Денят беше мрачен и светлосиви облаци скриваха топлото слънце. Валеше тихо дъждец и капките падаха мълчаливо в локвите, сякаш бяха сълзи на младо момиче. Беше края на пролетта и дърветата вече бяха придобили обичайните си за сезона багри от наситено зелено. Единствения звук, който се чуваше, беше спокойното звънене на листата, върху които падаха капките. Тези листа бяха тъй зелени, че по жилите им сякаш преминаваха реки от живот. Природата, която се беше събудила от съня си през суровата зима, сякаш беше обрисувана с четката на изкусен художник. Цветовете се преливаха, като най-много имаше от зеленото. Сега беше времето, в което от него можеше да се види във всичките му нюанси. Всеки цвят беше тъй перфектно създаден и тъй перфектно поставен на мястото му. В този ден природата смирено се радваше на времето. Измежду зеленината се открояваше малка двуетажна къщичка с голяма веранда. Прозорците и бяха украсени с красиви червени и бели карамфили. В двора на тази къща се извисяваше едно старо и голямо кестеново дърво, чиято сянка падаше точно върху верандата. Пътечка от маргаритки и люлякови храсти свързваше къщата със задния двор, където бяха засадени красиви ябълкови дръвчета. На верандата стоеше жена в люлеещо се кресло. Тя беше облечена в бледо жълта рокля на цветя. Косите и бяха посивели и грижливо прибрани на кок. Кожата и беше съсухрена от възрастта и годините. Тялото и беше слабо, а лицето изпито. Сякаш живота беше изпил всичките сокове от нея и беше оставил само умората. Очите й, някога сини, сега сиви гледаха празно в образуващите се от дъжда кръгове в една локва. Тези очи не бяха тук в момента… Да, тя не гледаше локвата, тя беше някъде дълбоко из спомените си. Намираше се в стаята на паметта и, чиито стени и предмети бяха в никотинено кафявите цветове на старостта, а по тях се протягаха преплетените паяжини на забравата. Това беше нейната стая, в която тя беше скрила и запазила най-хубавите си спомени. Всичко беше потънало в дебел слой прах. Изглежда отдавна не беше влизано в нея. Жената отиде до една масичката, която беше постлана с красива покривка, леко вдясно от вратата. На нея имаше ваза с изсъхнали цветя и албум със стари бебешки снимки. Тя протегна плахо ръка и леко поглади погривката, сякаш за да си спомни отдавна изпарило се чувство. Едва докосната, покривката бавно започна да придобива истинските си цветове – изкрящо бяла на пъстри теменужки, а албума стана черен и снимките в него черно-бели. Жената отмина масата и се насочи към един стар скрин пълен с книги, играчки, тетрадки и малки чудновати предметчета. Над него беше поставена красива снимка на млад мъж в рамка, а до нея в прахта беше изрисувано с пръст сърце, в което беше изписано нейното име – София. Виждайки снимката на мъжа, през тялото и премина силна и отдавна забравена тръпка, която я накара да потрепери. Тя лeко извърна глава наляво и там, до прозореца на едно писалище съзря малка музикална кутийка. Това беше любимата и музикална кутийка от младостта, която тя обожаваше да слуша с часове. Щом я хвана със съсухрените си тънки и фини пръсти, кутийката се обля в пъстри цветове. София я отвори и отвътре зазвуча същата мелодия като едно време. Тази мелодия създавеше един осебенно сладък привкус у София. Тя се усмихна, затвори очите си и бавно поклащайки се, започна плавен танц. След това се върна отново при снимката. Това бе нейният съпруг, който беше починал преди 3 години. Сега той беше млад и красив също както преди четирдесет години. За миг тя си спомни всичките прекрасни мигове, които са прекарали заедно.. Как са се смяли и как са си шепнали красиви думи в нощите. На лицето и изгря сладка и спокойна усмивка. Но после си спомни как след смъртта му, тя е останала съвсем сама и е трябвало да се справи с всичките удари и трудности на живота. Усмивката и угасна при този следващ спомен. София наведе глава и заплака горчиво. Сега той и липсваше толкова много… Обвиняваше се, че го е забравила, искаше поне за миг да го види, поне за миг да го прегърне и двамата да бъдат толкова щастливи, както е било преди… Поне за миг да забрави, че е остаряла. През главата и преминаваха толкова много мисли… спомени… чувства… Останала така, навела глава отчаяно и тихо ридаейки върху снимката, тя усети как две ръце я обгръщат и нежно я притискат. Обърна се плахо и го видя. Това беше той. Стоеше спокойно и се усмихваше – също както на снимката. София не вярваше на очите си. Той взе ръцете и и я понесе в красив танц, под звуците на музикалната кутия. Те танцуваха из стаята, въртяха се, смееха се. Бяха толкова щастливи… Прашната кафява стая бързо се превърна в пъстра светла и приветлива стая. Смехът им ехтеше и галеше всички предмети, той съживи и изсъхналите цветя във вазата… София искаше да остане там завинаги. От години тя не се бе смяла така, от години не се бе чувствала така спокойна, красива и щастлива. Когато мелодията свърши, тя се вкопчи в него и не искаше да го пусне. Той я прегърна топло, целуна я нежно по устните и прошепна тихо “Обичам те!” . След това София усети лек полъх на влажна зеленина, отвори очи и видя, че се намира отново на верандата. Дъждът беше спрял и топлото слънце весело галеше всичко наоколо. Наблизо се чуваше песен на птички. В мислите на София още звучеше песента от кутийката. Тя се изправи, слезе по стълпалата. На най-долното стъпало събу обувките си и застъпва боса по мократа трева. Затворила очи, мина танцувайки пo пътеката към задния двор. Роклята и леко се полюшваве от плавния танц и издаваше загадъчно красиво тяло на млада жена. Косите и огряни от слънчевите лъчи, сега не бяха посивели, а кафяви като узрели кестени. Те бяха дълги, разпуснати и се стелеха на колеми масури по тялото й. Кожата и беше гладка и бяла , без нито една гънка. Младото момиче танцуваше със затворени очи из задния двор, стъпквайки леко по мократа трева. Когато отвори очи, те бяха сини като океана. В тях се виждаше дълбочина и живот, сякаш е живяла хиляда години. Тя продължи да се разхожда из мократа природа. София беше млада и красива, сякаш никога не е остарявала, сякаш всичко е било един сън, едно отминало време, една разходка из спомените…