ПЪРВИЧНИ ИНСТИНКТИ

     Таман завъртях да тръгна по другата улица и две ръце ме сграбчиха. Грамадни лапи ме стиснаха така, че едва успях да  извикам.

    - Пускай, ще ме удушиш! Само бай Иван имаше такива лапи и само той имаше кучешкият навик да ме сграбчи и да ме подруса, докато се нарадва, че сме се видяли. Тоя път ме подруса яко, защото не бяхме се виждали отдавна.

     Изчезна изведнъж.

     - Ей, адашко, живи бяхме да се видим пак. И както още ме държеше, ме повлече и натика през една врата.

     - Сядай, адашко! Сядай да се видим и да се набъбрим. Откога не съм те виждал.

     - Адаш, - викам, като се поогледах. Ами ти какво правиш тук?

     - Как какво? Върнах се на стария занаят. Чукам и кърпя. Я виж какво ме е затрупало. Много скъсани обувки има в тоя свят. Носят хорицата. В тая дупка съм под наем.

     То не беше съвсем дупка, бая стая си беше и склад отзад си имаше, ама за габаритите на бай Иван си беше стайче. Грамаден човек. Наподобяваше огромен пъпеш, от тия, продълговатите. И на цвят беше такъв, жълтеникаво-русоляв. На млади години бил обущарско чираче, после си отворил  собствена работилничка, само за кърпеж де, ама по някое време му я затворили и той, тук да намери работа, там да намери, та му излязъл късмета в милицията. Кажи-речи четвърт век беше изкарал там. Освободили го, като направил петдесетте и излязъл в пенсия. А иначе здрав и прав и хич не му се стои без работа. Пък и пенсийката не достига, та се главил пак на работа.

       Тогава се срещнахме.

      Назначиха го домакин на резиденцията. Беше завършена само първата част и тя се ползваше. Той обитаваше едно помещение в призема, нещо като малко апартаментче. Живееха си там с бабичката. Рекох, че го направиха домакин, ама не е много верно. Длъжността на бай Иван не беше само тая. Той беше и готвач, и келнер, и чистач, и перач, и градинар, и шут, и пазач и какво ли още не. По това време започна разширението и прескачах често, да наглеждам строителството. Станахме приятели. Щом свърша с работата, бай Иван разперва ръце и ми прегражда пътя.

      - Стига тая работа, адашко. Стига си тичал. Ела да му цапнем по една и да си разменим по някой сладък лаф. Ела бе, чадо, че тук устата ми се слепиха. То и кога има хора тук - лошо и кога няма - пак лошо.

      И посядвахме. При него винаги имаше  и за пийване, и за хапване. Длъжен беше да е винаги в пълна бойна готовност, че знаеш ли кога и колко ще се изтърсят. А тия, дето идваха тук, не минаваха с какво да е. Бяха все от голямото добро утро.

      Поседвахме и му дръпвахме по един дълъг, ама много дълъг лаф и от време на време го поливахме, че то от много приказки гърлото дращи. Ако трябва да съм точен, нещата бяха по-иначе. Говореше бай Иван, а аз пийвах. Аз си бях малко темерут, а той беше сладкодумен като славей. Думите му се сипеха, като че ли с мед са мазани. Почти не пиеше. Само за компания, да не дигам само аз. Голям артист и голямо чудо. С часове можеше да разказва една от друга по-интересни неща. А пък как имитираше. Всичко. И птички, и животни, и хора. И  така виртуозно вплиташе тия имитации в разказите, че да си припаднеш. Тая му способност беше най-голямата атракция на резиденцията. Никой не можеше да забавлява гостите като бай Иван. И най-големият темерут можеше да разсмее.

       Та сега, като се нарадвахме от срещата и се поуспокоихме, питам бай Иван.

     - Абе, адашко, къде изчезна? Не помня откога не съм те виждал. Къде се изгуби? Защо напусна там?

      Погледна ме изпод очилата,  притвори вратата и съвсем тихичко вика.

      - Изгониха ме.

      - Защо бе, адаш?

     - Тя, адашко, е една, не е за приказки. Ама на теб ще ти кажа, защото и ти си виновен.

      - Това пък откъде го изтърси?

      - Виновен си, адаш. Ако не бяха твойте столове, можеше и по-леко да мине. Ама то столове ли са бе, адаш? Как можа да ги измислиш. Абе, отде намери тоя дъб. Че те като железни. Та те ми изядоха главата.

