Разговор с Бог

 Пак ме скъса. За трети пореден път. Глупав инструктор. Накара ме да взема ляв завой, въпреки че не трябваше. „На моя отговорност”, каза. После слезе от автомобила и със злобна усмивка ми съобщи: „Скъсана сте, госпожице Иванова. Не бива да се влияете от чуждото мнение.” Треснах вратата на учебната кола и със сълзи на очи тръгнах към вкъщи.

  Там ме очакваше друга изненада. Влязох във Фейсбук, за да се разсея от случилото се, но изведнъж забелязах нещо странно – гаджето ми Николай вече беше„необвързан”. Тъкмо се канех да му пиша, когато телефонът звънна. Беше той.

-         Ще поема удара, хайде, давай… - казах тихо, но самоуверено.

-         Скъпа, не искам да те нараня… просто… налага се да замина…

-         Да заминеш? И какво общо има това с нас? Не можем да сме гаджета от разстояние? Защо аз не знам? Къде ще ходиш? – чувствата избухнаха. Не се сдържах и изливах злобна тирада срещу него – Или може би е по-редно да попитам с кого ще заминаваш… С коя ще заминаваш…

-         Не… Да… тоест… не…Искам да кажа… да, заминавам. С жена. – връзката прекъсна. Сълзите започнаха бавно да се стичат по лицето ми. Плаках до отмала, а когато се събудих, някой ме беше пренесъл на леглото.

Надигнах се и видях среброкос старец с добродушно изражение, който се беше настанил в креслото отсреща. Не си спомнях да съм го виждала преди. Възрастният човек мило ми се усмихваше.

-         Здравей, Ирина! Как си? – попита ме той.

-         Здравей… ти всъщност кой си? – запитах с все още сънен глас. Потърках очи. – Не съм те виждала преди. Мисля, че не се познаваме.

-         Напротив, познаваме се. Още откакто беше на годинка и половина.

-         Моля?! Вие… добре ли сте? Кой сте? Ако не ми отговорите, ще извикам полиция! – вече бях заела бойна поза, грабнала нощната лампа, готова за борба с непознатия старец, който, кой знае как, се беше добрал до всекидневната ми.

-         Успокой се, Ирина. Аз съм Бог. За пръв път се срещнахме в църквата „Св. Иван Рилски” на твоето кръщене. – възрастният човек благо ми се усмихна – Колко плака тогава… майка ти едва те успокои…

-         За какво си дошъл? Душата ми ли ще вземаш? – ядно попитах. – Защото днес не беше особено благосклонен към мен. Първо шофьорския курс, след това Николай… Искаш да ме съсипеш ли? Не ти ли беше достатъчно, че ми отне баща ми преди по-малко от месец? – разплаках се. – Какъв бог си ти, щом ни правиш нещастни?

-         Ирина, Ирина… Не говори така… Не съм създал хората, за да бъдат нещастни. Напротив – дал съм им най-висшето благо. Благото, да разполагат със себе си. Да бъдат свободни, сами да определят в каква посока ще поемат. Всичко в живота им да зависи от тях самите.

-         Но защо тогава остави глупавия изпитващ да ме скъса? Защо пусна Николай да си тръгне? – упорствах аз. Говорех така, сякаш се карам с братовчедка си.

-         Не аз… Ти, Ирина… Ти се остави да бъдеш заблудена. Ти пусна Николай да си тръгне. Защо не направи онова, което смяташе за правилно? Защо не зави надясно, вместо наляво?

-         Защото… така ми каза инструкторът. Трябваше да го послушам.

-         Не… Не, Ирина. В живота не трябва да слушаш никого. Само гласа на сърцето си. Дори само една грешка, породена от лекомислена доверчивост, може да бъде фатална. Можеше да убиеш човек. Не трябва да се доверяваш всекиму, Ирина. Трябва да слушаш сърцето си.

-         А защо тогава ми отне Николай? Това как ще ми обясниш? – повиших тон като ядосана хлапачка. Не осъзнавах с кого говоря.

-         Аз не ти го отнех. Ти го отдалечи сама от себе си. Можеше да го спреш. Вместо това го остави да замине далеч от теб, с пълно от разкаяние сърце.

-         Но… но… тогава баща ми? Защо отне баща ми?

-         Баща ти беше болен, Ирина. Не искаше да живее на този свят живот, пълен с болка и тъга, с мъчителна агония. Взех го при себе си не по своя воля. Той сам пожела да скъси разстоянието. Но сега е щастлив и много ти се радва. – допълни Господ, все така взиращ се в нещо високо от мен, нещо, което не можех да видя.

-         Значи… животът е като глина… нещо, което ние сами определяме. Нещо, на което ние придаваме форма и съдържание, така ли? – нещо в очите ми се беше променило.

-         Да, Ирина. Само ние определяме как да изживеем живота си. За да ти докажа, че не съм толкова лош, за колкото ме смяташ – Бог се усмихна загадъчно – просто ще те помоля да отвориш вратата. Широко. После застани до нея и се вгледай навън.

  Изпълних указанието. Отворих вратата и погледнах през нея. Известно време не се случваше нищо. Отдръпнах се и в мига, в който понечих да затворя, чух стъпки. Погледнах навън и видях прелестен букет аленочервени рози… зад тях стоеше Николай.

-         Прости ми, любов моя… не знаех какво правя… бях много ядосан. Не знам какво стана. Прости ми…

 Стоях като зашеметена. В този миг телефонът звънна. Беше изписан номерът на инструктора.

-         Ало?

-         Госпожица Иванова?

-         Да, кажете?

-         Реших да Ви дам шанс. Честито!

-         К-какво… взех ли изпита…?

-         Да. Реших да Ви го дам. Елате утре да си вземете сертификата и книжката! Успех!

 Връзката прекъсна. Чувствах се като в транс. Главата ми бучеше от щастие. А същата нощ сънувах баща си… Той ми се усмихваше.