ПЪТУВАНЕ ДО ДРУГИЯ СВЯТ
= I =
Когато Айвън завърши Станфордския университет, специалност геофизика, реши да специализира изследване на електромагнитните полета. Беше твърдо убеден, че всяко явление в природата и дори във Вселената си има строго научно обяснение.
Започна работа в изследователски институт и известно време работата му доставяше удоволствие и сигурност. И може би щеше да прекара живота си като много други хора , заети с обикновените си човешки дела, ако случайно или може би не, не беше видял и чул нещо, което прeобърна целия му живот. Не само животът му се обърна с главата надолу, а и цялата му представа за света, който ни заобикаля.
Денят в който се случи това , с нищо не показваше , че ще бъде по-различен от другите. Работното му време беше свършило и той се беше прибрал в къщи. Беше петък и Айвън, седнал пред телевизора, сменяше каналите и мислеше с какво да запълни почивните дни.
Изведнъж погледът му се спря на някаква странна фигура на зелен фон. Усили звука и чу как говорителят обяснява за необяснимо явление в житните ниви на Великобритания. Било се появило от нищото, посред бял ден, за около половин час, в близост до Стоунхендж.
„Шега ли си правят тези хора?”- помисли си Айвън. „Сигурно е компютърен трик, с цел - сензация.”
Смени канала, но шоуто, което даваха, не успя да задържи вниманието му. Нещо го човъркаше и не му даваше покой. Реши да провери в интернет, дали няма някаква по-подробна информация за „житните кръгове”, както ги нарекоха. Написа в Гугъла кодовото наименование и беше поразен от голямото количество информация, която излезе на екрана.
Зачете се и не усети как времето отлетя. Прекъсна го звъна на мобилния му телефон. Погледна колко е часа. Беше единадесет вечерта. Натисна зелената слушалка и чу гласа на приятелката си Хелън, която всеки петък вечер се обаждаше, за да планират какво ще правят през уикенда.
- Здравей, Айвън! Да не те събудих? Искаш ли утре да отидем в Делфинариума?
Младият мъж се забави с отговора, защото му трябваше време, за да превключи от „житните кръгове” и шокиращата информация , която прочете, към действителността. Помисли малко и измърмори одобрително:
- Щом искаш, да отидем. Утре сутринта ще мина да те взема. Лека нощ.
Айвън затвори телефона си и продължи да чете. Оказа се, че „житните кръгове” се бяха появявали и в предишни векове и все още нямаше логично обяснение на това , което се беше случвало и продължаваше да се случва. Единственото сигурно нещо беше, че в самите фигури бяха установили сериозни промени в електромагнитното поле.
Не можеше да отрече, че формациите бяха забележителни, направо произведения на изкуството.
Темата за електромагнитните полета живо го интересуваше, от професионална гледна точка, и това явление беше предизвикателство към неговия професионализъм. Ето защо в главата му започна да се оформя план, да предложи изпращането на изследователска експедиция от техния институт. Даже започна да изпитва известно нетърпение, но реши, че ще трябва да се въоръжи с търпение, защото подготовката щеше да отнеме поне месец, заедно с получаването на разрешение за изследвания на територията на Великобритания.
Минаваше полунощ, когато се изкъпа и си легна. Беше толкова изморен, че забрави да включи алармата за събуждане. Едва когато звънна телефонът, Айвън едва отвори едното си око и като видя колко е часа, стреснато се ококори. Натисна зелената слушалка и започна да се оправдава:
- Извинявай, Хели! Четох в Интернет до късно и затова се успах. След един час съм при теб. Нали не ми се сърдиш?
Хелън се засмя весело, нали си беше вечния оптимист и престорено примирено отговори:
-Какво да те правя, нали си ми приятел? Хайде, чакам те! – и затвори телефона.
Айвън скочи енергично от леглото, оправи го набързо и докато си измие очите и зъбите, сложи да се препекат в тостера две филийки. След като се облече, ги намаза с масло и като постави между тях парче кашкавал и две кръгчета краставица, забърза по стълбите към гаража. Качи се в колата, запали двигателя и с дистанционното отвори и после затвори след себе си ролетните врати. Беше събота и движението не беше толкова интензивно като през седмицата. Отне му не повече от половин час да стигне до дома на приятелката си. Натисна клаксона.Хелън махна през прозореца и след минута, с енергична походка излезе от сградата, в която живееше. Седна отпред, до него, и го целуна закачливо по върха на носа. Отношенията им бяха все още опознавателни и повече платонични, отколкото ангажиращи. Но и на двамата това положение им харесваше.
