"It's time to wake up. The time is: 07:15."

    Първата реплика, която чух за този ден, но за разлика от вчера, вместо да се подчиня на гласовия си часовник (да, понеже това е най-шумната аларма на телефона ми, тази използвам), просто изключих алармата.

    До края на деня не спрях да проклинам това си действие.

    Поради отказа си да стана веднага, когато чух противния глас, и да насиля почти безполезния си труп към действие, естествено, се успах.

    Най-голямата проклетия за един мъничък човечец, подчиняващ се на наложените от самия него (почти) нелогични норми, е да не им се подчини; ритъмът му се нарушава и през целия ден той е на практика безполезен.

    Следващия миг (или поне според мен беше толкова времевия интервал между повторното ми заспиване и второто ми събуждане за деня) беше осъзнаването, че е вече 8 часа, и следователно ако не стана и не се раздвижа веднага, ще имам големи проблеми с Шефа си.

    Трябваше да игнорирам крещящите нужди на тялото си за храна и кофеин, и да тичам към метрото... 

    Чудиш се, читателю, защо думата Шеф е с главно Ш? Защото авторът на този пътепис по времето на записването на този текст все още е зависим от него: аз работех за него и му осигурявах обслужване на клиентите в месарницата му, а в замяна аз получавах това, от което се нуждаех не само аз, ами и цялото ми семейство: пари за оцеляване.

     Аз (и още трима души), като зависими от Шефа, трябва да изказваме почитанието си към него, затова е главното Ш...

     Поради това почитание едвам сварих просто да се облека, да събера по джобовете си вещи от първа необходимост (телефон и мп3 плейър) и се затичах към метрото.

     А пък в самото метро неизвестно много пъти ми се искаше да са ми подръка главните ми инструменти от работата (2 ножа и брадва, и трите наточени колкото средностатистически скалпели) и да доставя един нов артикул в магазина: човешко месо. ^_^   

     И досущ като част от "стоката" (разбирайте "досущ като говеда") тези хора се бутат и гъчкат, от което следва, че дишах трудно, откъдето следваше желанието ми да имам подръка остриета...     

     Никой от тях си нямаше представа какъв герой се крие в джоба ми, който е спасил стотици (почти) невинни животи, като ме е успокоявал, а именно плейърът ми...   

    Мимоходом трябва да се благодари и на чичко Крис Корнъл и оркестър Саундгардън, но те са далеч от тази история...    Слава не на бога, ами на машиниста на мотрисата, стигнах моята спирка.   

    Пристигнах запъхтян, само за да видя заключената врата на магазина. По принцип само Шефа има достъп до ключ и кода от алармата, затова аз трябваше да чакам него.

    Естествено, винаги го имаше варианта да "отворя" чрез тухла през джама, но неравен бой със СОТ-аджиите не ме блазнеше толкова, колкото да седна на тротоара и да послушам малко здрав надъхващ метъл...    

    Загърбвайки вратата, седнах на тротоара и се зазяпах в старческия дом от другата страна на улицата. Интересно - белия микробус толкова рано беше дошъл...

    За непросветените пояснявам, че с бял микробус се кара месо. Разликата е, че като паркира пред месарницата, ние сваляме месо за витрините, а като паркира пред старческия дом, зареждат трупове.   

    Слава Шефу, Той самият дойде най-после.   

    Работата винаги ми помагаше да избия каквато и да било мисъл от главата си, а мисленето понякога е почти физически почти болезнено.   

    Почнах да вадя стоката от Къшето, а Шефът, понеже все пак е умен човек, се изнесе, за да не ми се пречка.

    Активността на ръцете ми ме отнесе, вчерашното месо се измива от кръвта, шкембетата от лойта, и всичко се слага обратно в почистените тавички. Първоначалната ми погнусена реакция, когато постъпих, беше високоскоростно разкарана от обещанието за пари, така че невъзмутимо действах.    

    Чистенето продължи до блажения момент, в който лентовата завеса на вратата изшумя, аз преглътнах първата от 1478-те вариации на "Мама ти д***", които днес щях да изрека, а устата ми благоразумно се усмихна и в сътрудничеството на гласните ми струни оформи изречението "Добро утро, мога ли да ви помогна?"   

     Ако има нещо, което мразя повече от клиент, който трябва да обслужа, това е т. нар. "зрител" - влиза в магазина, гледа най-гнусните и трудни за обработване стоки (което мен ме изправя на нокти), и си отива.   

     Изшумоляването на завесата се оказа, че е от един нефелник, който вместо да ми каже някаква поръчка, се огледа, примига високоскоростно като плъх в брашно, и се изнесе.   

     Мислено се помолих белия микробус да дойде за него и родата му в най-скоро време, и продължих работата си.    

     Вече бях заредил главните най-търсени стоки, и тъкмо почнах да оправям карантиите, и Шефа влезна на висока скорост с цигара в уста... Когато той си позволеше нещо подобно, значи беше необходимо ускорение, а подобно ускорение означаваше, че нашият бял микробус беше дошъл.   

     Което значеше още месо за чистене. 1477 броя благословии ми оставаха за деня.  

     С радостна усмивка на лице (от външна гледна точка), а всъщност с озъбване, се справих и с това. Уверих се, че няма никой тъп съсирек, който да дебне месарят да излезне и да ни обере, изтичах на висока скорост до близката закусвалня, заредих една грамадна мазна баница и боза, и със същата скорост се прибрах в месарницата. Цялата операция ми отне 94 секунди.

    Междувременна информация за читателя: събуждането ми се случи в 8 часа, месарницата отваря в 9, а аз седнах с баницата на масата в 11:30. 3 часа и половина без закуска и кафе, и здрава физическа работа омаломощават организма и контрола върху психиката.

    Естествено, намеси се някой от хилядите закони на чичко Мърфи, и тъкмо бях отхапал от баницата, когато завесата отново изшумоля.   

    За следващата сцена е необходимо да изтъкна един контраст, за да се усети иронията на ситуацията. Аз, месарят, носех една от фирмените тениски, и върху нея една мърлява престилка, изцапана с кръв, а бузите на устата ми бяха издути от баницата.

    И описанието на новопристигналата: куха лейка.

    Като един същински Толкин, трябва да продължа с описанията: кухата лейка беше иначе стройно момиче, с плитки дънки, от които се подаваше около 3/4 от гъза и, прашките също; изрусената коса; потничето с почти липсващата предница; тъмни очила покриващи половината лице.    

    Общо взето, персона от висшата класа на София беше влязла в месарницата и гледаше месаря, чийто външен вид беше описан по-горе.    

    От самия факт, че има куха лейка в месарницата ми, аз онемях. Но изречението, което тя отправи към мене, беше гвоздея на програмата: 

   - Добър ден, предлагаме парфюми на Орифлейм, днес са на промоция...    

    И да нямах половин кило баница в устата си, пак нямаше да измисля разумен отговор. Първичната ми реакция беше да поклатя отрицателно глава. Тя се усмихна облекчено (месарите явно я плашеха), обърна се и излезе.   За около 30 секунди седях безмълвно, през което време, слава на инстинкта ми, съм дъвкал баничката.

   Защото следващото, което направих, беше да се разхиля с пълна мощност, и каквото и да беше имало в устата ми, щеше да се изсипе на земята; а бях толкова гладен все още, че последното, което исках, беше да изгубя по толкова нефелен начин ценна храна...    

  (Край на част 18.08.09.10)