Един ден в незнаен час за всички останали хора на света, в ума на един странен човек се беше зародила мисълта за смисъла на физическата красотата. И ако погледнем на това едностранчиво, без някаква задна умисъл, то не бихме могли да намерим нищо лошо. Дори напротив! Кой човек, роден до сега, не би се възхитил на физическото великолепие, с което са надарени мъжът и жената от Твореца, и кой не би мислил над това. Младото лице, красиво подстриганата или пък добре поддържаната дълга коса, атлетичното тяло, и ако всичко това е съчетано и с чисто сърце и изключителен ум, то тогава наистина картината би била възхитителна. Но за съжаление мисълта за смисъла на красотата се беше зародила в главата на един не чак до там чист човек по дух и разум, и точно в това е трагедията или казано с други думи - в това беше изпитанието.
         Човекът, сътворен по образ Божий, както е написано във вечната книга Библията, с неговото чело, вежди, очи, нос, устни и брадичка в различните им форми и големина, както и красиво подредените зъби, които блестят в невероятна усмивка, нима не събуждат възхищение? Или ако трябва да бъдем по-подробни в описанието си, то бихме допълнили формата на това лице, големината на челото, формата и разположението на очите, техния цвят, изваяността на носа и ноздрите, формата и дебелината на устните и брадичката, а и това е първото, което се набива на очи - лицето. А то в многообразието и различието си е възхитително. Сякаш е огледало на самите нас, такива, каквито сме, а даже има и цяла наука, която се занимава с качествата на характера, изписани върху лицето. А ако трябва да описваме и структурата на тялото, на мъжа или жената, какви ли думи бихме употребили, за да подсилим това съвършенство? Нима всичко това не буди възхищение? Като че ли Творецът с невидими пръсти на скулптор, с усет на велик художник, с часове си е играл и е извайвал всяка подробност до милиметри, с математическа точност и прецизност. А всичките тези черти и техните качества са тайните, заключени в нашите гени. И не е случаен фактът, че когато човек гледа на някого, то погледът му спира първо именно на лицето и чак после се спуска надолу към тялото. Именно този вътрешен стимул, предизвикан от възхищението на човешката красота, е движещата сила, която тласка всеки да направи своя избор на подсъзнателно ниво с кои точно гени иска да съчетае своите и да създаде поколение. А първата крачка към това е именно влюбването от пръв поглед. Сякаш целият останал свят остава на заден план и сякаш нищо друго не съществува, а съществува само този, в който си се влюбил. Пред очите ти остава запечатано това лице, като на филм и в дългите безсънни нощи от вълнение и мисъл по него, то изниква пред тебе сякаш от нищото и не те оставя дори миг на спокойствие.
               Именно тази красота е събудила творческия процес в съзнанието на поетите, за да напишат най-красивите си любовни стихове и на романистите, които пишат своите любовни романи, като възхвала на съвършенството, красотата и любовта.
              Но истина е, че тази индивидуалност започва да прави впечатление от съзряването на организма на човека, превръщайки го в младеж или девойка. И някак си тъжно е, но е факт, как тези качества губят своята сила след зрялата възраст на четиридесет годишните и отстъпва бавно, но сигурно място на старостта. И някак си съвсем логично е възрастните хора на седемдесет и осемдесет години да си приличат по своите бели коси и износен организъм, както си приличат всъщност и бебетата в своята възраст до една година, сякаш всички са еднакви, но ако се загледа човек по-внимателно, ще открие неминуемите прилики с бащата и майката. Или да вземем само един-единствен пример на мъж и жена, обрисувани с течение на времето.
           Младежът с черната му смолиста коса, здрава и лъскава със средна дължина, достигаща до края на врата, се вписваше идеално на нежно-бялото му лице. А на този прекрасен бял фон тъмните му очи изглеждаха още по-тъмни и се открояваха с бадемовата си форма. Черните мигли, опасващи очите му, бяха като ореол около тях. Черните, гъсти вежди, леко извити, бяха едно красиво допълнение към очите, които се открояваха по този начин още повече. Леко загатнатите скули, правият издължен нос с малко извитите ноздри, красивите устни и трапчинката на брадичката му го правеха още по-красив и интересен. А в този си вид на двадесет годишен буди нескрито възхищение и как да не се влюби човек. С течение на годините, появата на белите коси в тридесетте му години, на фона на лицето с тъмните му очи, го правеха наистина още по-чаровен, сякаш с тези коси преждевременно беше помъдрял за възрастта си. А вече в своите четиридесет години косата му беше все така прошарена, но белите коси превишаваха многократно черните, но всъщност бяха се запазили наистина добре в свойта гъстота и дължина, и всичко беше наистина достатъчно, за да събуди интерес в едно женско неспокойно сърце, което разглеждайки фотографиите му, всъщност се убеждаваше за кой ли път в неговия чар. А и на колко много любовни стихове щеше да бъде той вдъхновение.
