Нали ще живее...Нали .... Нали . . . .

Беше неделя.Телефонът пак звънеше. Явно отново в болницата.

Обаждаше се колега от бърза помощ и разговорът бе съвсем кратък.

- Едно детенце умира. Не мога да се ориентирам.Идвай по-бързо!

Качих се в колата и за минути бях в отделението. Пред врата ме чакаха няколко души и баща, който държеше на ръце едно момченце. То едва дишаше на пресекулки.

Винаги имам включен ехограф за спешните случаи.Сложиха детето и погледнах с трансдюсера.

Гръдният му кош бе пълен с кръв, която притискаше дробовете и сърцето. Като те едва се разгъваха и трудно се виждаха пулсациите.Твърде учестени и повърхностни. Бе ясно, че се касае за разкъсана аорта и кръвта бързо изпълваше всичко.

А бащата не спираше да говори, нервно и задъхано.

- Както си ядяхме... и той се задави...И почна да кашля и повърна... Нали ще живее... Нали.. Нали...?

Просто не спираше да говори и да повтаря само това "нали".

Бях включил звука на ехографа и се чуваха тихите пулсации на сърцето.

После всичко спря.

Обърнах се към мъжа. Той стоеше пред мен с празен поглед и сълзите се стичаха по лицето му. Наведе се. Прегърна сина си. Намести ръцете му, около врата си и главичката му климна на рамото. Сякаш беше заспал. Така и излязоха от кабинета.

На мама детето

Пак се чукаше по вратата на кабинета. Поредното "прегледче". Отворих и насреща ми една слаба и суха женица ме попита:

- Извинете, бихте ли прегледали детето на ехограф?

- Разбира се, доведете го.

- Нали мога да присъствам и аз, щото той се плаши.

- Няма проблем.

- Хайде, на мама детето, идвай... Идвай де!

И... Изведнъж пред мен изcкача, нещо средно между Годзила и Йети. Запълващо цялата врата, а главата му беше далеч над горната рамка на касата.

" Детенцето" се приведе и влезе.

- Да ляга на кушетката!

И То легна. Изпълни я цялата, преля и краката му стърчаха петдесет сантиметра навън.

- Та на колко години е детето?

- Ами преди три месеца навърши седемнадесет.

- И, какво ти има?- попитах аз.

Майката не изчака:

- Ами, боли го коремчето.

Погледнах, пред мен беше корема на Джаба от "Междузвездни войни" и то, след като е преял. Малко по надолу имаше гениталии, на които би завидял и африкански слон.

Първо взех стола, за да седна да го прегледам, но прецених, че ще ми трябва нещо по-високо, даже и от бар стол. Затова останах прав.

Изсипах половин туба гел и сложих трансдюсера на "коремчето". Нооо... се понесе някакъв звук, като изригване на гейзер или по-скоро, като рев на тиранозавър.

- Аууу...

- Спокойно маме, той доктора нищо лошо няма да ти направи.

Около петнадесет минути подскачах край "момченцето", като бълха и накрая открих, че по-здраво не може да бъде.

- Нищо му няма! Напълно здрав е!

- Сигурно е, щото вчера хапна повече.

Веднага си представих хапването на малкия Гаргантюа.

- Сега кажи на доктора благодаря.

Изведнъж се понесе един глас басо профундо .

- Благодаря, докторе.

После майката поведе "детенцето" към вратата и излязоха.

Наистина впечатляваща гледка.

Не искам да съм мъж!

Когато влязоха в кабинета, ми направиха странно впечатление. Тя беше много слабо момиче с щръкнал корем, а той я придържаше, като дете, което тепърва се учи да ходи.

- Кажете, какво има?

Мъжът, дори и не я остави да проговори.

- От няколко седмици обикаляме по доктори и не ни казват, защо е това с нея. Все повече слабее и и е трудно да ходи.

- Лягай момиче, да те прегледам!

Още щом сложих трансдюсера видях, че бебето в нея едва е живо. Пулсациите на сърцето му бяха учестени и много повърхностни, но плюс всичкото тя беше с камара метастази. Някои от тях твърде напреднали в стадий на разпад. Просто нямаше шанс, нито за нея, нито за плода.

Дадох и лигнин да се забърше и казах на момчето.

- Закарай я в колата, да не стои тук и се върни за разчитането и снимките.

Не исках да говоря пред нея, но пък някой трябваше да знае, какво и е.

Мъжът се върна след малко и аз мотолевейки му описах нещата. Накрая му казах, тъповата безмислена фраза.

- Все пак ти си мъж и трябва да знаеш истината.

Погледна ме в очите и ми каза само едно изречение преди да излезе.

- Не искам да съм мъж!

Знаех, колко много боли да загубиш този, който обичаш и заедно с това да изчезнат и мечтите ти за щастие с едно дете...

В главата ми се прокрадна и мисълта „А на мен толкова не ми се иска, да съм лекар в такива моменти!”

... Аз пък ще ходя на море!

На вратата се думкаше бясно. Станах, за да вдигна скандал, но щом отворих се усмихнах. Беше Еми, моя стара позната. Детенце на осем години в инвалидна количка, защото имаше церебрална парализа. Изглеждаше сякаш е на пет, заради атрофията на мускулите, но винаги беше ухилена и щастлива.

- Ооо, Еми, кой вятър те довя тука?

- Южният, щото... Аз пък ще ходя на море! Хахаха

- Давай, да видя Русалката, дали ша плува в морето?!

Майка и я вдигна на ръце и я сложи на кушетката.

- Ша плувам, щото мога да плувам.

- Не думай, аз пък не мога.

- Може, Докторе... Може наистина. Научи се в басейна, докато и правеха рехабилитация.

Прегледах мойта сладурана и ги пратих за снимки.

- Еми, да ми донесеш един рапан от морето.

- Ша ти донеса, даже и мидички ша ти донеса.

Пратиха ми графиите и видях, че е с много забавен костен растеж и ще е много трудно да проходи.

После дойде майката и ми разказа, че след много тичане е успяла да уреди безплатна операция в Турция, където и дали големи надежди, че детето ще се движи, като другите.

Обясних и, че ще е много трудно нещо и да не очаква чудеса, но знаех... За такова дете и пет крачки се равняват на това да обиколи света.

- А на море, кога ще я водиш? Преди или след операцията?

- Излъгах я, за да има желание да я оперират, защото вече е цялата в белези от предишни операции, а полза никаква.

Знаех, че са бедни. Бащата ги напусна и се справяше напълно сама с нищожните пари, които и даваше държавата, за да гледа болното си дете.

Бих дал всичко, да видя Еми, как пристъпя усмихната на морския бряг.

Щастието не се измерва в пари, а в обич и надежда.