Колата се понесе плавно по булеварди и улици, към крайбрежната зона, където се намираше „Делфинариума”. Оставиха колата на паркинга и се наредиха на касата.
Пред входа имаше дълга опашка от тинейджъри и родители с деца. Делфините си бяха спечелили голяма популярност с веселия си нрав и виртуозни номера.
Скоро всички насядаха по амфитеатрално разположените седалки и програмата започна. Айвън и Хелън бяха на първия ред и когато треньорът покани някой доброволец да дойде при него, тя вдигна ръка. Имаше и други желаещи, но той избра нея. Хелън с грейнало лице се приближи до ръба на басейна и треньорът я помоли да вдигне ръка напред. След малко изсвири със свирка и един делфин изскочи от водата и докосна внимателно ръката и, с носа си. Младата жена беше във възторг, а публиката избухна в аплодисменти. После делфинът обиколи басейна и след сигнал на треньора излезе върху плочките и Хелън започна да го гали нежно, без да се страхува. После водещият и благодари и я покани да седне. Докрая на представлението тя не спираше да обяснява колко нежна кожа имат делфините и да се възхищава от тях.
След представлението, хванати под ръка, Айвън и Хелън отидоха да се разхождат покрай брега, на алеята по която тук-там се срещаха бягащи за здраве мъже и жени. Айвън се загледа в хоризонта и се замисли за „житните кръгове”, които беше видял предната вечер. Хелън чуруликаше около него, но думите и минаваха покрай съзнанието му без да оставят следа.
Седнаха в едно крайбрежно заведение да се нахранят, а после отидоха на разходка с корабче. Океанът беше спокоен и плавателният съд леко напредваше навътре в залива. В далечината танкери, яхти и презокеански пътнически кораби влизаха и излизаха от пристанището. На корабчето беше пълно с хора. Някои седяха на пейките на палубата, други вътре, където се сервираха напитки и сандвичи.
Айвън и Хелън се наслаждаваха на красивата гледка, на синьозелените вълни, а топлите слънчеви лъчи сгряваха кръвта и отпускаха мускулите им. И двамата релаксираха. Хелън не пропусна да отбележи:
- Само делфини липсват. Колко хубаво щеше да бъде да правят салта наоколо, нали, Айвън?
Той я погледна престорено изненадан и се пошегува:
- Не искаш ли прекалено много? Ти още малко ще поискаш и да ти купя делфин.
Двамата се засмяха и станаха да се разходят по палубата. Когато плаването приключи, Айвън откара Хелън до тях. Докато пътуваха, му се обади директора на института, който много го ценеше и му съобщи, че в неделя организира парти в дома си и го кани да присъства заедно с неговата дама. Бил се обадил и на останалите от научния колектив. Айвън нямаше как да откаже.
Когато я остави пред вратата, се разбраха да я вземе на другия ден и да отидат на партито.
Вечерта Айвън прекара в размисли и планове. Трябваше добре да обмисли тактиката си, така, че директора да се съгласи с идеята му за експедицията. Младият учен разработи малък проект, на компютъра си, и кратка презентация за „житните кръгове” и после като взе душ си легна.
На сутринта алармата го събуди в осем часа и след като закуси, и се облече с кафяв кадифен костюм и риза с бананов цвят, се качи в колата си и след половин час спря пред дома на Хелън. След дежурния клаксон, тя слезе облечена в ослепителна, зелена, дантелена рокля до коленете, която великолепно контрастираше на дългата и тъмноруса коса. Айвън не се сдържа и отбеляза:
- Ослепителна си. Всички ще ми завиждат.
Хелън леко се изчерви и не му остана длъжна:
- Ами ти, я се погледни! Сякаш си излязъл от списание.
Айвън се засмя и обобщи:
- Ние май се надпреварваме кой е по-голям ласкател.
