Поредицата "Разказите на различните" е вдъхновена от истински истории.

Марина,
26 години

    Дали съм различна? Какво означава да си различен? Според мен са различни само видовете в природата. Например хората и кучетата си приличат по това, че и двете същества доказано изпитват чувства, но все пак са различни. Мисля, че различия между един и същи вид не съществуват. Всички ние сме хора. Но все пак, нека разкажа своята история. Може би ще има такива, които ще мислят като мен и други, които ще ме сочат с пръст, както се е случвало, казвайки, че съм различна.

    Когато бях на пет, заболях от менингит. Болестта се причинява от някакви бактерии и самият инкубационен период е кратък. Но последствията, останаха вечни. Загубих слуха си. Потънах в един непознат за мен свят – светът на тишината. Трябваше да приема, че никога повече няма да чувам нищо. Не мога да чуя песента на птиците, шума на течащата река, гласовете на хората, които обичам. Дори понякога си мисля, че ако по някакъв начин знаех, какво би ми се случило, щях да използвам всяка една прекарана минута със семейството си, за да запомня гласовете им. Но не ги помня. Не помня никакъв звук. Осъзнавам колко много неща се приемат за даденост на този свят. Слухът е едно от тях. Затова се радвайте, че можете да чувате! На мен ми се иска понякога просто, ей така, да чуя нещо, дори да бъде някоя изречена глупост от някого. Просто да чуя нещо…

    Когато родителите ми осъзнаха, че е безполезно да се надяват, че отново ще чувам, разбирам колко мъчително е било за тях, решиха да приемат моето… различие. Започнаха да се образоват по темата как да общуваме помежду си, как мога да продължа да се уча и да взема диплома, въпреки това, че съм глуха. Известно време, вкъщи ме посещаваше една жена. Беше специалист в тази област и ми помогна да приема това каква съм и какъв ще бъде новият ми живот. Не казвам „остатъка от живота си”, защото за мен започна наистина един нов живот, обгърнат в тишина. 

    Около три години тази жена работеше с мен всеки ден. Научи ме как да разбирам по движението на устните кой какво ми говореше. Не чувах нито звук, но разбирах думите на хората край себе си. Научи ме буква по буква как да си мърдам устните и да си движа езика, усилието, което трябваше да направя с гърдите и с гърлото, за да изкажа на глас онова, което исках. Разбира се, успях да овладея езика на жестовете, с който можех спокойно да общувам със себеподобни. Признавам, че не бях от най-добрите ѝ ученички, но тя се справи. Благодаря ѝ искрено за това, че ми помогна в онзи труден период, в който трябваше да приема своята нова действителност!

    С родителите ми се преместихме в по-голям град. Трябваше, защото там се намираше едно от малкото училища в страната за глухи деца. Не предполагах какво е да бъда заобиколена от деца като мен. Всички те не можеха да чуват, но въпреки това имаха нормален живот – учиха, четяха, спортуваха, занимаваха се с изкуство, мечтаеха. Имах какво да науча от тях. И първото, което научих, бяха няколко нови знаци, които за мен са като нови думи, които можех да използвам във всекидневието си.

    Сдобих се с много приятели. Една от най-добрите ми приятелки и до днес е Ела. С нея може би открихме най-много неща помежду си, които ни свързваха и създадоха това толкова искрено и чисто приятелство между нас. Тя посещаваше курс по балет. Беше ми толкова странно, че едно глухо момиче, може да се занимава с нещо, свързано с музиката. Та тя не можеше да я чуе! И когато ѝ споделих това, което мислих, тя ми каза, че не е нужно да чува музиката. Усещаше я. Всичко това ми се стори толкова невероятно, че не можех да го повярвам. 

    Веднъж ме покани на репетицията ѝ с балетния състав. Когато се сля с всички онези момичета, които танцуваха, никой никога не би предположил, че тя бе глуха. По нищо не се отличаваше от тях. Стоях на мястото си в голямата зала, осветена от няколко прожектора и наблюдавах как всички балерини се носеха в един ритъм. Сякаш плуваха по сцената. Бяха толкова грациозни и красиви! Наблюдавах най-вече Ела. Наистина танцуваше като всички останали, сякаш чуваше музиката, която учителката им по балет бе пуснала от един касетофон. Повярвах в магията! Повярвах, че всичко, което ми бе казала, е истина. Тя усещаше ритъма. Той преминаваше през цялото ѝ тяло и сякаш сам управляваше движенията ѝ. А може би волята ѝ, да бъде като всички останали, които можеха да чуват, бе по-голяма от каквото и да било. Може би именно тази силна воля ѝ помагаше да върши това, което ѝ харесваше, без да позволява на липсата на слух да попречи на каквото и да било.

