Раим

Раим

(Съвременният Мунчо)

     Случвало ли ви се е да пътувате до Триград? Ако отговорът ви е „да”, то със сигурност не сте пропуснали да спрете в уютната хижа на Тешел, за да се подкрепите преди оставащите десетина километра до крайната цел. Така постъпихме с моя любим преди няколко дни. Докато той поръчваше напитки на любезната хижарка, аз седнах на пейка до една от дървените масички и се загледах в красотата на планината, която постепенно започваше да твори своята магия за омърсената ми от суетата на големия град душа. Тогава го видях – нисичък, жилав мъж на неопределена възраст. Носеше пристегнат в голямата си, жилава прегръдка дар от планината – гъби. Сякаш опълчили се на грубото им откъсване от естествената среда, те непослушно се изсипваха от ръцете на мъжа и колкото по-усърдно се опитваше да ги събере, толкова по-немирни ставаха. Извадих найлонова торбичка от чантата си и му помогнах да ги съберем. Без да чака покана, той седна срещу мен на масата. В този момент дойде приятелят ми. Отляхме му по малко от напитките ни и се чукнахме за здраве.

-         Откъде сте ба, ббра-ато? – попита непознатият.

-         От София – отговори приятелят ми.

-         А-а, на ппо-очивка? Аз София я знам бе, ббра-ато. „Овча купел” е квартал на гьо-овренци.

-         Ти от Гьоврен ли си?

-         А-а, от Гьоврен.

-         Моля те, вземи му една ракия. И той душа носи – успях някак да вметна в разговора ни и приятелят ми, чиято душа винаги откликва на нечия мъка, отиде да изпълни молбата ми.

-         Ти ра-аботиш ли в София, ббра-ато? – и аз бях „брато” за този човек, чиито виолетови очи бяха събрали цялата мъка на красивия, но изоставен Родопски край.

-         Работя – отговорих и му обясних накратко какво.

-         А-а, хубаво. Ми що се не ма-анете бе? От София е по-лесно – отпи от току-що донесената му ракия той с усмивка.

-         Къде да ходим? – попита приятелят ми.

-         На-авънка. Тук не се жи-ивее. Ня-яма работа. А у Гьоврен за-атвориха училището. За-ащо бе? За-ащо?! – извика този мъж с толкова болка, колкото не бях усещала до тогава.

-         Ами... така е – при цялата ми словоохотливост не можах да намеря и дума като отговор на този толкова простичък въпрос. – А ти работиш ли?

-         Не. Не! Как се-едях с приятели, получих кръвоизлив у мозъка и кра-aй. Кога отидох на ле-екар със сичките папки, знаиш ка-акво направи? Знаиш?

-         Не.

-         Затвори па-апките и ми каза: „Махай се! С турци не ра-аботя!” и ми за-аши един шамар.

-         Ти си турчин. А говориш ли турски?

-         Говоря бе – и виолетовите очи заискриха. – Ама кога у нас додоха турци, вика-ат, че това не е турски. Е-е...

-         Красива ви е природата – не знаех на къде да водя разговора и сменях темите.

-         А-а, додоха туристи и викат: „А бе, ка за-асадихте тези борове по скалите?”, а аз им викам – лесно ги заса-aдихме, ама с поливането ба-ая зор видохме. А-ха-хааа – засмя се гърлено и от сърце.

     Дойде време да потегляме и си стиснахме ръцете с този човек.

-         Как се казваш? – едва тогава осъзнах, че не го бяхме попитали.

-         Раим. Ба-аща ми е бил ходжа. Знаиш какво викаше? „Най-голем грях е да посегнеш е те на тея – кучета и котки.” – посочи с две бездомни кучета, които мило кривяха главички в очакване да получат малко храна. – А-аа една знаиш ка-а’во пра-аи? Го-отви ги. Ка-ак бе? Ка-ак?

-         Е, то всички религии все на това ни учат – на мир и любов.

-         А-а – мир и любов. Аа, живи и здрави!

     Тръгнахме към Триград, докъдето ни откараха добри хора, които не искаха да ни оставят на произвола на съдбата по този живописен път. У всеки от тях живееше мъдростта и добрината на този съвременен Мунчо – Раим, който плаче за затвореното училище и живее в мир с планината и хората. Раим, който макар и самоопределящ се като „турчин”, макар и таящ надежда да се ”мане”, е повече българин от всички онези, които макар и по паспорт „българи”, говорят за красотата на природата или за културата с изкуствени изрази, наситени с чуждици. Простичките хора живеят в хармония с едната и страдат за другата.