Тишина. Стои между нас и ни отдалечава все повече и повече. Защо се получава така, един ден не можем да се откъснем един от друг, ръцете не могат да се отлепят, времето не стига, а думите са толкова много. А на другия телата са далечни, студени, дори и да са на една ръка разстояние, те не се докосват. Само очите, очите продължават да си говорят. Само те имат сили да продължат…
Гледам те и искам да ти кажа толкова неща… Обичам те така, както никога не съм обичала. И имам нужда от теб. Искам те до мен, искам да ме прегърнеш, да ме докоснеш. Само да ми кажеш, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи. Нищо повече. Но мълчим. А тишината сякаш ни отдалечава на километри. И защо не ù се опълчим, защо я оставаме да руши всичко, любовта…
Виждам болката и в твоите очи. И те искат да говорят, но ти няма да им позволиш. И ти ще мълчиш, ще ме чакаш, а аз се страхувам. Не съм толкова силна, колкото изглеждам, но съм горда. Ах, тази глупава гордост. Да можехме да оставим всичко настрана: необмисл ...