Елена обичаше ранните утрини, когато градът започваше да се разбужда, да се прозява и протяга сънено, а неустоимият аромат на кафе крадешком да се промъква под праговете на пловдивските домове, изкушавайки първите минувачи. Сега тя бавно вървеше по улица „Иван Вазов” и сякаш покрай нея къщите оживяваха. Всяка имаше собствен характер, криеше съкровени тайни и подканяше любознателния човек да я опознае и дори да се влюби в нея. Стигна до достолепната сграда на Атанас Куцоолу, на ъгъла на улиците „Иван Вазов” и „Авксентий Велешки”, когато пред очите на младата жена се изправи авторът ú – архитект Димитър Попов. Елена питаеше топло чувство на обич към града, в който живееше, а и истината бе, че историята я увличаше, затова ú беше станало хоби да се рови из библиотеките, да търси подробности за впечатляващите я пловдивски къщи и да отпива на малки глътки от магичното старо вино на миналото. Сега, само като си помисли за архитект Димитър Попов, пред очите ú изплува и замисленият писател Димитър Димов – представи си описваните в романа му „Тютюн” складове на големите фабриканти, домовете на тютюнотърговците, а защо ли – и психически нездравата Мария, стигнала от великолепните си изпълнения на пиано до ужасяващата какафония на умствената помраченост… Да, архитект Димитър Попов – за него напомнят най-представителните сгради в Пловдив. Вървейки по улица „Иван Вазов”, очите ú грабна още една негова творба – училище „Патриарх Евтимий”, което е проектирал в съавторство с архитект Никола Овчаров. Разбирали са се талантливите и без крамоли помежду си, без да се мерят „кой е по, по и най”, са правили добро за любимия си град. Ето, щутгартският възпитаник Димитър Попов, заедно с архитект Светослав Грозев проектира Промишлено-занаятчийското училище, днес гимназия по архитектура и вътрешно обзавеждане „Христо Ботев”, Търговско–индустриалната камара, днес – Съдебна палата на булевард „Шести септември”, сградата на ъгъла на площад „Централен” – бившата „Руска книжарница”, къщата на доктор Гребенаров на улица „Отец Паисий” и много други впечатляващи едромащабни постройки, придаващи завладяващия дух и неповторимата атмосфера на град Пловдив.
Елена замислено се разхождаше и изследваше с поглед всяка подробност от интересната пловдивска улица „Иван Вазов”. Могъщите чинари ú пришепваха чудни истории, лъхаха на жадуван простор и птича песен, но и на мъдрост, сякаш на всяка крачка срещаше древен философ, готов да ú разкрие част от тайнството на магията живот… Тогава тя неусетно премина през първата половина на двадесетия век и заживя някъде в шестдесетте му години. Пред погледа ú изплува образът на пловдивския архитект Боян Чинков, който бил осъден на "лишаване от свобода" за разказване на политически вицове и такива, осмиващи Тодор Живков, но бил освободен предсрочно, благодарение на застъпничеството за него от страна на самия генерал Шарл дьо Гол. Едва ли щеше да има чинари по цялото протежение на улица Иван Вазов без смелата намеса на архитект Чинков! Изграждал се Партийният дом, а големите дървета все нещо пречели и общинските съветници решили те да бъдат изсечени, тогава единствен архитект Чинков се осмелил да се изправи и да рече: „Другари, дайте да оставим поне едно дърво!” „Ама, защо ни е?” – недоумявали умните люде. „Защо, та защо - за да има къде децата и внуците да ни обесят!” – поклатил глава архитектът и така спасил чинарите и част от чудната пловдивска атмосфера. Сетне, под едно от тези дървета, изпробвал дали по време на „комунизъма”, както го наричаше Тодор Живков, наистина би могъл да се осъществи заветният лозунг: „от всекиму - според възможностите, на всекиму – според потребностите”. Платил мекиците на продавача им и започнал да ги подарява – тогава такава опашка се натрупала, такава какафония настанала, че не е за разправяне! Хорицата щели да се избият за безплатни мекици и всеки по няколко пъти искал да си вземе – не се задоволявал само с колкото да се наяде. Та това е малка част от чешитщините на архитект Чинков – една колоритна личност, за която Елена бе чела толкова много и сега, разхождайки се по пловдивската улица „Иван Вазов”, неусетно си припомни.
Денят напредваше и младата жена ускори крачка покрай паметника на Гюро Михайлов, изгорял на поста си като охрана в този град, спазвайки Устава на Българската армия и така станал синоним на храброст. Чакаше я нейният работен ден. Дали в него щеше да съумее да направи нещо наистина добро за хората покрай себе си?
© Росица Танчева Все права защищены