Домът на директора на Института по геофизични изследвания, господин Томас Радклиф, живееше в спокойните зелени предградия на града. Къщата му, тип хасиенда, се губеше в парк от кестени, липи, магнолии и рододендрони, една доста живописна смесица от умерена и субтропична растителност.
Когато колата на Айвън влезе през автоматичните двойни врати на имението, Хелън беше възхитена от дългата сенчеста алея , която се виеше между средиземноморски борове и гинко билоба. Младата жена беше биолог по образование и всичко свързано със растителния и животинския свят живо я интересуваше.
Скоро малкият парк свърши и се ширна ниско подстригана зелена морава, обрамчена с миксбордер , който радваше окото с разноцветните си багри. Насред тази цветна феерия се издигаше дълга двуетажна къща , стените на която бяха облистени с диви лози. Всичко излъчваше спокойствие и мъдрост.
Пред входа вече имаше паркирани няколко коли, и когато Айвън и Хелън влязоха, камериерката ги въведе в салона за гости. Покрай стените, украсени с големи маслени картини с пейзажи , имаше множество канапета с резбовани масички отпред, където бяха насядали колегите на Айвън, с техните съпруги.Водеше се оживен разговор за политика.
Когато Айвън и Хелън се появиха , погледите на всички се устремиха към тях. Директорът ги посрещна с весел възглас:
- Ето ви и вас, най-сетне. Нямаше да ти простя, ако не беше дошъл. Тькмо спорехме по един важен въпрос и ще е интересно да чуем и твоето мнение.
Айвън се усмихна привидно заинтересуван и попита, докато сядаше с Хелън до директора на института:
- За какво става въпрос? Да не би пак да бистрите политиката?
От другата страна на директора се обади Майкъл:
- Ами крайно време е да разнообразим тематиката. Знаем, че обичаш научните дебати, но нали си млад и ентусиазмът ти е още в разгара си, но нашият вече прегоря и предпочитаме политиката.
- Като чуете какво ще ви предложа, ще забравите и политиката и всичко.- загадъчно им смигна Айвън.
Разговорите на останалите маси утихнаха и всички се обърнаха към него. Той стана и като отиде до проектора и лаптопа свързан към него, сложи диска вътре. После пусна презентацията и на големия екран се занизаха причудливо красиви фигури сред житни ниви и кратка информация за всяка от тях. После разясни целите и задачите на проекта, който предлагаше. През цялото време никой не наруши тишината в салона.
Когато свърши, като на заседание, някои от колегите му с вдигане на ръка вземаха думата и задаваха въпроси или изказваха мнения. Отдавна научният интерес в института не се беше разпалвал така.
Директорът стана и обобщи:
- И значи ти предлагаш да изпратим научна експедиция във Великобритания? Предполагам разбираш колко организационни приготовления са нужни, за да се приведе в действие твоя план.
- Наясно съм, господин Директор. Но мисля, че екип от 5-6 човека ще бъде напълно достатъчен. Два джипа и един бус с апаратура, две шатри, две сгъваеми маси и няколко стола, и провизии. Ще пътуваме до Европа с товарен самолет. Само ни трябва разрешение от Британското министерство на вътрешните работи.
- Личи си че си много запален, щом си обмислил всичко с такива подробности. Я да видим дали ще има желаещи за твоята експедиция. Предполагам разбираш, че ти като млад учен ще бъдеш член на експедицията, а ръководител ще бъде човек с повече опит.- изложи мнението си Директорът.- И така, кои желаят да се включат?
От тридесет и пет души присъстващи едва десет вдигнаха ръка. Директорът ги огледа и обобщи:
- В екипа препоръчвам да участват: Ленард, Джесика, Айвън, Лорън и Никълъс. Предлагам да гласуваме състава на екипа.
Разбира се всички единодушно гласуваха за предложените имена, защото повечето предпочитаха да си правят изследванията в лабораторни условия и да не си развалят спокойствието.
След като гласуването приключи, Майкъл наруши деловата атмосфера:
- Айвън, ще ти се разсърдя. Това парти ли е или научен съвет? Я се засмейте бе, хора! Шефе, къде са прехвалените специалитети на госпожа Радклиф? Дай и пиене да повишим градуса!
