Температурата на тялото ми бе ужасяващо висока. Бе най-горещата лятна вечер, а аз имах хиляди причини да горя. Намирах се под звездите, с топяща се пластмасова чаша, пълна с евтино червено вино. От другата страна дланта ми бе обгърната от ръката на тяло, в чиято плът се криеше част от мен. Хиляди небесни тела сочеха към луната, а тя наблюдаваше тихо и знаеше, че така трябва да бъде.

Непосилна да променям съдбата, размених себе си за любов. Позволих си да мразя и това бе единственото, което ме направи част от света на живите. Миговете ярост ми помогнаха да осъзная, че да обичаш лудостта си, значи просто да харесваш себе си. Но пред всичко стоеше страхът някой да не ми отнеме дарбата да обичам. И страдах, само за да си напомня, че съществувам. А луната гледаше... и не проговори. Само понякога ù се искаше да отпие глътка от питието ми. Но то бе толкова сладко, че не можех да го отделя от устните си.

Попивах течността му, сякаш можех да го вкусвам вечно. Гледах бутилката с желанието да забия парченце от стъклената ù повърхност в сърцето си, за да запуша някоя друга рана. И щях отново да си причиня болка, която не беше нужна.

Запалих цигара, а димът ù започна да се разпростира в рамките на гърлото ми и да парализира всяка клетка въздух в него. Сякаш бе машина на времето, напомняща ми за секунди коя съм и отнемайки ми правото да съдя хората около себе си. Всички се променяме.

В онази нощ под звездите, с чаша евтино вино, аз простих на всеки неговата вина. Да живееш свободно не е грях. Пък ако това ни наранява, в главата си винаги имаме някой, който да промени гледната ни точка, за да не страдаме. Наричаме го сила, защото някой приятел на Аристотел му е измислил името хиляди залези, преди да просъществуваме.

Отпивах, потънала в мисли. Чувствах се толкова незначително велика. Гледах на живота като на нещо неразгадаемо просто. И тогава видях образа си в чашата. Там изглеждах по-красива, отколкото в реалност. Тогава отново се запитах коя съм. Може би затова луната реши да разкаже на света за мен. А може би не бе случайно... Тя проговори...

- Красотата не се крие в малките неща. Те са знаци, от които зависят единствено посоките, по които поемаме. Ти си тази, която търси всеки малък детайл, който да нарани сърцето ти. И това е, за да видиш докъде се разпростира силата ти. Експериментираш със себе си, за да запълниш опита си. Търсиш всяка емоция, която си способна да изживееш, за да можеш да изхраниш душата си. Жаждата ти за живот е толкова силна, че си готова да се удавиш в нея. А колкото повече те наранява една любов, толкова повече ти я усилваш. Затова твоите рани не са болка, а адреналинът, от който се нуждаеш. И знаеш, че слабостите ти са онова, което те прави силна.

Тогава се усмихнах, защото отдавна знаех, че съм това, за което луната ми разказа. Въпреки хилядите места, на които оставих част от себе си и всичките пъти, в които забравих коя съм. Въпреки изживените емоции, въпреки обърканите дни и всички думи, които забравих на бели листа и за които позволявах само на времето да си спомня.

Въпреки невероятния вкус на евтиното вино, аз оставих пластмасовата чашка в пясъка. Долях последните останали капки и си тръгнах. Въпреки самотата в себе си, аз знам, че винаги до мен седи някой, който ме обича. Хванах го за ръка и му прошепнах, че съм уморена.

А луната отпи първата си глътка вино и усети удоволствието от замайването, което то причинява. Спусна лъчите си над морето и позволи на всички влюбени, всички самотни, щастливи, нещастни и всички, които се чувстваха просто хора, а бяха много повече, да се докоснат до невероятната гледка...

И всичко това бе за броени часове. Защото мигове по-късно слънцето се появи... И започна да разказва своята история... Аз вече сънувах десетия си сън... И се питах дали някой с чаша евтин алкохол ще е там, за да го посрещне?