Глава 2 - Истината

          Събудих се трепереща и мокра. Все още беше нощ, не виждах нищо, само усещах студа около себе си. Бях сама в тъмнината на кашончето, страхувах се, но вярвах, че мама е наблизо и скоро ще се появи и ще ме гушне. Нямах си вече братя и сестри, но не се чувствах самотна, защото в мазето имаше още много кашончета, а в тях живееха други бебета, батковци и какички със своите майки и бащи. Минаха няколко дълги минути, в които все още трепереща и незнаеща какво се случва, очаквах търпеливо Люба – моята обична мама, да се появи, но нея я нямаше. Заплаках, първо тихо и неуверено, но с всеки следващ миг все по-силно и уплашено. Каквото и да ставаше, явно не беше за добро, защото толкова тихо около мен никога не е бивало. Дори новородените бебета не смееха да гъкнат. Тъкмо си поемах въздух за новия „повик”, когато от съседния кашон дочух тих глас:

        - Шшшшшт, спри, млъкни бързо. Всички ще пострадаме заради теб!

        - Как, защо, къде е мама? – попитах с треперещ глас.

       - Ще се върне! Не се бой – каза шепнешком леля Миа – слушай гласа ми и ела при нас, тук ще си на топло и сигурно, докато пуснат Люба обратно.

       Не чаках втора покана, колкото и да ми се искаше да съм смела, студа и страха надделяха и аз плахо пристъпих в тъмнината. Не бях сигурна подът под мен ли се движеше или аз се олюлявах, но знаех че е много по-мокър от преди. Клатушках се наляво-надясно, а страхът ми се превръщаше в паника с всяка нова стъпка. Имах чувството, че кашончето на Миа се отдалечава от мен и никога няма да стигна до жадуваното спасение. Не се предавах, движех се бавно в посока гласа на леля и … Вярвах. Вярвах, че скоро ще съм спасена, на топло, сухо и в прегръдката ѝ.

        - Ето, спокойно, вече си тук. Лелеееееее, цялата си вир вода. Бързо се гушвай при другите. Сега ще те стоплим и подсушим. Докато се усетиш и цялата тази неразбория ще е останала само лош спомен.

      Нежният глас ме успокои, постепенно спрях да треперя и се отпуснах в прегръдката на леля и приятелите си. Но мисълта за мама не спираше да ме човърка:

        - Къде е мама, защо съм сама? – все още недоумявах – Какво се е случило с нея, добре ли е?

        - Тихоооо, всичко вече е наред. Ще ти разкажа само ако обещаеш да си смела и да не плачеш повече. – прошепна моята спасителка и тихо занарежда – Тази нощ момчетата на Дари, нали ги знаеш какви са беладжии, решили да ти спретнат номер, дебнели скришом кога Люба ще те остави сама, за да осъществят плана си. Измислили го още привечер, когато видели стопанката да оставя на полицата над вашето кашонче чашка с някаква течност. Те не знаели обаче, че в нея има силна отрова за бълхи и други паразити и искали да я бутнат и излеят върху теб, докато спиш. Люба обаче ги видя, веднага усети какво замислят и знаейки какво може да ти причини тази отрова се хвърли ръмжейки към тях. Искаше само да ги сплаши и да ги отдалечи от чашката, но за жалост Дара не разбра какво се случва и се метна върху Люба. Сбиха се жестоко, всяка пазейки децата си. Олелията, която настана беше ужасна, всички започнахме да лаем, а мъжете дори се включиха в боя. Как не се събуди, чак не мога да повярвам. В разгара на целия този хаос се появиха стопаните. Разкрещяха се по нас и ни поляха с две кофи вода, че да се успокоим. Дара и Люба обаче продължаваха да се ръмжат и хапят. Стопанката взе метлата от ъгъла и започна да ги налага, а те бяха точно пред вашето кашонче. Люба се уплаши за теб и застана нападателно продължавайки да ръмжи, пред входа на дома ви. Нямаше да позволи да те докоснат с „лошата” метла, а Дара се скри при момчетата и млъкна. Знаеш как майките сме готови на всичко за вас децата, но „шефката” не го разбра това, хвана Любче за врата и я изнесе навън. Сега е наказана, но до сутринта ще им мине и ще я пуснат обратно. Няма страшно. Любов е страхотна, отново показа колко много те обича и как гените и кръвта не са важни. Макар и да не те е износила и родила лично, тя те приема за свое дете и безрезервно те обича. Няма по-себеотдаваща се…

        - Но как така не ме е родила, тя е моята майка, защо говориш така? Мама ме обича и аз я обичам, нищо не може да ни раздели с нея! – казах аз невярваща на ушите си. Какви ги плещеше Миа, що за глупости говореше?!