Такъв си беше Майкъл- душата на компанията. Камериерката, по знак на Директора, започна да зарежда масите с вкусотии и напитки. Директорът пък пусна на компютъра диск с песни на Доли Партън и Шаная Туейн и веселбата започна.
Вечерта, когато Айвън изпращаше Хелън до тях, тя го погледна сериозно и предложи:
- Искаш ли да разговарям с декана на нашата катедра и да си издействам командировка в района на „житните кръгове”? Ще се присъединя към вашата група и ще бъдем заедно. Ще изследвам състоянието на житните растения.
Айвън беше много изненадан от предложението и. Въпреки жизнерадостния и характер, не очакваше подобно нещо от нея. Прехвърли набързо в главата си „за” и „против” и после отговори полусериозно:
- Хайде да видим как ще убедиш твоя декан. Май ще трябва да пуснеш целия си чар в действие. Особено ако се появиш с тази стилна рокля, командировката ти е в кърпа вързана.
- Значи нямаш нищо против? – зарадва се Хелън.- Ти не се безпокой за декана. Той е разбран човек. И не прави такива намеци, защото е почтен, семеен мъж.
- Е, добре де, не се сърди! Изглежда колегите ме заразиха, на партито, с веселяшките си закачки.
Взеха си довиждане с нежно докосване на устните и Айвън подкара колата си към къщи. По пътя си мислеше за странния и бърз обрат на събитията..
= I I =
Беше 20 юни- денят на заминаването. Приготовленията и формалностите бяха протекли по плана, безпрепятствено.
Измина един месец от деня когато, на партито у Директора, Айвън предложи идеята си за експедиция до „житните кръгове”, в Европа.
Ленард, който беше ръководител на групата, уреждаше последните формалности на летището., а джиповете и буса бяха качени в товарното отделение на самолета, където имаше още двадесетина „ягуара” за европейския пазар на автомобили.
Айвън, Хелън, Джесика, Никълъс и Лорън, седяха на една маса, в кафенето на летището, и чакаха да ги извика Ленард. Разговаряха оживено за предстоящото пътуване. Всички бяха въодушевени и още от сега се усещаше общия дух, който ги обединяваше. Директорът беше подбрал добър екип.
Ленърд дойде и като взе пластмасовата чашка с кафе, която го чакаше на масата, ги поведе към терминала. Прегледаха им билетите и личния багаж, и се качиха в самолета. Сектора за пътници беше удобен и те се разположиха свободно на местата си. Вътре имаше още няколко бизнесмени и двама – трима журналисти.
Боингът излетя, по график, плавно и сигурно. Времето беше хубаво и се очертаваше приятно пътуване,с красиви гледки, през илюминаторите.
Хелън забеляза, че Айвън е мълчалив и иска да остане сам с мислите си, затова отиде да седне до другите две жени от екипа, с които доста се сближи в кафенето, докато чакаха Ленард. Те започнаха да разглеждат модни списания и да обсъждат моделите.
Тримата мъже на предната седалка се занимаваха всеки със своите работи: Никълъс слушаше музика, Ленард четеше книга, а Айвън гледаше през илюминатора, но изглежда, че мисълта му беше някъде другаде. Да, тя беше при „житните кръгове”.
Полетът продължи шест часа, с междинно кацане във Франция. Когато кацнаха на летище „Хийтроу” беше два часа следобяд. Бяха обядвали сандвичи, в самолета, така че оставаше да минат през митническата служба и да се отбият в Американското посолство, в Лондон. До седемнадесет часа трябваше да приключат с всичко и да потеглят за околностите на Стоунхендж, в Южна Англия.
Формалностите минаха без усложнения и в шестнадесет и тридесет джиповете и буса на изследователите напуснаха в стройна редица покрайнините на Лондон.
Денят беше ясен и слънчев, а житните ниви бяха високо изкласили и се поклащаха, от лекия повей на вятъра, като вълните на безкрайно, зелено море. Шосето водеше в южна посока. И както си пътуваха, изведнъж пред погледа им се явиха очертанията на Стоунхендж, който се намираше близо до пътя, по който движеха.