    След края на репетицията, Ела дойде при мен. Бях толкова въодушевена от видяното, че не можех да ѝ опиша колко се вълнувах. А тя просто се усмихна и ми каза с езика на жестовете:

    - Това, че съм глуха, не означава, че не мога да върша нещата, с които се занимават всички останали.

    Излъчваше толкова сила, оптимизъм. Исках да бъда заразена от това сияние, което притежаваше. И се оставих!

    В часовете по изобразително изкуство, учителката ми бе забелязала нещо в мен. Веднъж пожела да остана след часа ѝ, за да поговорим. Сподели ми, че ме е наблюдавала от началото на часовете, в които е преподавала на класа ми. Каза, че притежавам талант да рисувам. Насърчаваше ме да го развия, защото бил дар, пратен ми от Бог, който не бива да пренебрегвам. Препоръча ми една школа по изобразително изкуство, която бих могла да посещавам. Идеята ми хареса.

    Когато се прибрах вкъщи, нямах търпение да споделя с родителите си това. Но те ме посрещнаха, твърдейки, че има нещо важно, за което трябва да поговорим. Реших да изчакам, преди да им кажа за школата. Настанихме се във всекидневната и майка ми съобщи:

    - Марина, мила, бременна съм. Ще си имаш братче или сестричка.

    С баща ми се усмихваха и казваха, че това не би променило нищо, че обичта им към мен винаги ще бъде толкова силна, както досега. А през главата ми се въртяха много глупави мисли, за които сега се обвинявам. Мислих си, че след като дъщеря им е глуха, биха искали да си имат друго дете, което да бъде нормално, което да ги радва повече от мен и да не прави живота им толкова труден. За миг реших, че съм им в тежест. Че искат да заменят трудностите, които са преживяли заради мен, с едно бебе, което би могло да ги направи истински щастливи. Разбира се, не им казах всичко това, което минаваше през ума ми. Усмихнах им се и се прибрах в стаята си. Плаках дълго, измъчвайки се с тези болезнени мисли. Сега осъзнавам колко глупава съм била, за да се самонаказвам по този начин…

    В живота ми настъпи емоционален срив. Трудно бих описала този етап, но наистина бях много объркана. Затворих се в себе си. Отказвах да споделям с родителите си и дори с Ела. Не исках да говоря с никого за това, което изпитвах и мислих. Всеки ден, след като се прибирах вкъщи, се затварях в стаята си. С родителите ми се виждахме само на вечеря и тогава просто обсъждахме как е минал денят ми. Те се бяха притеснили за мен. Прибегнаха до помощта на психолог. Помолиха го за съвет, може би дори го бяха попитали дали е редно да имат второ дете. Очевидно той им бе казал, че не е нужно да променят каквото и да било. Май беше нужно да свикна с мисълта, че ще си има братче или сестричка.

    В този период от живота си, аз успях да развия моя талант. Хората казват, че посланиците на изкуството на тази земя, успяват да накарат силата в тях да бликне като извор, именно като преминават през труден момент от живота си. Аз успях да създам една своя собствена реалност, един свой свят, именно чрез рисуването. Рисувах какво ли не – хора, пейзажи, дори понякога драсканици, благодарение на които изкарвах напрежението си. Чрез рисунките си, успявах сякаш да забравя за всичко останало около себе си. Като че ли забравях това, че не чувам, че ми се налагаше да посещавам училище за деца със същия проблем, че родителите ми очакваха друго дете. Бях толкова вглъбена в това, което върших, че прекарвах часове наред с молив и четка в ръка. За миг успявах да си представя в съзнанието си шума на реката, песента на вятъра, чуруликането на птиците. Имаше моменти, в които затварях очи пред готовата вече картина и просто се оставях да се пренеса на това място, което бях създала чрез въображението си. Чувствах се щастлива!

    Мога да заявя, че рисуването ме направи по-спокойна и по-уравновесена. Именно то ме накара да приема това, че щом родителите ми искат друго дете, далеч не означава, че любовта им към мен би се изпарила просто ей така. И една вечер, докато те стояха във всекидневната пред телевизора, аз отидох при тях. Казах им чрез помощта на жестомимика и говор:

    - Мамо, татко, обичам ви! Нищо няма да промени това!

    Уверих ги, че бебето, което е на път, ще направи и мен щастлива. Те се просълзиха. Докоснах с ръката си корема на майка ми, от който вече личеше, че очакваше дете.