         А тя - тази, която се беше влюбила в него във възрастта на четиридесетте им години, също беше претърпяла промени, което, разбира се, беше съвсем нормално и логично.
        Тя, като девойка в своите петнадесет години, кестенявата и дълга коса с лек меден отенък се спускаше свободно върху раменете ù. Малките и извити вежди подчертаваха кафявите ù очи. Носът ù беше прав, а устните ù плътни, добре очертани и чувствени. С течение на времето тя променяше цвета на косата си многократно: рус, червен, черен, после пак рус, и пак червен. А това, разбира се, беше нещо нормално, както при всички жени, които искаха да изглеждат по-интересни и по-различни. Дължината на косата ù също се сменяше с времето. От прекалено дълга до мъжки подстригана, но това не беше в ущърб на красотата ù, а сякаш за да я подчертае още повече в своето разнообразие и различие. Но...
Винаги в живота се появява едно "но". И може би именно това "но" беше причината щастието ù да не бъде пълно или по-точно казано може би въобще да липсва. Четиридесетте години е възраст, която за един мъж е повече от прекрасна. Зрелостта, която е добил, образованието, което е получил и последващият му професионален път осмислят целият му живот. Но за една жена четиридесетте години са повече от много. За този период от време тя е трябвало да направи много неща и да даде всичко от себе си. И, разбира се, го е направила. Образованието, професионалното ориентиране, работата, създаването на семейство и отглеждането на деца - сякаш всичко е постигнато и всичко е вървяло по план. Да, но с тази разлика, че мъжът, в който се бе влюбила днес, не го е срещнала в своите двадесет години, а в своите четиридесет. Твърде късна възраст, като се има предвид "биологичният часовник" на жената, който върви много по-различно от "биологичният часовник" на мъжа. Както знаем всички и с това не откриваме други светове, че жената по-бързо съзрява от мъжа и по-бързо губи своите качества за продължаване на рода. И как тази жена днес, влюбена в този мъж, не би могла да съчетае своите гени с неговите, след като има разминавания в биологичните им часовници. И погледнато реално, един мъж може да създаде деца и на преклонна възраст, колкото и учудващо да е това, но животът ни го е показвал многократно. Докато една жена има точно определена граница за създаване на поколение, а именно нейните тридесет и пет години. Всеки друг опит, превишаващ тази възраст, е повече от явен риск, застрашаващ здравето, както на майката, така и на детето, но това се разбира и знае от всеки. И имайки това предвид, на нея нищо друго не ù остава, освен да се потопи в своите мисли и фантазии по този мъж, защото нейният бивш съпруг вече от десетилетие живее с друга, разбира се по-млада и по-красива жена. Макар че, когато той беше видял бъдещата си съпруга, преди да стане бивша, в техните двадесет години и ù беше казал съвсем сериозно: "Искам ти да бъдеш майка на моите деца" и му повярва. Въпреки че тя отдавана имаше горчивия опит от друг мъж, който пък ù беше казал точно обратното: "Не искам да имам деца от тебе". Което, разбира се, беше и причината да не се търсят и да не се виждат повече. Макар че по ирония на съдбата, точно този мъж от друга жена не можа да има никакви наследници. А двадесет години по-късно потърси отново своята предишна любима след проваления си брак, а и имаше смелостта да ù каже: "Първо люлка и после булка". А тя, учудена от нахалството му, нищо друго не ù оставаше, освен да му обърне гръб, но този път завинаги.

         И така животът поднася на всички своите изненади и изпитания, сякаш да докаже за сетен път, че нещата са предопределени и каквото и да направи човек, не може да избяга от съдбата си, за да се потвърди не напразно казаната поговорка: "Каквото е писано на глава, на камък не ходи".
***
През четиридесетте години на двадесети век един мъж с тъмна коса и тъмни очи мечтаеше за чиста раса без каквито и да било примеси от чужди гени. В своето безумие той беше превърнал природното разнообразие на човешките качества в смет. Еднакви на вид мъже, жени и деца, с неясни физически разлики от глада и изтощението, което бяха преживяли, очакваха да дойде краят. Милиони мъже и жени не можаха да предадат своите гени в бъдещето. Колко много други не дочакаха раждането на своите деца. Мечтата за чиста раса се превърна в един жесток и суров урок - хиляди мъже и жени от целият тогавашен свят, търпящ ужасни промени, се срещнаха в една-единствена държава.