Времето за посещения беше приключило, въпреки че беше още светло. Имаше охрана, която следеше да не влизат хора без билет или в извънработно време. Човешкия свят беше комерсиализирал всичко.
Изследователите заобиколиха отдалеч, с джиповете, като навлязоха в ливадата до мегалитния комплекс, и като слязоха, започнаха да се приготвят за почивка.
Охраната се приближи с ръце на кобурите и Ленард побърза да ги успокои:
- Здравейте, господа! Ние сме геофизици. Ето ни пълномощните и разрешителните.
Полицаите дълго и щателно оглеждаха документите им, а после делово им пожелаха лека вечер. Изследователите разпънаха двете шатри и подредиха масите в една обща и столовете.
Лорън запали газовия котлон и се зае да затопли шест консерви. Никълъс наряза хляба и постави подложки и пластмасови чаши, в които наля сокове от кутии. В подвижната им лаборатория, в буса, имаше резервоар с вода и малък умивалник, където всички се измиха и насядаха около масата. Скоро Лорън донесе кутиите и ги постави върху подложките. Вкусната храна предизвика оживление сред присъстващите. Вдигаха наздравици със сока и шумно се смяха. Смрачи се и включиха генератора, който захрани лампата, закачена на една от шатрите. Мракът около тях се сгъсти, но встрани от тях, на около стотина метра светнаха прожектори и Стоунхендж заприлича на сцена, на която всеки момент ще се появят друиди и ще започнат ритуалите си.
Веселата компания поседя още малко и после се разотиде по шатрите. В едната бяха мъжете, а в другата – жените. Скоро малкият лагер утихна. Нощта мина спокойно и без произшествия, но това не беше странно, като се има предвид близоразположената охрана на мегалитния комплекс.
С изгрева на слънцето Никълъс излезе навън, и след като се изми, започна да извършва причудливи манипулации. Когато съекипниците му изпълзяха от спалните си чували, видяха пред шатрите мотопланер. Ленард възкликна:
- Кога успя да го сглобиш? Нямаш търпение да видиш фигурата отвисоко, нали?
Всички се събраха около мотопланера и започнаха да го оглеждат. Джесика предложи:
- Хайде по-добре да закусим, пък после ще гледаме и ще изследваме! Аз ще приготвя закуската, а вие сядайте около масата.
Тя запали газовия котлон и направи чай, а после препече филийки. Докато и помагаше, Лорън сподели, че я боли главата. В това време Ленард сложи в пластмасови чинии масло, кашкавал и конфитюр.
Компанията насяда около масата и закуската премина във весели разговори и обсъждане плана за действие. Беше решено Никълъс да лети над „житния кръг”, който се намираше от другата страна на шосето и беше наречен „Фигурата на Джулия”. Той щеше да снима с камера и да има радиовръзка с наземния екип. Останалите щяха да правят измервания в самия „житен кръг”.
Джесика остана да разтреби масата, а останалите отидоха да вземат уредите си от буса с техниката. После петимата се качиха на единия джип и се насочиха към шосето, което разделяше Стоунхендж и „Фигурата на Джулия”. Оставиха колата до края на нивата и се отправиха към „житния кръг”, насочвани от Никълъс, който вече кръжеше над фигурата и по радиостанцията ги насочваше в каква посока да вървят. Скоро стигнаха полегналото жито и компасът им започна да се върти във всички посоки. Гайгеровият брояч отчете постепенно увеличаване на нивото на радиация, колкото повече се приближаваха до центъра на отделните кръгове, защото всъщност фигурата се състоеше от множество големи и малки окръжности. Както вървяха и наблюдаваха показанията на уредите, Лорън възкликна:
- Колеги, главата ми изведнъж олекна. От сутринта ме болеше, защото не можах да си почина добре, през нощта. Трудно ми е да спя на чуждо място и още повече на земята, в спален чувал. Но ето, че главата вече не ме боли и усещам прилив на сили.
Хелън също се обади:
- Забелязахте ли, че житните класове са прегънати в коляното, без да са пречупени. Те са полегнали успоредно на земята, на два-три сантиметра, и са живи.
