена да се видим. Мама често казваше:
- Човек трябва да познава роднините...
- И да обича родословното си дърво – добавяше татко...
Срещата ни беше в голямата градина, а тя се намираше в центъра. Бяхме много развълнувани, а те като ни видяха, се разкрещяха. Спогледахме се с брат ми. Не знаехме, че са толкова емоционални. Искахме да ги прегърнем, но баба и дядо кой знае защо не ни разрешиха. Стана ни смешно, когато започнахме да се тупаме всички по гърдите и да ръкомахаме и пляскаме с ръце. Явно и на тях им стана забавно, защото ни сочеха с пръст и се хилеха, а белите им зъби се открояваха и блестяха. Засрамих се, че моите не бяха такива. С каква ли паста ги миеха?... Те не знаеха нашия език, нищо че вече няколко години бяха тук. Може би като пораснат още, ще го говорят... Ние пък не разбирахме техния. Дали щяхме някога да го научим? Стори ми се много сложен... Гледахме се от главата до петите и се чудехме кой е по-голям и на височина, и на години. Но пък бяха весели и забавни. Поделихме си с тях бананите и бисквитите, а после ядохме сладолед. Изцапахме се до ушите, но на кого му пукаше за това. Нали ни беше хубаво заедно!...
Бяхме ги виждали преди само на снимки и спорехме с брат ми кой от родителите им е от Африка – майката или бащата. Тогава дядо просто каза:
- Спокойно, деца! Като се видите, сами ще разберете и ще узнаете къде точно са родени...
Те мълчаха и не казваха нищо, а и ние не ги питахме. Гледахме ги и вече не ни правеше толкова много впечатление тъмнокафявият цвят на едните и черният на другите. Те пък не обръщаха внимание на нашия бял цвят. Беше по-важно, че взаимно се харесахме и си играехме. Какво значение имаше от коя част на Африка са? Бяхме малки и не знаехме нищо още за собствената си страна, а камо ли за Кения, Етиопия или Уганда. Тепърва щяхме да учим за света, а като пораснем, можеше и да отидем там на екскурзия или на работа...
Сега бяхме всички тук. Бяхме роднини и трябваше да ги приемем такива, каквито са. Бяха игриви, забавни и ни допадаха. Звуците, които издаваха, бяха интересни. Често се споглеждахме с брат ми и се чудехме какво си говорят. Трябваше на всяка цена да се опитаме да разберем какво искат да ни кажат и от какво се вълнуват или интересуват. Възхитихме се от възпитанието им. Чудехме се, че можеха да бягат по-бързо от нас и да скачат по-високо. Баба не ни разреши да се катерим по дървета с тях. Било невъзпитано. Защо на тях им разрешаваха тогава? Така ми се искаше и аз да мога като тях! Та ние бяхме деца! И нали на село го правехме, но дядо каза, че тук не е село и по-добре на тях да им се смеят, а не на нас. Баба пък мърмореше, че били диваци. Като гледах, те бяха по-добри от нас и стигаха чак до върха. Явно разбраха, че не ни пускат и слязоха оттам...
После пихме сок и си направихме снимки за спомен от първата ни среща. Искахме да ги опознаем повече. Нали ни бяха братовчеди! Е, не бяхме първи като с децата на вуйчо и леля, нито пък втори, както с децата на мамините братовчедки, ама все пак... Аз вече ги обичах! За мен те бяха добри и умни. Много важно, че на табелките на клетките им пишеше „шимпанзе”, „горила” или „орангутан”. Заради тях дълго не искахме да си тръгваме от зоологическата градина. А баба и дядо ни обещаха, докато им гостуваме, още веднъж да дойдем да видим нашите далечни роднини - маймуните...
Учителката се усмихна и затвори тетрадката. Беше написала отличен на това детско съчинение на тема "Как прекарах ваканцията".
Рая Вид
© Радка Видьова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
!!!!!!!!!!!!!!
-
Милите маймунки! Освен всички други умения притежават и това да изненадват. Поздрав за разказа с неочакван край, Рая! Припомни ми интересен и почти позабравен случай. Като ученици в прогимназията ходехме често до зоологическата градина. Тогава тя бе в центъра на София - срещу спортната палата. И така, един ден с мой съученик отскочихме до градината. Направи ни впечатление, че пред клетката с шимпанзетата бе стълпотворение от народ. Но ние първо отдадохме почит на "кралските животни" - лъвове, тигри, леопарди. Накрая решихме да посетим и маймунарника. За наше изумление тълпата се бе удвоила. Чуваха се оживени разговори до състояние на превъзбуденост. Любопитството ни надделя и с мъка провряхме глави между оградата от тела. И що да видим. На едно от шимпанзетата непрестанно подхвърляха бонбони - лукчета. То ги изяждаше и в знак на признателност непрестанно мастурбираше с ръка. Това са нашите прадеди. Слава богу, че в древността не е имало лукчета, иначе сега може би нямаше да го има вида хомо сапиенс!
-
Съботен поздрав на всички!
Радвам се, че моите историйки с неочакван край ми харесват. Ще има още тогава.Благодаря на всички, които са прочели, които са коментирали, които са се усмихнали!
Благодаря, Роси!
Благодаря, Фоксче!
Благодаря, Антонио!
Благодаря, Еличке!
Благодаря, Доч!
Желая на всички хубави ден с много положителни емоции, въпреки дъжда! -
Ха-ха.Финал от упор!
-
Определено се налагаш като майстор на изненадващия финал, Рая.
Наред с всички други умения...
Очаквам те с нетърпение! -
Ха-ха! Отново поднасяш забавен разказ, с неочакван край!
Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Благодаря, Ена! радвам се, че си тук!
ЕЛ, толкова ти се радвам и за братовчедите, и за картинката!
Добре дошла, Солвейг в моя свят! Имаш чудесни картини. Ще се радвам някоя моя щуротия да ет вдъхнови