27 авг. 2010 г., 22:09

Разговор без думи

1.4K 0 3
1 мин за четене

   Тишина. Стои между нас и ни отдалечава все повече и повече. Защо се получава така, един ден не можем да се откъснем един от друг, ръцете не могат да се отлепят, времето не стига, а думите са толкова много. А на другия телата са далечни, студени, дори и да са на една ръка разстояние, те не се докосват. Само очите, очите продължават да си говорят. Само те имат сили да продължат…

   Гледам те и искам да ти кажа толкова неща… Обичам те така, както никога не съм обичала. И имам нужда от теб. Искам те до мен, искам да ме прегърнеш, да ме докоснеш. Само да ми кажеш, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи. Нищо повече. Но мълчим. А тишината сякаш ни отдалечава на километри. И защо не ù се опълчим, защо я оставаме да руши всичко, любовта…

   Виждам болката и в твоите очи. И те искат да говорят, но ти няма да им позволиш. И ти ще мълчиш, ще ме чакаш, а аз се страхувам. Не съм толкова силна, колкото изглеждам, но съм горда. Ах, тази глупава гордост. Да можехме да оставим всичко настрана: необмислените думи, обидите, споровете - те са толкова незначителни. И да спрем с игрите. Нека оставим душите да говорят. Да кажат всичко неизречено, да докоснат, да погалят. Те нямат нужда от друго. Те просто искат да са заедно, да им позволим да се обичат, да не им пречим с безсмислени спорове, прибързани и грешни изводи, които само рушат доверието. Защото времето е малко. Времето е най-големият ни враг. То бърза толкова много, бяга неумолимо и не спира. Няма да се вслуша в молбите ни и просто няма да можем да го задържим. Ще отлети и ще остави душите празни и наранени. Затова нека ги оставим да говорят, да се докоснат и погалят.

   Ще рискувам, ще докосна ръката ти и ще те погледна, дано да прочетеш всичко в очите ми, дано да стигнеш до душата ми, защото устните се плашат лесно, те не смеят да проговорят, но мечтаят да ги целунеш. Да разбереш всичко, за да не оставяме тишината да поглъща всичко: близостта, любовта, обичта…

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Деница Все права защищены

Комментарии

Комментарии

  • Защо ли разума и сърцето мислят различно (почти винаги) ?
  • Благодаря ви за коментарите! А за времето...за мен то е враг, защото бързо свършва, защото не стига и защото знам колко малко остава...
  • Хубави са тези "мълчаливи" разговори. В такава тишина, можеш да чуеш мислите на другия.
    "Защо се получава така, един ден не можем да се откъснем един от друг, ръцете не могат да се отлепят, времето не стига, а думите са толкова много. А на другия телата са далечни, студени, дори и да са на една ръка разстояние, те не се докосват. Само очите, очите продължават да си говорят. Само те имат сили да продължат…"
    Те не се докосват...за да съберат сили на другия ден да не могат отново да се разделят. Иначе ще задушат любовта, нали и тя има нужда от глътка въздух и...тишина.

Выбор редактора

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...