Раим
Раим
(Съвременният Мунчо)
Случвало ли ви се е да пътувате до Триград? Ако отговорът ви е „да”, то със сигурност не сте пропуснали да спрете в уютната хижа на Тешел, за да се подкрепите преди оставащите десетина километра до крайната цел. Така постъпихме с моя любим преди няколко дни. Докато той поръчваше напитки на любезната хижарка, аз седнах на пейка до една от дървените масички и се загледах в красотата на планината, която постепенно започваше да твори своята магия за омърсената ми от суетата на големия град душа. Тогава го видях – нисичък, жилав мъж на неопределена възраст. Носеше пристегнат в голямата си, жилава прегръдка дар от планината – гъби. Сякаш опълчили се на грубото им откъсване от естествената среда, те непослушно се изсипваха от ръцете на мъжа и колкото по-усърдно се опитваше да ги събере, толкова по-немирни ставаха. Извадих найлонова торбичка от чантата си и му помогнах да ги съберем. Без да чака покана, той седна срещу мен на масата. В този момент дойде приятелят ми. Отляхме му по малко от напитките ни и се чукнахме за здраве.
- Откъде сте ба, ббра-ато? – попита непознатият.
- От София – отговори приятелят ми.
- А-а, на ппо-очивка? Аз София я знам бе, ббра-ато. „Овча купел” е квартал на гьо-овренци.
- Ти от Гьоврен ли си?
- А-а, от Гьоврен.
- Моля те, вземи му една ракия. И той душа носи – успях някак да вметна в разговора ни и приятелят ми, чиято душа винаги откликва на нечия мъка, отиде да изпълни молбата ми.
- Ти ра-аботиш ли в София, ббра-ато? – и аз бях „брато” за този човек, чиито виолетови очи бяха събрали цялата мъка на красивия, но изоставен Родопски край.
- Работя – отговорих и му обясних накратко какво.
- А-а, хубаво. Ми що се не ма-анете бе? От София е по-лесно – отпи от току-що донесената му ракия той с усмивка.
- Къде да ходим? – попита приятелят ми.
- На-авънка. Тук не се жи-ивее. Ня-яма работа. А у Гьоврен за-атвориха училището. За-ащо бе? За-ащо?! – извика този мъж с толкова болка, колкото не бях усещала до тогава.
- Ами... така е – при цялата ми словоохотливост не можах да намеря и дума като отговор на този толкова простичък въпрос. – А ти работиш ли?
- Не. Не! Как се-едях с приятели, получих кръвоизлив у мозъка и кра-aй. Кога отидох на ле-екар със сичките папки, знаиш ка-акво направи? Знаиш?
- Не.
- Затвори па-апките и ми каза: „Махай се! С турци не ра-аботя!” и ми за-аши един шамар.
- Ти си турчин. А говориш ли турски?
- Говоря бе – и виолетовите очи заискриха. – Ама кога у нас додоха турци, вика-ат, че това не е турски. Е-е...
- Красива ви е природата – не знаех на къде да водя разговора и сменях темите.
- А-а, додоха туристи и викат: „А бе, ка за-асадихте тези борове по скалите?”, а аз им викам – лесно ги заса-aдихме, ама с поливането ба-ая зор видохме. А-ха-хааа – засмя се гърлено и от сърце.
Дойде време да потегляме и си стиснахме ръцете с този човек.
- Как се казваш? – едва тогава осъзнах, че не го бяхме попитали.
- Раим. Ба-аща ми е бил ходжа. Знаиш какво викаше? „Най-голем грях е да посегнеш е те на тея – кучета и котки.” – посочи с две бездомни кучета, които мило кривяха главички в очакване да получат малко храна. – А-аа една знаиш ка-а’во пра-аи? Го-отви ги. Ка-ак бе? Ка-ак?
- Е, то всички религии все на това ни учат – на мир и любов.
- А-а – мир и любов. Аа, живи и здрави!
Тръгнахме към Триград, докъдето ни откараха добри хора, които не искаха да ни оставят на произвола на съдбата по този живописен път. У всеки от тях живееше мъдростта и добрината на този съвременен Мунчо – Раим, който плаче за затвореното училище и живее в мир с планината и хората. Раим, който макар и самоопределящ се като „турчин”, макар и таящ надежда да се ”мане”, е повече българин от всички онези, които макар и по паспорт „българи”, говорят за красотата на природата или за културата с изкуствени изрази, наситени с чуждици. Простичките хора живеят в хармония с едната и страдат за другата.
© Весислава Савова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря и на вас, Дочка и Силви!
-
Мъдростта не избира от коя уста да се отрони.Стига да има кой да я чуе.Поздравления и от мен за разказа!
-
petinka67 (Петя Кръстева), ivanleko91 (Ангел Нямат такава),
Greg (Светослав Григоров), благодаря ви и на вас! Да, това е приказен край с чудни хора. Колкото до ракията, след време ще разкажа за една "шишаркова", но няма да издавам тайни от сега. -
Толкова беше хубаво...!!!
-
А каква ракия правят! Прекрасен край, готини хора и чудесен разказ.
-
Бил съм там, където казваш Веси и наистина всичко е точно така.
Бил съм и когато такива като Раим ги изпращаха, а те не искаха това.
Тъжно е, но трябва да помним. За да не става пак така! -
За пореден път се заричам да посетя този край, но след прочита на разказа ти ще го сторя!
Благодаря! -
Веси П, Темида, благодаря и на вас.
-
Лудите,лудите, те да са живи
-
Била съм там и все се връщам, има нещо в този край - някаква магия - от Родопа ли идва, от хората, които населяват тази планина ли е, незнам...
Благодаря ти, Веси, че ми припомни усещането! -
Запознайте се - Раим. С цялата си лудост и странни хрумвания, има какво да ни каже. Опитах се да не съкратя или премълча нищо от срещата ни с този човек. Кое ще приемем и кое ще отхвърлим, зависи от нас.
Благодаря ви за прочита! -
Преди много години изпитах същото в с. Широка лъка Смолянско. Беше тъмно и валеше проливен дъжд. Почуках на първата врата, помогнаха ми добри хора. Такива са родопчани!
-
Поздрав!
-
Чудено повествование, оттук нататък - каквото и да кажа - само ще го разваля. Поздравявам те!
-
Няма какво да река, ти си го рекла (казала).
Поздрав! -
Малките хора като Мунчо-Раим, обладани от някакъв вид лудост или възторг,обитаващи периферията на социалното пространство, се реализират като личности с действие или поведение.За тях са важни онея мънички неща,които ги правят щастливи...
Малките хора,далеч от масата,изричат това,което другите не се осмеляват.Много истини за тях са преосмислени...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