Ленард обобщи полушеговито, полусериозно:
- Трябваше да вземем и лекар с нас. Така щяхме да изследваме влиянието на „житния кръг” върху здравето на човека. Ето виждате колко полезна ни е Хелън, за влиянието му върху растенията.
Всички се засмяха весело и продължиха работата си. Колкото повече вървяха из „житните кръгове”, толкова повече ги изпълваха въодушевление и възхищение от прецизната изработка на това живо произведение на изкуството. Дори Лорън започна да си тананика някаква мелодия. Джесика пък се провикна:
- Хей, идва ми да полетя! Благородно завиждам на Никълъс, който сега си хвърка над нас, като птичка. Нямам търпение да видя филма, който снима в момента.
Хелън се приближи до Айвън и впечатлено заговори:
- Погледни как са се огънали житните класове! Коленцата са извити, като при виенските столове. А сигурно си чувал, че те се правят чрез сваряване на дървесината. Изглежда, че тук е действала висока температура и то за кратко, иначе растенията биха изгорели. Доказателство е и почвата, която тук е суха и ситна като пепел, а извън фигурата е влажна.
В този момент към групата се приближи непознат мъж и ги заговори:
- Добър ден. Ако се съди по уредите ви, вие сте учени.
- Да, така е. А вие от близкото селище ли сте? – заинтересува се Айвън.
Мъжът се усмихна загадъчно и отговори:
- Не съм местен, а обикалям из цяла Южна Англия, за да събирам информация за „житните кръгове”.
Ленард се приближи и го заговори:
- Здравейте, господин ...
- Името ми е Джон Стратън. Журналист съм в сп.”Нешънъл Джеографик”- представи се новодошлият.
- Добре дошли, господин Стратън. Сякаш провидението ви изпрати. Нали нямате нищо против да погостувате в лагера ни и да споделите впечатленията си от тези загадъчни явления? Ние сме учени и не сме ви конкуренция.
- Благодаря. Щом ме каните, ще поостана.- съгласи се журналистът. – Така взаимно ще си бъдем полезни.
В това време се чу бръмчене над главите им и той като погледна нагоре попита:
- Този планерист с вас ли е?
- Да, това е Никълъс, Той снима филм за фигурата. Така ще можем да я разгледаме от птичи поглед.- обясни Ленард, после погледна часовника си и предложи:
- Хайде да се прибираме за обяд. Ще си починем и ще обработим данните.
Всички се съгласиха, нали бяха огладнели. Ленард включи радиостанцията и се пошегува:
- Ник, идваш ли с нас или оставаш тук?
Последва весел смях и отговор:
- С вас съм разбира се. Иска ли питане? Червата ми къркорят, но пък да летиш е върховно.
- Хайде, стига си ни дразнил! Лесно ти е на тебе.Тръгваме. Имаме и гостенин.- приключи разговора Ленард, и като изключи радиостанцията, поведе групата към шосето. Там до джипа беше колата на журналиста. Всички се качиха на превозните си средства и се отправиха към лагера.
Когато спряха пред шатрите, видяха две деца, да обикалят и да разглеждат. Айвън погледна и забеляза, че из Стоунхендж се разхождат туристи. Той се приближи към смутените деца и ги заговори:
- Здравейте, деца! Вие с групата туристи ли сте?
- Да. – престраши се едно от децата. – А вие какви сте?
Хелън се усмихна и обясни:
- Ние сме учени. Изследваме електромагнитните полета.
На децата им прозвуча скучно и побързаха да се върнат при родителите си.
Журналистът я поздрави:
- Добре направихте, че не им споменахте за фигурата. Представяте ли си , ако цялата група отиде и изпотъпче всичко.
Никълъс се приземи, и като дойде при тях, отбеляза:
- От утре ще трябва да оставяме по един дежурен. Тези любопитни туристчета да не са пипали багажа ни? Добре, че джипа и буса бяха заключени.
Ленард се приближи и представи Никълъс на г-н Стратън, после покани всички на масата. Хелън и Лорън отидоха да приготвят обяда, който се състоеше от претоплени консерви, хляб и сок от кутии, като предната вечер.Гостът също беше поканен да обядва с тях.
