Светла се събуди рано. Навън още беше тъмно. Отвори прозореца на спалнята и усети хладния септемврийски въздух. Отиде в детската стая. Седна на леглото на седемгодишния си син Николай. Погали спящото дете по главата и каза:
- Ники, хайде мамо, време е за ставане!
Детето отвори очи, обърна се на другата страна. И изведнъж скочи от леглото.
- Мамо! - извика то. - първи учебен ден, нали? Днес е, нали?
Светла се усмихна, ръката й още веднъж премина през косата на момчето и каза:
-Да, Ники! Хйаде ставай, да идем да си измиеш очичките, зъбките, да закусиш и да облечем най-хубавите дрехи.
Николай последва майка си, която го заведе в банята. След като приключи със сутрешния тоалет, влезе в кухнята. Там то видя дядо си, който беше седнал на малкото диванче до масата.
- Добро утро, дядо! - каза Николай.
- Добро утро! - отговори възрастният мъж. - направил съм ви подарък за първия учебен ден, днес закуската е от мен.
Детето седна на единия от столовете, изчака майка си, която дойде при тях и започна да се храни.
Светла погледна към баща си. Той беше станал много рано. Избръснат, сресан и облечен с костюм. Прилежно вързана вратовръзка и изгладена риза. Младата жена се усмихна и каза:
- Тате, за къде си се нагласил така?
- Как за къде? - попита баща й. - искам да дойда и аз в училището. Майка ти няма да може да види този толкова скъп момент, аз ще дойда. Внук ми е и това не се повтаря никога в живота.
Старият мъж избърса със салфетка устните си, и я доближи до очите си така, сякаш искаше да скрие немирна сълза. Погледна часовника си и каза:
- Хайде деца, вървете да се обличате, че да не закъсняваме.
Светла хвана за ръка Николай и отидоха в детската стая. Тя отвори гардероба и извади от там светлосиня ризка и панталони и започна да облича седемгодишния си син. Детето стоеше пред огледалото и оглеждаше образа си в стъклото сантиметър по сантиметър. Не говореше, страхуваше се някоя думичка да не намачка ризата му. След като беше готов, Николай притича до кухнята, отвори вратата и извика:
-Дядо! Как е по-добре, ризката отвън или запасана?
- Ами, по мое време бяхме запасани, но както на теб ти е удобно, момчето ми. Мама къде е?
- Облича се - каза детето и седна на диванчето.
То нямаше търпение да види училището. Беше чувало много неща за него и най му беше интересно с какви деца щеше да се запознае и да станат приятели. Наведе тъжно глава. Сети се за своя татко, който бе моряк и го нямаше в този празничен ден.
- Готова съм! - каза Светла и затвори вратата. - хайде Ники, вземи този букет за госпожата, а дядо ти ще носи цветя за директорката и да тръгваме.
Тримата слязоха по стъпалата на входа и излязоха от блока. Навън вече беше светло. Най-отпред вървеше Николай. Той се оглеждаше наляво и надясно. Мислеше си, че всички го гледат. С вдигната глава и сериозно лице, сякаш осъзнаваше, че това е много важен ден. Най-отзад ги следваше възрастният мъж. Той гледаше внука си и сърцето му биеше силно. На няколко пъти дори докосна несъзнателно гърдите си. Дядото се вълнуваше и радваше толкова, колкото и неговия внук. А по средата, пазена от двамата мъже вървеше дъщеря му, гордата с момчето си майка. Не след дълго тримата стигнаха до училището. В двора имаше много деца. И малки, и големи, чакаха директорката да обяви началото на тържеството. Светла се огледа. Спомни си ученическите години. Тя беше учила в същото училище и спомени нахлуха в съзнанието на младата жена.Срещна се с две от нейните учителки, ръкува се с тях, поговориха си. Тя хвана за ръка детето си и заедно с дядо му се приближиха до мястото, където щеше да се открие учебната година. Изведнъж в шумния двор на училището стана тихо. Всички гледаха към директорката.