    Седмица по-късно, постъпих в школата по изобразително изкуство. Беше невероятно! Бях толкова щастлива! Времето минаваше така бързо. И успявах всеки път, когато започнех да рисувам, да се пренеса в своята реалност, в своя собствен свят, в който всичко бе перфектно.

    След раждането на брат ми Виктор, семейството ми стана още по-сплотено. Всички бяхме много щастливи. Помагах на майка ми с грижите за бебето, а баща ми започна нова работа. Много често отсъстваше от вкъщи, но беше поел риска да се разрасне семейството, а това означаваше и че ще има повече разходи. Все пак всичко вървеше наистина добре. Бях доволна от това, че въпреки моята съпротива, родителите ми бяха решили Виктор да се появи на бял свят.

    Когато постъпих в гимназията, се почувствах наистина различна. 

    Около мен всички бяха съвсем нормални и им беше странно, че с тях ще учи едно глухо момиче. Гледаха ме със съжаление, а някои с подигравка. Други ме сочиха с пръст и успявах да чета по устните им как казваха „Това е глухата”. Неведнъж се прибирах вкъщи разплакана. Бях осъзнала колко жесток може да бъде светът и хората, които живееха в него. Но въпреки това, бях решена да се справя. Определено съм упорит човек, който не се поддава на трудностите. И се радвам, че съм такава! Благодарна съм, защото, ако не бях това, което съм, може би нямаше да имам шанса да оцелея в този свят с този проблем, който бе белязал живота ми да премине по един различен начин.

    Веднъж попаднах в ситуация, в която няколко друсани момчета в училище бяха започнали да се заяждат с мен. Обиждаха ме, присмиваха ми се. Опитвах се да ги подмина без да отдавам значение на думите им, но те не ми позволяваха да се махна оттам. Тогава се появи едно момче, от по-горен клас. Защити ме и ги накара да ме оставят на мира. След това ме попита съвсем любезно:

    - Добре ли си? Сториха ли ти нещо?

Беше толкова мил. Запознахме се. Помоли ме да не го наричам с пълното му име, а просто Стан. Не ме гледаше със съжаление или нещо подобно. Гледаше ме така, сякаш бях напълно нормално момиче. Предложи ми да ме изпрати до класната стая, за да не попадна отново на грубияните, от които ме спаси. Още тогава осъзнах, че ми харесва!

    Малко преди да навърша осемнадесет, в една от най-големите галерии в града, се състоя моята първа изложба. За моя голяма изненада, на нея присъстваха много мои съученици и приятели. Родителите ми бяха до мен, както и Виктор, който вече бе на почти три годинки. Събитието бе привлякло вниманието и на неколцина репортери. Може би за тях беше сензация, че едно глухо момиче може да рисува, да създаде толкова много картини и дори да направи своя самостоятелна изложба преди да е навършило пълнолетие. Признавам, че независимо какви бяха мотивите им, вниманието на пресата ме зарадва. Накара ме да се почувствам… специална. Той също дойде. Нямаше как да не го забележа, защото беше най-красивото момче сред присъстващите. Приближи се до мен и ме поздрави. Каза ми, че картините ми са много красиви. Аз не спирах да му се усмихвам и да се радвам, че съм привлякла вниманието му. Харесваше ми още повече!

    Изложбата премина по-добре от очакваното. Повечето от картините ми бяха продадени. Половината от парите, които спечелих, дарих на училището за глухи деца, в което учих преди гимназията. В няколко местни издания писаха за мен и моето занимание. Бях щастлива. Може би най-после бях открила своето място, своето призвание. Усещах, че това, че не чувам, не би попречило по никакъв начин да върша онова, което обичах. А именно да рисувам. Бях по-вдъхновена от всякога!

    След няколко дни отново се срещнах случайно със Стан в училище. Той ме покани на среща. Това бе първата ми среща с момче. Толкова се развълнувах! Не знаех какво да си облека, не знаех как да се държа на самата среща, за какво да говоря. Усещах притеснение, сякаш дори треперих. След дълго време, прекарано пред огледалото, най-после реших, че съм готова. Излязохме просто в парка на града. Ядохме сладолед, говорихме си, опознахме се. Изненада ме това, че именно заради мен, той беше се поинтересувал за езика на жестовете. Можеше да ми каже няколко думи, използвайки жестикулиране. Не мога да опиша начина, по който се чувствах! Беше невероятно усещане! Срещата ни продължи може би повече от два часа. Накрая той ме изпрати до вкъщи и ме помоли за още една среща. И през ум не ми мина да му откажа!