След като се наобядваха, Джесика разтреби масата и всеки от учените донесе записките си.Никълъс включи камерата към лаптопа и всички с интерес изгледаха филма, дори и журналистът беше впечатлен. Друго си е да видиш фигурата в цялост. Беше толкова феерична и нежна, сякаш беше фрагмент от дантела. Много беше красива.
Айвън се обърна към журналиста и го заговори:
- Г-н Стратън, бихте ли могли да ни кажете нещо повече за обстоятелствата, при които се появяват „житните кръгове”?
Журналистът се облегна на стола си и започна:
- От десетките интервюта на хора, които са били в близост до формиращи се фигури, научих, че обикновено се появяват на места, където скоро е валяло и над близо разположени под повърхността подпочвени води. Виждали са кълбовидни светлини, които се движат над образуващата се фигура, чували са вибриращи звуци. Правени са и снимки, при проявяването на които се виждат вертикални светлинни колони, спускащи се от небето. Освен това фигурите възникват винаги в близост до свещени за древните хора места.
Всички мълчаха и съсредоточено слушаха разказа му. Чуваха се само жуженето на пчелите и гласа на Стратън. Той си пое дълбоко дъх и зачака мнението им.
Хелън взе думата:
- Г-н Стратън, тези светлинни колони трябва да са били с много висока температура, защото при наблюденията ми установих, че житните класове са прегънати в коляното, без да са счупени и са полегнали спираловидно. Забелязват се следи от повърхностно обгаряне, което доказва, че за кратък момент те са били нагряти силно. Почвата под фигурата е силно изсушена, докато около нея е влажна.
Айвън също се включи:
- Освен това компасът се върти безразборно, което показва, че е настъпила драстична промяна в електромагнитното поле, гайгеровият брояч също отчете повишени стойности на остатъчна радиация. Всичко това е твърде странно. Ами самата фигура? Съвършено произведение на изкуството. Просто няма как зад това да не стои разум. И на мен ми е трудно да го призная, защото до днес бях прагматичен човек, но това, което видях, мисля, че ще промени начина ми на мислене.
Журналистът се засмя и заговори:
- Питате ли ме мене? Толкова фигури видях и толкова разкази изслушах, че отдавна не помня какво беше мисленето ми преди. Изследването ми промени целия ми живот.
Разговорите продължиха до късно следобяд. Привечер изпратиха Г-н Стратън, като си размениха телефони и адреси с него, и после започнаха приготовления за вечеря.
Вечерята премина спокойно, защото всеки се беше вглъбил в своите мисли.
Към десет часа всички си легнаха. Многото впечатления и емоции ги бяха изморили. Беше нощта срещу 22 юни.
Скоро лагерът утихна. Всички бяха заспали, само Айвън все още мислеше върху случилото се през деня. Беше пълнолуние.
Към 23.30 часа нещо го накара да стане и да излезе, после с бързи крачки той се отправи към шосето, отвъд което се намираше фигурата. На лунната светлина всичко се виждаше ясно. Когато стигна при нея, той се излегна насред един кръг и се загледа в звездите.И както си гледаше, видя как измежду тях се отделиха три светлинки и се спуснаха плавно към него. Тъкмо се чудеше какво става, когато изведнъж чу в главата си тих, мелодичен глас, който му каза:
- Не се плаши! Няма да ти се случи нищо лошо. Ти търсиш отговори и ние ще ти ги дадем, но ще трябва да дойдеш с нас.
Това, което се случваше, беше объркващо и за много други щеше да бъде плашещо, но по неизвестни за Айвън причини, той се чувстваше спокоен и се съгласи да отиде с тях. В следващия момент от небето към него се спусна лъч светлина и сякаш се сля с него. После лъча се издигна нагоре, а с него и той. Усещането беше все едно, че се намира в прозрачен асансьор, който го издигаше в небето. После се намери в бяла кръгла зала, по края на която имаше множество бели кресла. Два светещи силуета се приближиха до него. Едното същество, което беше с по-женствени очертания, заговори без да отваря устата си:
- Радвам се, че се съгласихте да дойдете. Как се чувствате?
Гласът, който Айвън чу в главата си, прозвуча като нежна, лирична музика. Младият учен се запита трябва ли да говори на глас или наум. Имаше чувството, че ако проговори, ще оскверни дълбоката тишина , която цареше наоколо. Веднага чу:
- Не се притеснявайте! Говорете както на вас ви е удобно.
