Равнината на смъртта част 1

Последната танкова бригада на „Конфедерацията” минаваше през разрушени град. Тази военна част можеше да се приеме за ничия, тъй като държавата, за която тези хора воюваха, вече не съществуваше. Последната заповед, получената от вече не съществуващия генералски щаб, гласеше:

„Поради неуспешния развой на военните действия, се налага да средоточим всичките си бойни част в  планината Мърло. Имате два дни да стигнете до там или ще бъдете жестоко наказани”

От появата на това съобщение бяха минали вече две седмици, а воините все още се лутаха сред Мъртвата равнина, която с право бе заслужила това име. Някога тук се издигаха проспериращи градове, но войната унищожи икономиката в целия свят, а хората превърна във войници, бежанци и роби. На последните не им беше никак лесно да се трудят по дванайсет часа на ден за корички хляб. Все пак те го правиха за родината си или по-точно за някой от съюзите, които смятаха за такава. Но тъй като всички загинаха от радиацията, каузата се оказа безсмислена. Знаеха го хората от последната танкова бригада на „Конфедерацията”, както и учените, проектирали ядрените ракети, стоварили се върху градовете преди година. Само за Юбершвайте се предполагаше, че има оцелели. Това предполагаше и лейтенантът, който бе човекът с най-висок чин в последната танкова бригада на „Конфедерацията”, докато минаваха през него. Разрушените сгради и труповете по улиците напомняха  за предишния град, през който бяха преминали, но имаше и нещо, което го отличаваше. То блестеше пред тях и си играеше с тяхното любопитство и фантазия. След още няколко минути преход неколцината танка стояха пред него - бариера, пресичаща пътя им.

- Стой! - изкрещя войник, носещ противогаз и облечен в черна униформа, на чийто гръб имаше голям червен кръг - Вие навлизате в територията на империята Дуумстър! Нямате право да преминавате тази бариера!

Последваха няколко минути на пълна тишина, в които часовият бе насочил безстрашно автомата си към танковете.

- Ние сме воини на „Конфедерацията” - отвърна лейтенантът, който бе излязъл от танка си - Нашата бригада бе от двеста танка, сега сме шест. Като всички наши другари загинаха в битка, в каквато можем и ние да го сторим.

- Казах назад - изкрещя отново войникът, като насочи оръжието си към главнокомандващият на танковете - Аз съм редник от армията на император Дуумстър! Вие кой сте?

- Аз съм лейтенант Спайк. Двайсет и първа танкова бригада, сега свали този автомат, че да не пострадаш и ни направи път да минем. Между другото не знаеш ли, че си оставен да умреш? Храната ти за колко ще ти стигне? Седмица-две? А водата и кислорода?

- Спри! Нашият император разработва програма за покоряване на космоса и тя е вече в сила, а вашата държава е минало!

- Така ли? - каза зачудено Спайк като скочи от танка си, през скафандъра се виждаха сините му очи, в които личеше омраза - А теб кой ще те прибере?

- Командването. Нашият император се грижи за нас. Той ни обича?

- Затова имате номера, вместо имена и носите униформи и живеете в общежития и се храните в столове?

- Равенството е щастие - изкрещя войникът и допря автомата си у челото на Спайк - вие сте сган!

- Умри! - прошепна лейтенантът и го намушка яростно с бойния си нож - Движение, имаме още един ден до Мърло… хайде!

Танковете се задвижиха след броени минути, прегазвайки бариерата и минавайки покрай все още топлото тяло на убият войник. Слънцето огряваше тази гледка, като спомагаше хората, не защитени с костюми, да загинат няколко дни по-рано, отколкото бе предвидила радиацията.

През остатъка на деня Спайк умислено наблюдаваше заобикалящата ги пустош без да каже и дума.

- Ако и ние последваме съдбата на онзи клетник - продума той най-накрая - Как ще ни запомнят?

- Ако има кой да ни запомни - отвърна смутено ефрейторът, който отговаряше за бойните системи.

Равнината на смъртта част 2

Утрото свари последната танкова бригада на „Конфедерацията” в полите на планината Мърло. Посрещнаха ги изоставени окопи и разкъсано знаме на „Конфедерацията”, което се вееше на един пилон. Танковете навлязоха до оръжейните складове, които също изглеждаха пусти. Спайк и верните му хора излязоха от машините си и затърсеха за оцелели. Лейтенантът загубил надежда, бе на крачка да свали скафандъра си и да загине от замърсения въздух, когато виковете на неговите хора привлякоха вниманието му.

- Лейтенант! Лейтенант, ела бързо…

- Какво намерихте?

- Холограма! Вижте

Когато Спайк стигна при своите хора, те се бяха скопчели около образ на мъж на средна възраст в униформа на полковник и физиономия на мъртвец.

„... В момента, когато гледате това, цялата база сигурно е загинала. Никой не очакваше такава епидемия. Последваха бунтове, това ни принуди да капитулираме. Спасявайте се единично и нека спомена за могъществото на „Конфедерацията” бъде с вас.”

Образът изчезна в малката метална кутия, от която се бе появил, а по лицата на войниците се появи тъга и разочарование.

- Другари - заговори Спайк като се качи върху най-близкия танк за да го виждат всички - това е преломен момент. Сега всеки има право да си тръгне. Лично аз ще поеман към най-близкия град и ще се опитам да оживея колкото се може повече време.

 Лейтенантът скочи от машината и тръгна в обратна посока на войниците, които го наблюдаваха вцепенено, докато не изчезна в пясъчната буря…