       - Милата ми тя! Време е да научиш истината за себе си, тя Люба никога няма да ти я каже, защото много те обича и не иска да страдаш, но ти вече си достатъчно голяма и трябва да знаеш. Сигурна съм, че тогава ще я обикнеш още повече. От приказните истории, които Любов разказва всяка вечер, има и тъжни. Точно от тях вече знаеш, че тя е била отхвърлена. Твоята съдба е подобна на нейната, мъничето ми. Ти беше толкова мъничка, че никой не вярваше да оживееш. Дадоха те на Люба, защото на нея хвърлят всички „съмнителни” бебета. А тя е майка героиня, няма друга като нея сред нас. По-самоотвержена, по-отдадена, по-обичаща и грижовна в прайда ни от нея няма. Дава живота си за вас. Затова изпилиха и зъбите ѝ. Знаеш, че нейните не са остри като нашите, нали? – кимнах – Преди две години тъкмо беше започнала да се възстановява от операция и бебетата ѝ бяха започнали да се раздвижват и щъкат наоколо, когато една по-възрастна кучка полудя и ги нахапа. Люба не можа да се примири и макар все още с незараснала рана, скочи и се сбиха. Старата Зара не издържа на мощните тласъци и захапки на Люба и се предаде. Падна на земята, а майка ти се въртеше в кръг около нея и я ръмжеше. Така ги завариха стопаните. Раните на Зара бяха доста, но все повърхностни и можеше да се възстанови,  стопаните обаче не им се занимаваше и я изхвърлиха на пътя. Никога повече не я видяхме. Любов прибра бебчетата си и грижливо започна да ги лекува. Два дена не мръдна от кашона, излизаше само за кратко и се връщаше веднага обратно. Двете миниатюрни топчета скимучеха от болки, но не се предаваха, докато не дойде нощта на втория ден, когато едното не можа да се пребори с лошите рани и с мъка пое дъх за последено. Затвори очи за последно и се понесе по дългия път към небето, за да свети от там с ярка светлина. Дори и тогава Люба не искаше да го остави, не можеше да приеме истината, толкова силна бе любовта й към него, че продължи да го гушка и топли. Сутринта стопанката дойде, взе ѝ го и го изнесе. После се върна да вземе другото, но майка ти вече знаеше какво следва. Невръстната ѝ рожба все още дишаше и Любов се хвърли върху стопанката. Захапа я за ръката и не пускаше. Държеше здраво и колкото и да я удряше шефката, тя не отпускаше захапката. Искаше си бебето, нямаше да го даде за нищо на света. Животът тук обаче, мила моя, е жесток. Взеха ѝ и второто бебе, а на другия ден взеха и нея, заведоха я някъде навън, а когато се върна… не можеше нито да говори, нито дори да си отвори устата. Чак на другия ден разбрах, че са я подложили на страшни мъки. Изпилили са зъбите ѝ с някаква много голяма, грозна и ръждива пила. Болеше я, но я болеше не за изтъпените зъби, а за децата ѝ. Дълго страда свита в кашона, отказваше да се храни, не искаше да излиза, отслабна, стана като вейка. Беше се предала на съдбата, всички мислехме, че иска да отиде при бебетата си и никога да не я видим повече. Всяка сутрин с мъка и страх поглеждах към нея. Така продължи до момента, когато стопанина ѝ сложи един дребен младеж в скута. Тежеше едва 70 грама. Люба го погледна с празен поглед, старите спомени нахлуха в главата ѝ. Видя себе си преди години, спомни си мъките, на които бе подложена и колко трудо ѝ беше тогава. Гушна малката мишка и животът се завърна в тялото ѝ. Искри заблестяха в очите ѝ, пламък разбуди душата ѝ. Тя беше готова, готова да се бори, готова да живее отново. Започна да се храни, да пие, да се движи. Отдаде се изцяло на младежа, а той бе толкова красив в крехкото си телце, че нямаше как да не го заобичаш. Всъщност, скъпа моя, и ти го познаваш. – усмихна се за първи път Дара, - това е твоят баща, твоят истински баща. А ти, ти си истинска късметлийка. Да имаш майка като Люба зад гърба си е истинско съкровище. На света няма по-всеотдайна от нея, но ти това вече го знаеш, нали?

        - Сега знам! И наистина я обичам много много повече – каза през сълзи малката шушулка. Раздвоена от стреса, наученото за себе си и майка си, бубулечка-клечка се сгуши и заспивайки прошепна – Обичам те, мамо!