    Разказах за всичко това на Ела. Тя беше против! Уверяваше ме, че никога не бих била щастлива със Стан. 

    - Ти си различна от него. Рано или късно той ще се умори от теб, от това, че не можеш да чуваш и да говориш нормално – ми казваше с бързо сменящи се знаци на езика на глухонемите тя, а очите ѝ се бяха напълнили със сълзи.

    Не исках да повярвам на думите ѝ. Нарани ме наистина много. Не бях очаквала някога да ми каже нещо подобно. Въпреки това, отидох на срещата. След нея последва още една и още една.

    Тези срещи родиха моята първа и единствена до момента връзка. Влюбих се много лесно в Стан. Той ме накара да се почувствам наистина специална за него. По всякакъв възможен начин ме караше да повярвам, че ме обича. Не исках нищо повече. Започваше все повече да напредва с езика на жестовете, макар да разбирах всяка негова дума, четейки по устните му. Бях истински щастлива. А рисуването… Господи, бях толкова вдъхновена, че рисувах като луда! Сдобих с материал за може би още две изложби. Но не исках да избързвам.

    След няколко седмици, учебната година приключи. Той завърши гимназия и ми сподели, че има планове да следва. Това означаваше, че щеше да се премести в друг град. А какво щеше да се случи с нас? Разстроих се. Ами ако се опитваше да избяга от мен? Ами ако всичко, което Ела ми казваше, бе истина? Бях съкрушена. Не можех, не исках да повярвам, че краят на нашата красива приказка наближаваше.

    Дълго време не бяхме поддържали връзка с Ела. Но един ден, аз отидох при нея, докато бе на репетиция с балетния състав. Изгледах постановката. Тя ме беше забелязала и когато приключи, дойде при мен. Казах ѝ какво се случваше. Тя ме гледаше и се усмихваше. После просто ме прегърна и дълго време стояхме така. Отново си дадох сметка, че тя бе най-добрата ми приятелка. Обичах я като своя собствена сестра! И все още е така.

    Стан не беше приет в университета, в който кандидатстваше. Родителите му го караха да опита на друго място. Но и там, резултатът бе същият. Бях изумена. Не разбирах какво се случваше. Той бе умен, имаше хубава диплома, учеше за изпитите. Накрая ми сподели, че го е направил нарочно. Не той е искал да учи, а родителите му. Затова нарочно не е полагал труд да вземе кандидат-студентските изпити. В крайна сметка се оказа, че поне тази година ще пропусне.

    Реши да ме запознае със семейството си. Една вечер аз го поканих вкъщи на вечеря. С родителите ми се разбираше много добре, дори намериха много общи теми на разговор. Но моята среща с неговите родители… Не ми се иска да си спомням, но майка му ме гледаше така, сякаш бях чумава. Не искаше за нищо на света синът ѝ да има връзка с глухо момиче. Каза ми го съвсем ясно. От друга страна, баща му твърдеше, че всеки човек трябва да си знае мястото и да знае в каква среда да живее. Стан ги умоляваше да престанат, но те сякаш не искаха да го послушат. Като че ли им харесваше им да се отнасят така с мен. Почувствах се толкова обидена, унизена. Отидох си от онази къща, без дори да се сбогувам. Той ме последва. Извиняваше ми се, казваше колко голяма грешка е допуснал след като е решил да ме запознае с родителите си. Аз не му казах нищо. Просто го прегърнах и заплаках на рамото му.

    Какво последва след това ли? Стан започна работа, аз завърших средното си образование, родителите му започнаха да приемат, че имаме много силна връзка с него. Заедно заминахме за столицата, постъпихме в един университет. Заживяхме заедно. Година по-късно ми предложи да се оженим. Разбира се, че приех! 

    До днес съм най-щастливата на света! Живея с човека, когото обичам повече от живота си. Имам прекрасни родители и брат, с които се виждаме почти всяка седмица, а и често комуникираме чрез Фейс тайм. Ела замина за Италия, където сега е преуспяваща балерина и винаги когато може, се връща тук, за да се видим. Родителите на Стан вече свикнаха с мисълта, че ще бъда част от семейството им и промениха държанието си към мен. А страстта ми към рисуването, е по-голяма и от преди. Дори ми предстои нова изложба, с творби, които са израз на моето най-голямо вдъхновение- любовта.

    Бих искала да завърша историята си с това, че ако да си „различен”, означава да бъдеш достатъчно смел, за да преодолееш всички трудности, достатъчно решителен, да отстояваш себе си, борейки се за мечтите си, в такъв случай с гордост бих заявила „Аз съм различна”!
 

Август, 2012 година