- Скъпи деца! - каза тя. - Уважаеми родители и близки на нашите ученици! Днес е ден, в който след лятната ваканция, децата ще прекрачат прага на този дом на знанието. А петнадесети септември ще е най-вълнуващ за тези, които тази година ще бъдат в първи клас. Нашите учители с голяма радост ги очакват и ще дадат всичко от себе си, за да получат децата необходимите знания и да се учат на неща, които ще им бъдат полезни в живота. На добър час!
Родители и ученици ръкопляскаха. Поднесоха букети с красиви цветя на директорката, а тя след като утихнаха аплодисментите, каза:
- Моля, всички към класните стаи!
Николай стоеше между своята майка и дядо си. Стискаше ръцете им и вървяха към неговата първа класна стая. Дори сред толкова много хора, пътя беше само един. Пътя т към знанието. Първокласниците влязоха в просторна стая. Всяко дете носеше букет. А пред черната дъска стоеше усмихната тяхната първа учителка. След като изчака в класната стая да влязат и родителите и близките на учениците, тя каза:
- Здравейте! Аз се казвам Ренета Иванова. Деца, ще ме наричате госпожа Иванова. Ще ви бъда класен ръководител в следващите няколко години. Ще ви научим да пишете, да четете, да смятате. Надявам се, че ще бъдете послушни.
Учителката се усмихна, а децата едно по едно започнаха да й подаряват красивите букети. След като взе и последния от тях, тя каза:
- А сега, децата могат да седнат по чиновете. Всеки може да си избере място, което му харесва.
Първокласниците се насочиха към чиновете. Родителите им бяха прави, отстрани, до стената. На чина си седна и Николай. В стаята беше тихо. Децата гледаха към госпожата и чакаха първия учебен час да започне. Само Николай беше неспокоен. Той се въртеше. Гледаше наляво, след това надясно. Няколко пъти тропна с крак по дървения под. Не се сдържа и стана прав.
- Какво има дете? Как се казваш? - попита го учителката.
- Николай.
- Кажи сега, какво има?
Момчето наведе глава, погледна в краката си, след което тихо каза:
- Ами, аз. Аз..
- Кажи, Ники! - повтори госпожа Иванова.
Николай погледна към дядо си и каза:
- Дядо, ела седни!
Възрастният мъж, изненадан, не можеше да каже нищо. Стоеше прав и гледаше ту към внука си, ту към учителката. Изглеждаше смутен и се чувстваше неудобно, че бе привлякъл вниманието на целия клас.
- Не, Ники! - каза той. - тези чинове са за вас, учениците, ние сега само ви се радваме и виждаме, къде ще се учите. Няма да седна.
Николай отново наведе глава. Сякаш беше събрал сили, когато каза,като че ли на всички в класната стая:
- Но дядо, нали вие с мама ми казвате като има възрастни хора и аз ако съм седнал да стана и да им отстъпя място. Нали?
В класната стая стана тихо. Децата гледаха към изправения Николай, учителката също. А родителите, към възрастния мъж.
Дядото отиде към внука си, повдигна брадичката му така, че да го погледне в очите. Прегърна го и една сълза падна върху косата на детето. Сякаш водата от пресъхваща река пълнеше малко бистро поточе и му даваше сила и проправяше път през гори и поля.
В класната стая беше тихо, докато госпожа Иванова каза:
- Деца, ето това беше първия урок, който вие научихте.Той ви беше предаден не от мен, а от вашия съученик, Николай и разбира се от неговия дядо. Сядай Ники!
Тя кимна към възрастния мъж, който отиде при останалите близки на първокласниците. В стаята децата се оживиха и с интерес слушаха думите на своята учителка.
Това беше първия учебен ден, в който ученик среща учител, деца се сблъскват с уроците на живота, а майки, бащи и дядовци и баби се гордеят със своите внуци.
Ден, който ще се помни като един от най-хубавите дни в живота.