Айвън се успокои и отговори:
- Надявам се, че не съм сбъркал в решението си да дойда. Чувствам се добре, въпреки странните обстоятелства.
- Видяхме ви, че обикаляте, с вашите приятели, нашето послание. Сигурно се чудите защо сме го направили. Ще ви обясним, но преди това ще ви заведем в нашия свят, ако искате.
Любопитството му на учен проговори и Айвън кимна в знак на съгласие. Светещите същества махнаха с ръка да ги последва. Те се приближиха до пулта за управление, част от стената се отмести и пред Айвън се откри голям илюминатор. Той забеляза, че летящата чиния, в която се намираше, се рееше ниско над земята. Това, което младият учен видя, беше девствена природа, с поляни обсипани с цветя, които грееха, като скъпоценни камъни. Въздухът беше толкова бистър, че природните багри бяха много по-ярки отколкото на Земята. Селището, което се намираше наблизо, се състоеше от бели куполовидни постройки, разположени сред цъфнали градини. В дворчетата, тук-там, се виждаха светещи същества, които се грижеха за цветята си. Някои от тях поглеждаха нагоре, към наблюдаващите, и им махаха за поздрав. Точно под „чинията” течеше бистра като сълза рекичка, с овални камъчета по дъното, а над нея минаваше каменно мостче. И от двете страни брегът беше обрасъл с разноцветни цветя, лиани и храсти. Беше приказно.
Продължиха да се носят ниско над повърхността и пред погледа им се разкриха нови забележителни гледки: високи планини, от които се спускаха много величествени водопади, морски заливи, чиято синьозелена вода беше толкова чиста, че се виждаха пясъчното дъно и подводните същества, живеещи там. Тук-там , по повърхността, се забелязваха красиво украсени гондоли, които се носеха сами по водата, а светещите същества в тях, си почиваха и се наслаждаваха на красотата.
Женственото същество обясни:
- Ние управляваме техниката с мисълта си, а цветните гирлянди, които украсяват гондолите, представляват лиани, които са посадени в големи саксии и пътуват с лодките. Ние можем да материализираме с мисълта си, както и след това да дематериализираме създаденото от нас. Светът, който виждате, е създаден от нас.
Айвън се обърна към двете светещи същества до пулта, които също гледаха през илюминатора, и заговори:
- Може ли да ви попитам нещо?
- Разбира се, питайте!- отговори съществото с по-широките рамене.
- Като ви гледам, вие сте съставени от светлина. Значи не са ви нужни домове, летящи чинии и лодки.
Съществото се усмихна и обясни:
- Те са спомен от нашето минало. Освен това,благодарение на летящата чиния, ти си наш гост. Някога ние сме живели на Земята, но сега сме в паралелно измерение. Не ни е безразлично какво се случва на нашата прародина. Затова наблюдаваме какво става и периодично ви оставяме послания в житните ниви. Правим фигурите чрез мисъл, която се трансформира в светлина, когато мисловната енергия навлезе в атмосферата ви, а когато се докосне до материята, атомите и започват да вибрират и създават музика. Под въздействието на микровълни, растенията се загряват отвътре и омекват, а под въздействието на звука те се накланят и образуват фигури. С тях искаме да ви кажем, че трябва де се стремите към красотата и хармонията, и че трябва да пазите Майката Земя. Периодично различни екипи идват във вашия свят и оставят своите послания. Дори имаме конкурс за най-красиво и оригинално послание.
Женственото същество погледна някакъв уред и се чу нежния му глас:
- Време е да ви върнем, за да не се изплашат приятелите ви.
Илюминаторът се затвори и след много кратко време светлинният лъч се понесе надолу към Земята. След миг Айвън се намери сред „Фигурата на Джулия”. Изгревът тъкмо започваше и хоризонтът поруменяваше. Въздухът беше прохладен и свеж, а в небето чучулиги весело приветстваха новия ден. Айвън стоеше насред фигурата и усещаше, че вече не е същият.
- К Р А Й -
© Ренета Панкова Все права защищены