       Гледам го и се чудя, а той продължава.

      - Та, адашко, нали знаеш що за екземпляри се мъкнеха там. Плюскаха, пиеха, напикаваха се, какви ли не щуротии правеха. Пък аз трябва да ги обслужвам и да ги забавлявам. И храна, и пиене, и курви, всичко аз доставям. Това последното често си го водеха и сами. Ама като забравят, тичай да звъниш! И звъня аз в Балкантурист, в хотела. Там си имаше дежурни проститутки. И хоп, тук са. Опак свят, адаш. Докато бях в милицията, ги гонехме и ги прибирахме, а тук ми се качваха на главата и им слугувах като на принцеси. Какво да правиш? Щеш не шеш, търпиш. Чат пат идваха и свястни хора, ама имаше изроди, дето с нищо не можеш да им угодиш. Особено оня, Кучешкият. Страшно пиянство, адаш. Можеше да излочи огромно количество и все скъпо, все деликатно. Тоя не беше в ред. Ама нали е голяма клечка, никой не може да го пипне с пръст. Имаше нещо объркано в тоя човек. Уж е големец, ама не му стигаше, а сякаш се досеща, че по-нагоре няма да го издигнат. То си личеше какъв серсем е. Серсем, серсем, ама  на пъпа на площада е паметникът на брат му. А ако му стиска на някой да го пипне. Та  като се домъкнеше тоя, се побъркваш. Какво ли не съм му правил. Като се нальоска, иска и кат петел да му кукуригам, и като кокошка да кудкудякам, па кара да ме опипват дали не съм снесъл, и като магаре съм ревал, и на четири крака съм ходил, и що курви са ме яздили, че не били се качвали на слон. Тя не е за разправяне, адашко.

      Веднъж се домъкна без предупреждение. Беше се накъркал. Най-напред ми изръмжа да извикам курви. И се курдиса на масата. Беше довлякъл седем-осем души все от големите, все началници. Пристигнаха пеперудите и като започна една, та се не видя. Не помня, адашко, колко пъти си изкарах репертоара. Оляха се. Катериха се по мене като маймуни. И по едно време и оня катил взе да се мъчи да ме яхне. Ама нали знаеш каква грамада е, по-голям е от мен. Та мъчи, мъчи да ме яхне, ама не можа и ме накара да падна на четири крака. Какво да правя. И ме възседна, адаш, и ме подкара да обикалям около масата. Вървя аз на четири крака и рева като магаре, а той отгоре блъска с колена.

     - Давай, Марко! Айде!

     - Ама Марко, адаш, се умори, та не тича, а той блъска ли, блъска и с крака, и с ръце.  Търпя, адаш, и търпях, докато взе, че ми зашиба един палец отзад.

     Аз вече бях готов да припадна от смях, а той ме тупна по коляното и продължава.

     - Не се смей, адаш, хич не беше смешно. Като ме ръгна отзад и аз откачих, досущ като магаре кога го жилне оса. Че то на мен само отзад не са ми бъркали. Подскочих, адаш, и го изтърсих. Скача оня катил и:

     - Мамка ти мръсна, мен ли ще хвърляш? И се бърка отзад. Не се разделяше с пищова. Измъкна го, адаш, изправи се и право в мен. И аз не знам какво стана. Акъла ли си изгубих, инстинкта на милиционер ли се събуди, та съм го зашлевил така, че се преметна. И после, адаш, тя стана една, не е за пред хора. Ония неговите песоглавци, като се нахвърлиха върху мен, като кучета. Бият и блъскат с каквото им падне и където падне. Повалиха ме. Не разбрах как съм докопал един стол. И като съм го развъртял. И наляво и надясно, и нагоре, и надолу. Та, адаш, не остана ни здрава маса, ни здрав стол, ни здрав човек. Дойдоха от бърза помощ и ги откараха всичките.

      - Ами тебе?

      - Късмет бе, адаш. Пристигнаха от мойте момчета, та само ме прибраха.

      Навири шишето, преглътна и ми вика.

     - Да не правиш друг път такива столове. Ще вкараш и друг в грях, че то, адашко, човек е опак същество, не знаеш кога и как ще постъпи. Ей го на, за един палец отзад, каква щуротия направих. Цял живот ми бъркат в душата и изтраях, а тогава за един скапан задник се изпуснах. Опак свят, адаш, опак. Ценим си дупетата повече от душите.